Определение № 106 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1872/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. Р. Р. и И. Б. Р., чрез адвокати С. Б. и Т. Ф., срещу въззивно решение № 373 от 01.04.2025 г., постановено от Софийски апелативен съд по въззивно гр.д. № 2895/2024 г. Касаторите излагат съображения за неправилност. Насрещните страни С. Н. И., П. В. П., К. В. А., чрез адвокат С. П., отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, унищожил сключения на 19.03.2008 г. между Ц. А. К. (като прехвърлител) и В. Р. Р. (като приобретател), по време на брака му с И. Б. Р., договор за прехвърляне на недвижим имот (апартамент) срещу задължение за издръжка и гледане, поради това, че към момента на сключване на договора прехвърлителят не могъл да разбира свойството и значението на действията си и да ги ръководи, на осн. чл. 31, ал. 1 ЗЗД. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 19.03.2008 г. между Ц. А. К. (като прехвърлител) и В. Р. Р. (като приобретател) е сключен договор за прехвърляне на недвижим имот (апартамент) срещу задължение за издръжка и гледане; установено е, че през 2006 г. прехвърлителката е диагностицирана с болестта “шизофрения в късна възраст“, като същата година е хоспитализирана за първи път, след което – за втори път – през 2007 г.; през 2008 г. К. е хоспитализирана два пъти, като четвъртата хоспитализация е в периода 14.03.2008 – 03.04.2008 г. (в който период е сключена атакуваната сделка), при която е поставена диагноза “рекурентно депресивно разстройство, тежък сегашен епизод с психотични симптоми“; след този период прехвърлителката също е хоспитализирана многократно в психиатрични клиники. Ц. К. е починала на 05.03.2018 г., а преди смъртта ѝ – на 31.10.2017 г., е подадена искова молба за поставянето ѝ под пълно запрещение, но съдът е прекратил производството поради смъртта на лицето с определение от 02.04.2018 г. (влязло в сила на 27.04.2018 г.). Въззивният съд, като препратил към мотивите на първоинстанционното решение, приел за установено, че към датата на прехвърляне на имота Ц. К. не е била в състояние да разбира свойството и значението на сключвана сделка и да ръководи действията си – не е била способна разумно и осъзнато да формира воля поради качествено нарушение на съзнанието, психоза. Заключението на съдебнопсихиатричната експертиза не е оспорено в първа инстанция, нито е поискано допускане на нова иди допълнителна експертиза пред районния съд. Искането, заявено пред СГС е прекулдирано. Относно медицинската документация, въззивният съд изяснил, че тя е изследвана от съдебния експерт и чрез неговото заключение е възприета и взета предвид от правораздавателния орган. Свидетели, разпитани и по делото за поставяне под запрещение на починалата прехвърлителка, са допуснати за установяване на същите обстоятелства и по това дело. Те са потвърдили показанията си, които им били прочетени, след което страните са имали възможност да им задават въпроси, но те, включително касаторите, не са се възползвали. Съдът намерил, че ищците, като наследници на прехвърлителката, са процесуално легитимирани да предявят иска по чл. 31 ЗЗД. Един от тях е поискал приживе прехвърлителката да бъде поставена под запрещение, като не е нужно всички наследници, сега ищци по това дело, да са сезирали съда с искане за поставяне на Ц. К. под запрещение. Ответниците са съпрузи по време на сделката, имотът е придобит в условията на съпружеска имуществена общност и те имат качеството на задължителни необходими другари по иска. Съдът намерил възражението за погасяване по давност на иска за неоснователно. Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят въпроса: задължен ли е въззивният съд да извърши проверка на заключението на допуснатата и изслушана по делото експертиза с оглед на неговата обоснованост, достоверност и документираност, както и да прецени същото с оглед на всички събрани по делото доказателства и за доказателствената сила на заключението на вещото лице относно здравословното и психично състояние на лицето в производствата по чл. 31 от ЗЗД. Твърдят, че въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с решение № 50028 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 3773/2021 г., IV г. о. на ВКС и определение № 4948 от 31.10.2024 г. по гр. д. № 1264/2024 г., IV г. о. на ВКС. Съставът на ВКС намира, че въпросът е принципно значим по всички дела, по които съдът допуска и изслушва съдебна експертиза, но в случая не се установява поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика. При точно приложение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, в съответствие с цитираната съдебна практика, втората инстанция е ценила експертното заключение с оглед компетентността на съдебния експерт и изготвеното и защитено пред съда мнение. Няма никакви данни, а и не е имало основание, съдът да се съмнява в него, а и то е в пълен синхрон с останалите данни по делото. Медицинската документация е разчетена от лице, притежаващо специални знания, като в нея не се съдържат данни, които да опровергаят заключението по експертизата. Следващият въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е “относно правната обвързаност на въззивния съд да изпълни процесуалното си задължение да обсъди всички събрани по делото доказателства, доводи и възражения на страните“. Касаторите поддържат противоречие с на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, т.19 и решение № 618 от 23.10.2024 г. по гр. д. № 4328/2023 г., IV г. о. на ВКС. Оплакванията в касационната жалба във връзка с твърдяното нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД са общи, неконкретни, с изключение на съображенията относно епикризата на К. от 2008 г и предписаното там медикаментозно лечение. Касационната инстанция, която е контролноотменителна, в рамките на очертания от касаторите предмет с касационните доводи по ч. 281 ГПК (конкретни, а не бланкетни), не установи въззивният съд да не е обсъдил конкретно доказателство и конкретно възражение, посочени в касационната жалба. Съдържанието на епикризата от 2008 г. няма как да промени констатациите на съдебния експерт, което е следствие на последователен и цялостен анализ на развитие на болестта на К., при оценка на всички медицински документи, а и свидетелски показания. Тази епикриза, сама по себе си, не може да промени и крайното заключение на съда относно състоянието на прехвърлителката по време на сделката. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът: може ли въззивният съд да въведе съгласието на страните по делото за правна регулация на едно субективно правоотношение и по този начин да дерогира нормата на чл. 32, ал. 2 ЗЗД. Съставът на Върховния касационен съд намира, че въпросът не е съобразен със съображенията на въззивния съд. Действително, в решението е записано, че страните не спорят относно началния момент на давностния срок. Правният извод съдът обаче не е направен поради становище на страните, независимо дали са го изразили или не, а съдът сам е достигнал до извода за това погасен ли е по давност иска и от кога започва да тече давностният срок. Дали тези съображения са достатъчни, обосновани, съответни на закона, няма как да се провери при така поставения правен въпрос, а друг не е повдигнат. Касаторите се позовават още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излагат доводи, различни от оплакванията им в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение. В процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. При този резултат и направеното искане, касаторът следва да заплати на насрещните страни сторените в инстанцията съдебноделоводни разноски – 6 650 лв. заплатен адвокатски хонорар. Тази сума, след превалутиране по чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ, е 3 400,09 евро. От 01.01.2026 г. до 01.02.2026 г. плащането може да бъде извършено в евро или лева, т.нар. период на двойно обращение на лева и еврото, съгласно чл. 25 от ЗВЕРБ, а след това – само в евро. Мотивиран от горното, съдът