Определение № 4296 от 30.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4004/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. В. Н., представляван от адв. Т. Т., срещу определение № 2172 от 21.09.2022 г. по в. ч. гр. д. № 2354/2022 г. на Пловдивския окръжен съд, с което оставена без уважение жалбата на касатора против определение № 8680 от 10.08.2022 г. по гр. д. № 9919/2022 г. на Пловдивския районен съд. Жалбоподателят счита определението за неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и моли за неговата отмяна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение Пловдивският окръжен съд е потвърдил определението на Пловдивския районен съд, с което е върната подадената от касатора искова молба с вх. № 15264/08.06.2022 г. против К. Б. Р. и производството по гр. д. № 9919/2022 г. на Пловдивския районен съд е прекратено. Въззивният съд е приел, че предявеният иск е недопустим поради липса на процесуална възможност за длъжника по изпълнението чрез самостоятелен иск да оспорва действителността на извършената публична продан и издаденото постановление за възлагане с доводи, приложими към разпоредбата на чл. 435, ал. 3 ГПК. Предвиденият в цитираната разпоредба процесуален ред изчерпва възможностите за защита на посочените в нея лица, в това число и длъжника, срещу незаконосъобразните действия на съдебния изпълнител при извършване на публична продан и завършващия акт – постановлението за възлагане. Посочено е също, че с определение № 1183 от 25.10.2021 г., постановено по гр.д. № 2733/2021 г. на Пловдивския окръжен съд, потвърдено с определение № 57 от 02.02.2022 г. по в. ч. гр. д. № 51/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, е оставена без разглеждане жалбата на П. В. Н. в качеството му на длъжник по изп.д. № 20158260400395 на ЧСИ А. А. против постановление за възлагане от 01.07.2021 г. на недвижим имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****. С влизане в сила на това определение е изчерпан пътят на защита на длъжника и постановлението за възлагане е влязло в сила, в резултат на което на основание чл. 496, ал. 2 ГПК купувачът е придобил всички права, които длъжникът е имал върху имота. Изложени са и съображения, че предвидената в чл. 496, ал. 3 ГПК възможност за искова защита срещу недействителна публична продан е допустима единствено при нарушаване на чл. 490 ГПК /ако имотът е възложен на лице, което няма право да участва в наддаването/ и при невнасяне на продажната цена, а в случая в исковата молба липсват твърдения за наличие на посочените нарушения, поради което се изключва и този ред за защита. Доколкото правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска, за наличието на която съдът следи служебно, при липсата ѝ предявеният иск се явява недопустим. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, доводи и събрани доказателства по делото относно релевантните на спора факти в тяхната взаимовръзка, и 2. Грешната правна квалификация, водеща до прекратяване на делото, основание за очевидна неправилност на определението ли е, или се явява нарушение на материалния закон. Поддържа се, че определението е очевидно неправилно. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение/чл. 280, ал. 2 ГПК/.Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен от касатора въпрос не е решен в противоречие с посочената от него практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните, тъй като тези изисквания са спазени от окръжния съд. Въпросът се основава на направени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдения, че въззивният съд не е обсъдил нито един от доводите на касатора, обосноваващи правния интерес от предявяването на отрицателния установителен иск. В случая изрично в мотивите на въззивното определение е посочено, че предявеният отрицателен установителен иск е недопустим, тъй като ищецът е извел правния си интерес от обстоятелството, че постановлението за възлагане е незаконосъобразно поради допуснати в изпълнителното производство процесуални нарушения, като доводите му за недействителност на приключилата публична продан са извън предвидените в чл. 496, ал. 3 ГПК хипотези. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. В допълнение следва да се посочи, че в настоящия случай изводите на въззивната инстанция са и в съответствие с постановките на т. 3 на ТР № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Доводите на жалбоподателя относно правната квалификация на предявения иск, не могат да послужат като правен въпрос за допускане касационно обжалване на определението. За да приеме, че е недопустим предявеният отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивният съд не е приел, че принципно е невъзможно в рамките на производството по чл. 124, ал. 1 ГПК да се установява принадлежност на правото на собственост посредством релевиране на възражения за недействителност на проведената публична продан и/или издадено постановление за възлагане, а че така въведените от длъжника по изпълнението в исковата молба доводи за недействителност на приключилата публична продан са извън предвидените в чл. 496 ГПК хипотези. Съдът е съобразил установената практика на ВКС като е квалифицирал иска, изхождайки от фактите и обстоятелствата, посочени в обстоятелствената част на исковата молба. Обжалваното определение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,