Определение № 2289 от 08.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2230/2024 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „М6“АД, представлявано от адвокат Н., срещу решение № 198 от 09.02.2024 г., постановено по в.гр.д. № 1316/2023 г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, само в частта, с която е приета оценка на всеки от дяловете на съделителите, съобразно заключение на съдебно-техническа експертиза, прието пред първоинстанционния съд. Касационният жалбоподател моли да бъде допуснато решението на Окръжен съд- Пловдив /по грешка посочен като Апелативен съд- Пловдив/ до касация и да бъде отменено в обжалваната част. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Поддържа, че неправилно съдът е кредитирал заключение, изслушано пред първата съдебна инстанция, а не това, което е прието от въззивния съд. Поддържа, че съдът е приложил активно служебно начало, като е надхвърлил пределите на възраженията, изложени във въззивната жалба. Моли решението на Окръжен съд- Пловдив да бъде допуснато до касация и да бъде отменено в обжалваната част. В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че в обжалваната част решението на Окръжен съд- Пловдив е очевидно неправилно- основание за селекция на касационната жалба по чл.280,ал.2 от ГПК- тъй като същото е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, установени с разпоредбата на чл.269, пр.2 от ГПК. Поддържа още, че с решението съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Сочи решения, в противоречие, с които въззивният съд е постановил своето решение и в подкрепа на твърдението си,че решението противоречи на разпоредбата на чл.269, пр.2 от ГПК- Решение № 149/10.09.2019 г. по гр. д. № 2779 / 2018 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 317/ 12.02.2019 г. по т. д. № 796 / 2018 г. на ВКС, II т.о., Решение № 253/15.02.2019г. по гр.д. №5011 / 2017 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 81/09.06.2017 г. по гр. д. № 2631 / 2016 г. на ВКС, III г.о., Решение №14/7.02.2014 г. по т. д. № 1130/2013 г. на ВКС, II т.о., Решение №42/10.06.2015 г. по гр. д. № 4492/2014 г. на ВКС, III г.о., Решение №55/3.04.2014 г, по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., Решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 81/ 4.05.2015г. по гр. д. № 5534/2014 г., на ВКС, III г.о., Решение № 114/3.06.2014 г. по гр. д. № 5833/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Определение № 418/10.05.2018г. по гр.д.№ 795/2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Поддържа, че въззивната инстанция е дествала при засилено служебно начало и като „втора първа инстанция”, а не като въззивна такава. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Р. Ш., представляван от адв. П., оспорва да е налице основание за допускане на въззивното решение до касация. Възразява, че не е ясно кое решение се обжалва. Сочи, че касаторът не е формулирал правен въпрос, като предпоставка за избор на касационната жалба във фазата по допускане до касация. Моли решението на Окръжен съд- Пловдив да не бъде допускано до касация. Моли да му бъдат присъдени разноските, направени по делото. Съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – съделител - с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Въззивният съд е посочил, че с решение от 12.11 2020г по гр.д. № 10108/2019г по описа на Пловдивския районен съд е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], с адрес на имота- [населено място], м. „О.“, площ на имота- 61357 кв.м., между Р. К. Ш. и „М6“АД при равни квоти по 1/2 ид.ч. от имота. Възприел е и това,че с решение от 31.01.2023г по същото дело Районен съд- Пловдив е обявил за окончателен съставения в откритото съдебно заседание на 09.01.2023г. проект за разделителен протокол, съгласно който се формират два равни дяла от разделянето на имота на северна и южна част, които да бъдат разпределени между съделителите чрез теглене на жребий, като е постановил жребият да се извърши без уравнение на дяловете, тъй като са с еднаква стойност. Това решение е обжалвано с въззивна жалба от „М6“АД с оплакване за неправилност. Въззивникът е поддържал, че двата дяла, оформени от съда не са равностойни, тъй като в част от имота има същестувващи лозови насаждения, които повишат стойността на този дял, в който те се съдържат. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че въззивните оплаквания са основателни. Съдът е възприел заключението на съдебно- техническа експертиза, изслушана пред въззивната инстанция в частта, с която се обособяват два дяла от делбения имот- източен и западен. Съобразно изслушаната СТЕ съдът приел,че по- подходящият начин за извършване на делбата би бил чрез разделяне на имота на източна и западна част съобразно вариант 2 от приетите заключения на СТЕ пред първоинстанционния и въззивния съд, тъй като при разделяне по този начин биха били образувани равни по площ и стойност дялове, във всеки от който би имало лозови насаждения. Предвид така приетия извод пред въззивната инстанция е бил съставен нов проект за разделителен протокол, който е бил предявен на страните и срещу който не са постъпили възражения. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че следва да отмени решението на Районен съд- Пловдив, с което е бил обявен за окончателен проект за разделителен протокол, съгласно който се формират два дяла, включващи съответно поземлен имот с идентификатор *** /проектен/ и поземлен имот с идентификатор *** /проектен/, като вместо това се обяви за окончателен съставения пред въззивната инстанция проект за разделителен протокол, съгласно който се формират два дяла, включващи съответно поземлен имот с идентификатор *** /проектен/ с площ от 30679 дка. и поземлен имот с идентификатор *** /проектен/ с площ от 30678 дка. По отношение на стойността на дяловете въззивният състав е кредитирал приетото пред първоинстанционния съд инстанция заключение на СТЕ, съгласно което всеки от тях е на стойност 36814 лв, като обосновано и съобразено с Наредбата за определяне на цени на земеделски земи. Използваните методи за определяне на пазарната стойност на двата дяла от вещото лице, изготвило съдебно-техническа експертиза пред въззивната инстанция, съдът приема за необосновани, тъй като посочените в него аналози не съответстват на процесния имот. Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. От представеното по делото изложение на основанията за допускане до касационно обжалване се установява, че липсва ясно и точно формулиран правен въпрос по смисъла на цитираното тълкувателно решение, който да е от значение за изхода по конкретното дело и да е обусловил правните изводи на съда. Наведени са основания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради твърдени процесуални нарушения и оплаквания по съществото на спора, във връзка с обсъждането на доказателствата и обосноваността на изводите на съда, които не следва да бъдат разглеждани в настоящето производство по допустимостта на касационното обжалване. Доводите, че обжалваното решение е в противоречие със задължителната съдебна практика, не могат да послужат за селекцията на касационната жалба в производството по чл. 288 ГПК. Непосочването на правни въпроси от значение за изхода по спора, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се обсъждат допълнителните основания за това. Независимо от изложеното следва да се посочи, че правомощията на въззивната инстанция, като инстация по съществото на спора, са изрично и задлжително тълкувани с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В първото тълкувателно решение, в т. 19, е разяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Тези принципни разяснения са доразвити в приетото с второто тълкувателно решение, в чиято т. 2, след съобразяване на новата уредба на въззивното производство в сега действия ГПК -чл. 269 ГПК, е разяснено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Ограничаването на въззива засяга възможността втората инстанция да събира доказателства, но предмет на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция, ограничена в очертаните от чл. 269 ГПК предели, е само косвен резултат от тази дейност. Ето защо, не е нарушение на закона това,че по настоящото дело при формиране на своите изводи въззивният съд е извършил собствена правораздавателна дейност, обсъдил е събраните и относими към спора доказателства, изложил е собствени фактически и правни изводи по спора, като е посочил защо кредитира едни, а не кредитира други доказателства. Доказателства по делото са не само тези, съдържащи се в кориците на въззивното гражданско дело, но всички които са събрани в хода на производството по предявения иск за делба. Отделно от изложеното съдебният състав дължи да посочи, че с решението по чл.350 от ГПК се определят дължимите суми за уравнение на дяловете и решението представлява изпълнително основание за заплащане на дължимите суми. В случая е без значение кой вариант на приетите заключения на СТЕ ще кредитира съда, тъй като и в двата обсъждани варианта стойностите на двата обособени дяла от делбеното имущество са равни и не се дължи заплащане на парично уравнение. С оглед изложеното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 3700 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 12.04.2024 г. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.