Определение № 2745 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3434/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадени от името на „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“ чрез адв.П. С. касационна жалба с вх. № 8548 от 12.12.2023 г. и частна касационна жалба вх. № 7991 от 20.11.2023 г. срещу различни части на решение № 164 от 06.10.2023 г. на Апелативен съд - Варна, постановено по гр.д. № 436/2022 г. по описа на същия съд, както и по подадена от името на „ДМВ Петрол“ ЕООД чрез адв.В. А. касационна жалба с вх.№ 8030 от 21.11.2023 г. срещу същото решение. С въззивното решение е отменено изцяло първоинстанционното решение на Окръжен съд Русе по гр.д. № 240/2018 г., отхвърлени са трите инцидентни установителни иска, предявени от „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“ срещу „Мюсюлманско настоятелство Русе“ и след отмяна на прекратяването на производството по предявения от „Мюсюлманско настоятелство Русе“ срещу „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“, „Фанагория 68“ ООД и „ДМВ Петрол“ ЕООД ревандикационен иск делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по този иск и евентуалното възражение срещу него. Първият касатор счита, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно; постановено при нарушение на процесуалния и на материалния закон. Иска се прогласяване нищожността, или обезсилване на решението и връщане на делото на друг състав на въззивния съд; евентуално отмяна на обжалваното решение и уважаване на някой от предявените инцидентни установителни искове, както и прекратяване на производството по ревандикационния иск. Касаторът търговско дружество счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Иска отмяна на въззивното решение. В изложенията към касационната и частната жалби на „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“ се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, тъй като във въззивното съдебно решение съдът се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: „При проверка на правилността на първоинстанционното решение, може ли въззивният съд да се произнася извън предмета на сезиране, очертан от въззивната жалба, предвид разпоредбата на чл.269, изр.2-ро ГПК? Въззивният съд следи ли служебно за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото? Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по правния спор в рамките на наведените от страните доводи и възражения и в пределите очертани с въззивната жалба? Длъжен ли е въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания относно носената от страните доказателствена тежест?“ Въпросите са поставени във връзка с оплакването на касатора, че въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в прекратителната му част, без срещу тази част да е имало подадена частна жалба, респективно съдът се произнесъл по недопустима частна жалба. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в своето решение всички доказателства по делото, относими към правния спор, и то в тяхната съвкупност, както и доводите на страните. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се? Длъжен ли е въззивният съд да изложи разбираеми и логически последователни правни съждения за да се приеме, че решението съдържа мотиви по смисъла на чл.236, ал.2 ГПК?“ Касаторът счита, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката по него, включително задължителната такава, тъй като въззивният съд приел различна фактическа обстановка от приетата от първоинстанционния съд, без да са констатирани нарушения, допуснати от последния. Не се сочат конкретни доводи или доказателства, останали необсъдени от въззивния съд. Формулиран е материално правният въпрос дали правосубектността за заварените юридически лица — вероизповедания и техните местни поделения възниква с тяхната регистрацията по §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ, по който се твърди противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1 от 23.11.2010 г. на ОСТК на ВКС и с определение № 626 от 02.10.2014 г. на ВКС по ч.т.д. № 2205/2014 г. на II т.о. В изложението към жалбата на търговското дружество са формулирани следните въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1 т.3 ГПК: Следва ли в заявлението си за регистрация по ЗВ заявителят изрично да поясни дали е правоприемник на вече съществуваща религиозна общност или се иска регистрация на нововъзникнала такава? Следва ли в заявлението си за регистрация по ЗВ заявителят да е посочил и докаже твърденията за идентичност с вече съществуваща религиозна общност по безспорен начин или тези твърдения имат само констативен характер? Налице ли е решение на ВМС на МИ за регистриране на местно поделение МН Русе в окръжния съд, доколкото и в двата случая законът изисква такова? В писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация „Мюсюлманско настоятелство Русе“ изразяват чрез адв.М. Д. становище за неоснователност на касационните и частната жалби и липса на основание за допускането им до касационен контрол. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба, подадена от „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“, е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Касационната жалба на „ДМВ Петрол“ ЕООД е недопустима. Този жалбоподател е страна само по предявения ревандикационен иск, който не е разгледан от инстанциите. Той няма правен интерес да обжалва решението, постановено по инцидентните установителни искове, предявени от друг ответник. В частта, с която е отменено прекратяването на производството по ревандикационния иск, въззивното решение не подлежи на обжалване. Жалбата на „ДМВ Петрол“ ЕООД следва да се остави без разглеждане. Недопустима е и частната касационна жалба на „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“, тъй като е насочена срещу необжалваема част от решението – с нея съдът не се е произнесъл по същество; същата няма преграждащ характер нито обжалването на определение, с което се отменя прекратително определение и делото се връща за произнасяне по същество, е предвидено изрично в закона. Частната касационна жалба следва да се остави без разглеждане. Досежно основанията за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“ съображенията на съда са следните: Апелативният съд е разгледал въззивна и частна жалби, подадени от „Мюсюлманско настоятелство Русе“ срещу постановеното от Окръжен съд Русе решение, с което по предявения от „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“ иск с правно основание чл.537, ал.2 вр.чл.604 ГПК е признато за установено, че вписването на „Мюсюлманско настоятелство Русе“ с решение № 9 от 05.02.2010 г. по ф.д.№61/2009 г. на Окръжен съд Русе представлява вписване на несъществуващо обстоятелство; прекратено е производството по предявените от „Мюсюлманско настоятелство Русе“ срещу „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“, „Фанагория 68“ ООД и „ДМВ Петрол“ ЕООД ревандикационни искове относно поземлен имот с идентификатор 63427.4.302 по КККР на гр.Русе и сградите в него. Решението на окръжния съд е връчено на процесуалния представител на ищеца на 21.02.2022 г., а частната жалба вх.№ 260460 от 23.02.2022 г. срещу прекратителната част на решението е подадена чрез куриер на 22.02.2022 г. Образуваното по нея гр.д. № 437/2022 г. на Апелативен съд – Варна е присъединено към гр.д. № 436/2022 г. на същия съд за общо разглеждане с въззивната жалба срещу решението. Следователно първата група въпроси, поставени от касационния жалбоподател във връзка с оплакването за произнасяне от въззивния съд извън пределите на обжалване, не съответстват на данните по делото и не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел въз основа на документите от регистърното дело, че „Мюсюлманско настоятелство Русе“ е регистрирано на основание §2, ал.4 ПЗР на ЗВ – като заварено местно поделение на вероизповедание, регистрирано преди 01.01.2003 г., съгласно чл.16 ЗВ отм. Въз основа на това е направен извод, че не е необходимо наличието на решение на Висшия мюсюлмански съвет за регистриране на ищеца. Прието е, че „Мюсюлманско настоятелство Русе“ е било регистрирано по отменения ЗВ в общината, а след 2010 г. е регистрирано в Окръжен съд – Русе като заварено поделение на Мюсюлманското изповедание. По тези съображения е прието, че главният установителен иск за признаване, че регистрацията на ищеца е несъществуващо обстоятелство поради липсата на решение на централното ръководство, е неоснователен. При разглеждане на евентуалния иск за установяване нищожност на регистрацията, тъй като е вписано неподлежащо на вписване обстоятелство, е установено, че уставът на Мюсюлманското изповедание от 1996 г. е предвиждал местните поделения да имат статут на юридически лица. В съответствие с този устав и разпоредбите на отменения ЗВ Мюсюлманското настоятелство е било юридическо лице и впоследствие е регистрирано в Окръжен съд – Русе като заварено местно поделение на вероизповедание. По тези съображения е прието, че регистрацията е в съответствие със закона, а искът за установяване нищожност на вписването е неоснователен. За неоснователен е приет и вторият евентуален иск – за установяване недопустимост на вписването, тъй като било направено без съдът да е сезиран с такова искане или искането е от нелегитимирано лице. Посочено е, че вписването по реда на §2, ал.4 ПЗР на ЗВ се извършва служебно от съда по заявление от централното ръководство, каквото е подадено чрез упълномощени лица. При тези мотиви поставеният материалноправен въпрос дали правосубектността за заварените юридически лица — вероизповедания и техните местни поделения възниква с тяхната регистрацията по §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ е разрешен от въззивния съд, но липсва противоречие с цитираната от касатора задължителна практика. В мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 23.11.2010 г. на ОСТК на ВКС е прието, че след приемането на ЗВ през 2002 год. заварените местни поделения, които са ЮЛ, подлежат на вписване в регистъра на съответния окръжен съд, запазвайки този си статут съгласно въведения с § 2 ал.4 от ПЗР на ЗВ ред. Това означава, че регистрацията няма конститутивно действие. Заварените местни поделения на вероизповеданията, които са юридически лица, се вписват служебно от съответния окръжен съд по седалището им по заявление на централното ръководство като кметовете на общините предават на окръжния съд регистъра на местните поделения на вероизповеданията. Предвиденият в действащия закон режим на регистрация на вероизповеданията установява запазване статута на съществуващите към момента на влизането му в сила вероизповедания и техните поделения. Ето защо въпросът е разрешен в съответствие, а не в противоречие с цитираната практика и по него не може да се допусне касационно обжалване. Формулираните от касатора общи процесуалноправни въпроси за дейността на въззивния съд не са обосновани с конкретни оплаквания, поради което не е възможно да се направи преценка за противоречивото им разрешаване в разрез с установената практика по тях, затова също не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационно обжалване. За да се извърши преценката по чл. 288 ГПК, формулираният въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в решението си, трябва да има конкретно значение за резултата по спора. Обжалваното решение е валидно и допустимо, а твърденията за нищожност и недопустимост на същото са обосновани с аргументи, касаещи обосноваността и законосъобразността на въззивното решение и не могат да се разглеждат в настоящото производство по селекция. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради очевидна неправилност. От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по допустимата жалба. Ответникът по касация е направил искане за присъждане на сторените в настоящото производство разноски. Касаторът „ДМВ Петрол“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати разноски в доказания размер от 8300 лева; „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“ следва да бъде осъден да заплати разноски в доказания размер от 7200 лева. По изложените мотиви Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение