Определение № 3077 от 18.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3194/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 107 от 02.05.2023г. по гр.д. №18/2023г. на Силистренски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 229 от 21.11.2022г. по гр.д. № 337/2021г. на Тутракански районен съд. С последното е признато за установено по отношение на М. А. А. и Ш. М. А., че Р. С. Р. Л. Ш. Р. са собственици по давностно владение на 223 кв.м. реално определена част от имот с планоснимачен № *, за който е отреден УПИ *. в кв.№ * по плана на [населено място], обл.С., която реална част е заключена между точки: 1, 2, 3, 7, 8, 9, 10, 11, 16, 25, 24, 21, 22, 23, 15, 14, 5 и 6, разположени по периметъра на сектори № 1, 2, 3 и 4.2. от Комбинираната скица Приложение № 5-1 към техническата експертиза; отхвърлен е иска за установяване собствеността върху реално определена част от същия поземлен имот, с площ 37 кв.м., заключена между точки: 16, 17, 18, 19, 20, 24 и 25, разположени по периметъра на сектор № 4.1. от комбинираната скица Приложение № 5-1; както и на 26 кв.м. площ, представляващи разликата над 260 кв.м. (сбор от спорните сектори № 1, 2, 3 и 4 от Комбинираната скица Приложение № 5-1 до предявените с исковата молба 286 кв.м.). Осъдени са ответниците да предадат на ищците владението на следните реално определени части от имот с планоснимачен № *, за който е отреден УПИ *. в кв.№ * по плана на [населено място]: 1/ 32 кв.м., заключени между точки: 1, 2, 3, 4, 5 и 6, разположени по периметъра на сектор № 1 от Комбинираната скица Приложение № 5-1; 2/ 69 кв.м., заключени между точки: 11, 12, 13, 14, 15, 25 и 16, разположени по периметъра на сектор № 3 от Комбинираната скица Приложение № 5-1; и 3/ 42 кв.м., заключени между точки: 25, 24, 21, 22, 23 и 15 разположени по периметъра на сектор № 4.2. от Комбинираната скица Приложение № 5-1; и е отхвърлено искането на ищците за предаване владението на реално определената част с площ 37 кв.м., заключена между точки: 16, 17, 18, 19, 20, 24 и 25, разположени по периметъра на сектор №4.1. от Комбинираната скица Приложение № 5-1. Касационната жалба е подадена от ответниците М. А. А. и Ш. М. А. чрез адв. Г. и касае уважената част на исковете. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставени правни въпроси, както и поради очевидна неправилност. Ответниците по жалбата М. А. А. и Ш. М. А. не са представили отговор на исковата молба. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. С предявения иск ищците Р. и Л. Р. претендират, че са собственици по давност на реална част от 286 кв.м., която те владеят заедно със собствения си УПИ *.-* в кв. * на [населено място], обл. С., но през месец март 2021г. ответниците, които са собственици на съседния УПИ *.-* извършили трасиране и завзели тази част с твърдение, че е придаваема част по неприложения регулационен план от 1957г. и изместили съществуващата от десетилетия ограда. Спорната част, за която претендират ищците, е индивидуализирана по комбинирана скица Приложение № 5-1 към техническата експертиза - тя е заключена между сектори № 1, 2, 3 и 4 по скицата. Според ищците тази площ е ползвана от техните праводатели откакто е изградена къщата през 1959 г. до ноември 2020 г. когато синът на ответниците С. Ш. предприел действия по преместване на оградата, като първо е забил колчета, а после на 23.03.2021г. оградата била преместена. Безспорно е, че ищците са собственици на имот с пл.№ *, УПИ *.-* в кв.№ * по плана на [населено място] въз основа на нотариален акт за покупко- продажба от 1995г. Ответниците М. и Ш. А. са собственци на съседния УПИ *-* в кв.№ * по плана на [населено място] въз основа на констативен нотариален акт за собственост по давностно владение от 2020г. Безспорно е също така и е установено от извършения от районния съд оглед на място, че една част от спорната площ, заключена между старата ограда и линията на колчетата по новата ограда, не е оградена и в нея се намират курникът и хамбарът на ищците, до които те все още имат достъп, поради което те не претендират ревандикация върху това пространство. До останалата част, която е оградена на 23.03.2021 г., достъпът на ищците е преустановен, тя е във владение на ответниците, които са премахнали старата ограда между двата имота в частта от улицата до портичката, намираща се пред установената на място черница, както и зад хамбара. Приетата техническа експертиза установява, че действащият кадастрален и регулационен план на селото е от 1957г. Видно, че в резултат на урегулирането конфигурацията на парцелите в сравнение с кадастралните граници на имоти пл. №№ * и * е съществено променена. Въз основа на експертизата и изготвените към нея скици съдът е установил, че предвидените по дворищнорегулационния план придаваеми части от имот пл.№ * към УПИ *.-* не са били заети от собствениците на този имот до 23.03.2021г. Въз основа на това и при липсата на други доказателства, съдът е приел, че дворищнорегулационният план между двата парцела не е приложен и понастоящем отчуждителното му действие е отпаднало. Съдът е проследил хронологично правната уредба на придаваемите места. Съгласно чл. 39, ал. 3 ЗПИНМ (отм.), действал когато е приет плана на [населено място] през 1957г., собствеността на придадените по дворищнорегулационния план части от имоти към парцели на други лица се придобива по силата на самия план. Аналогичен е и текстът на чл.110, ал.1 ЗТСУ(отм.), според който дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие, тоест правото на собственост върху придадените по регулация части от един имот към парцел, отреден за друг имот, се придобива по силата на самата регулация от момента на влизане в сила на плана. С приемането на сега действащият устройствен закон - ЗУТ са зачетени регулационните граници на имотите по влезлите в сила и приложени дворищнорегулационни планове като имотни граници, но е въведен различен режим за промяна на вътрешните регулационни граници между поземлените имоти, като е наложен принципа на т.нар. „доброволна“ регулация. Съгласно § 6, ал. 2 и § 8 от ПР на ЗУТ, за да се осигури плавен преход от режима на „принудителната“ регулация по ЗТСУ (отм.) към “доброволната“ регулация, е предвидено, че отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за заемане на придадени поземлени имоти или части продължава временно до изтичането на 6-месечен срок от влизане в сила на закона (от 31.03.2001 г.), след което това отчуждително действие отпада автоматично. Разяснения в този смисъл се съдържат в Тълкувателно решение № 3/2010г. на ОСГК на ВКС. Съдът е установил, че към момента на издаване на строителна линия за къщата през 1959 г. тя е била съобразена с дворищната регулация, която впоследствие по правилата на § 6, ал. 2 и § 8 от ПР ЗУТ е отпаднала, поради което при сегашното фактическо положение на границите, така както са прокарани през март 2021г., лицето на имота на ищците, измерено според реалните му ориентири на място, е 18,44 метра от най-южната му част до старата ограда с бетоновата основа, чиято мрежа е премахната, а лицето на имота на ответниците от същата ограда до най-северната му точка е 14,22 метра, т.е. под минимума от 16 метра. Намалението се дължи на това, че има значително разстояние до регулационната линия със съседния на север УПИ *.-*, което в най-тясната си част до масивната сграда на ответниците е 3,5 метра. За да не се нарушава законовото изискване за 16 м. лице съдът е отхвърлил частично исковата претенция за сектора 4.1. Мотивирал се е, че по този начин ще се избегне воденето на нови дела със собствениците на съседни имоти - в случая УПИ *.-*, както и с това, че тази част се ползва съвместно от страните. В обобщение, съдът е уважил иска за пространството, което ищците ползват от десетилетия и са придобили по давност след въвеждане на § 6, ал. 2 и § 8 от ПР ЗУТ, защото тя отговаря на хипотезата на чл. 200, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 17, ал. 1 и чл. 19 от ЗУТ, съгласно която реално определени части от поземлени имоти могат да се придобиват по давност не само когато са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19, но и когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот, при условие че регулацията по предходния план не е приложена, а оставащата част отговаря на изискванията на чл.19. По отношение на сектор 4.2 от Приложение № 5-1 към експертизата въззивният съд намерил иска за основателен не поради изложената от районния съд хипотеза за съществувал договор за дружество по ЗЗД между праводателите на страните и продължен от тях до март 2021 г., когато е сложена новата ограда, а по същите причини, поради които е основателен иска по отношение на секторите 1, 2 и 3 - по давностно владение. Това пространство е извън рамките на необходимото за съвместно ползване за достигане на общата порта и кладенец от едно време и спрямо него презумпцията по чл. 69 ЗС не е оборена. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: Формулирани са касаторите шест правни въпроса, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а някои от тях, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросите са: 1/ допустимо ли е съдът да приеме, че е текла придобивна давност след 2001г. при действието на ЗУТ, след като законът изрично забранява придобиването на реални части от урегулирани имоти, които не отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ; 2/ допустимо ли е съдът да признае ищците за собственици по давност на реална част от поземлен имот, без да е спазено изискването за минимални размери на остатъка от имота на ответниците по чл. 19, ал.1, т.4 ЗУТ; 3/ какви са предпоставките за придобиване по давност на реална част от УПИ по чл. 200 ЗУТ и дали съдът следи служебно за тях; 4/ допустимо ли е съдът с решението си да определи минимален размер на лице на поземлен имот като премести с 1,14 м друга граница на имота, а не тази, за която страните спорят, без собствениците на този съседен имот да участват в процеса; 5/ длъжен ли е въззивният съд да приложи императивна материалноправна норма, дори и нейното нарушение да не е въведено като основание за обжалване; 6/ следва ли съдът при постановяване на решението си да се съобрази с изискванията за лице и площ на Наредба № 7 от 19.05.2005г. за правила и нормативи за устройство на отделни видове територии и устройствени зони. Първият и третият въпрос се свеждат до предпоставките, съотв. законовите ограничения за придобиване по давност на реална част от урегулиран имот при действието на ЗУТ с оглед разпоредбите на чл. 200 във вр. с чл. 19 и чл. 17 ЗУТ. Въпросите са разрешени от въззивния съд в обжалваното решение. Решение № 60108 от 14.01.2022г. по гр.д. № 123/2021г. на І г.о. дава отговор на въпроса: продължава ли да тече придобивна давност и може ли да се придобие по давност реално обособена част от поземлен имот, след като същият бъде урегулиран преди да изтече давността. Видно, че това е въпрос твърде различен от стоящия за разрешаване по настоящето дело. Решение № 67 от 16.06.2017г. по гр.д. № 3533/2016г. на ІІ г.о. приема, че реална част от поземлен имот, която не отговаря на чл. 19 ЗУТ, може да бъде присъединена към съседен имот чрез правна сделка или по давност по реда на чл. 17 ЗУТ, само ако и двата имота са неурегулирани. В същия смисъл е Решение № 102 от 30.05.2016г. по гр.д. № 5728/2015г. (на което предходното се позовава). Приетото в обжалваното решение не съответства на тези разрешения, но касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като изводите на въззивния съд по този въпрос не са от определящо значение за изхода на спора. Съдът от една страна е приел, че е било допустимо придобиването по давност на спорната реална част, която не отговаря на изискванията за самостоятелен УПИ по чл. 19 ЗУТ. Но от друга страна е направил извод, че реалната част представлява придаваема част от имота на ищците към този на ответниците по силата на регулационния план, че този регулационен план не е приложен, частта не е била завзета и ищците са я владели до месец март 2021г., а отчуждителното действие на плана е отпаднало по силата на §8 ПЗР ЗУТ. Следователно, до момента на отпадане на отчуждителното действие на плана ищците са упражнявали върху тази реална част не давностно владение, а право на задържане до заплащане на обезщетение за придаваемата площ от собственика на съседния имот, към който тя се придава. Тъй като такова обезщетение няма данни да е заплатено и отчуждителното действие на плана е отпаднало, то тази бивша придаваема част се връща в патримониума на собственика, от когото е била отчуждена и който е упражнявал върху нея фактическа власт, представляваща право на задържане. Подробни разяснения в тази насока се съдържат в практиката по Решение № 154 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г. на І г.о., което също е приложено от касаторите. Решаващи за изхода на спора са именно съображенията на въззивния съд, свързани с отпадане на отчуждителното действие на регулационния план и те са съответствие в практиката на Върховния касационен съд. Ето защо, горепосочените два правни въпроса не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като липсва общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК. Вторият, четвъртият, петият и шестият от въпросите касаят спазването на изискването за минимални размери по чл.19, ал.4 ЗУТ за остатъка от имота, извън придобиваната по давност реална част и възможността съдът да определи минимален размер на лице на поземлен имот като премести с 1,14м. друга граница на имота, а не тази, за която страните спорят, без собствениците на съседния имот да участват в процеса. Тези въпроси също не са от решаващо значение за изхода на спора, а и формулирането им не кореспондира с изразената от съда воля. Първо, както бе изяснено в случая не сме изправени пред хипотеза на придобиване на реална част от УПИ по давност, а пред право на задържане върху придаваема част и впоследствие връщане на придаваемата част в патримониума на първоначалния собственик поради прекратяване отчуждителното действие на неприложения план. Второ, с решението на съда по никакъв начин не се извършва изместване границата на имота на ответниците спрямо имот на трети лица (собствениците на УПИ *-*) и намаляване лицето на имота им с 1,14 м. както считат касаторите. Въззивният съд е възприел подробните мотиви на първоинстанционния съд, касаещи лицето на двата урегулирани имота, и е потвърдил отхвърлянето на иска за сектор 4.1 именно за да не се стига до намаляване на лицето на имота на ответниците. Поради това и тези въпроси не съставляват основание за допускане на касационен контрол. Петият въпрос е за задължението на въззивния съд да приложи императивна материалноправна норма, дори и нейното нарушение да не е въведено като основание за обжалване. Той е обоснован отново с твърдението, че съдът е допуснал имотът да остане с лице, по-малко от предвиденото в закона такова от 16 м. Последният въпрос е за спазването на изискванията за лице и площ на имотите по Наредба № 7 от 19.05.2005г. за правила и нормативи за устройство на отделни видове територии и устройствени зони. Той също е свързан с четвъртия въпрос, касаещ лицето на имота на касаторите. По тях вече бяха изложени съображения по-горе. Решение № 50031 от 26.04.2023г. по гр.д. № 1835/2022г. на ІІ г.о., на което се позовават касаторите, приема че, границите на собствеността на един поземлен имот (като част от земната повърхност) се определят от установено по делото придобивно основание и когато липсват доказателства за настъпила промяна в тези граници вследствие на приложена до изтичане сроковете по § 6 ПР на ЗУТ дворищна регулация, несъобразена с имотните граници, респ. друго основание по чл. 77 ЗС за промяна на границите на собствеността, то обстоятелството, че по действащия ПУП за част от едни поземлен имот е отреден УПИ, а друга част от същия поземлен имот е отразена като самостоятелен неурегулиран поземлен имот, е от значение единствено за начина на индивидуализиране на границите на собствеността съобразно градоустройствения им статут. Това разрешение не е в конфликт с изводите на Силистренски окръжен съд. Основанието очевидна неправилност по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК е обсновано от жалбоподателите с твърдение, че е налице несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, както и несъответствие с приложимите правни норми. Това основание за допускане на касационно обжалване визира квалифицирана форма на неправилност, която е установима пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива видими пороци на обжалваното определение липсват. Решението не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, не е и явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Силистренски окръжен съд. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.