Определение № 2792 от 28.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 774/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Т. Б.“ О., чрез адв. К. и адв. Р., срещу решение № 7122 от 24.11.2025 г. по гр. д. № 2138/2025 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено изцяло решение № 18716 от 17.10.2024 г., постановено по гр. д. № 22862/2023 г. на Софийския районен съд за осъждане на дружеството, настоящ жалбоподател, да заплати на ищеца Л. П. П. на основание чл. 49 ЗЗД сумата от 8593.10 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, както и сумата от 1000 лв. за неимуществените вреди от допускането на ищеца до участие в хазартни игри онлайн, въпреки вписването му в регистъра по чл. 10г от Закона за хазарта, ведно със законната лихва от 28.04.2023 г. до окончателното изплащане на вземанията. В касационната жалба са релевирани оплаквания за недопустимост по чл. 280, ал. 2 ГПК, както и за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр.2 ГПК. Поставените от него общо шестнадесет въпроса са обособени в три групи: 1. относно допустимостта на предявения иск, неговото правно основание и злоупотребата с права, 2. относно задълженията на въззивния съд при формиране на неговото вътрешно убеждение да прецени всички възражения и доводи, както и да обсъди събраните доказателства в тяхната съвкупност, както и 3. относно възникването на задължението за организатори на хазартни игри да не допускат до игра лице, вписано в регистъра на уязвимите по чл. 10г, ал. 1 от Закона за хазарта, за задължението на Националната агенция по приходите да ги уведоми, че дадено лице е включено в този регистър, както и относно елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане и по-специално - относно вредата и причинно-следствената връзка между нейното причиняване и участието в лицензирани хазартни игри, а така също и относно критерият справедливост на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди. Насрещната страна по касационната жалба Л. П. П. чрез адв. К. я оспорва по съображения, изложени подробно в депозирания писмен отговор. Върховният касационен съд, като разгледа касационната жалба и извърши преценка за предпоставките за допускане на касационното обжалване, намери следното: По делото няма спор относно фактите, че ищецът е пристрастен към игри на шанса, като залага в продължение на повече от петнадесет години и идентифицира себе си като хазартно-зависим, а ответникът „Т. Б.“ О., от своя страна, е лицензиран оператор на хазартни игри онлайн. След като задлъжнял с повече от 100 000 лв., проигравайки и остатък от изтеглен кредит за рефинансиране, на 12.12.2022 г. ищецът по препоръка на семейството си подал заявление до НАП за вписване в регистъра на уязвимите лица, в резултат на което е регистриран като зависим от хазарт по чл. 10г от Закона за хазарта на 06.01.2023 г. След вписване в регистъра ищецът продължил с опитите си тайно да играе хазарт онлайн, като на 08.02.2023 г. успял да получи достъп до сайта за залагания 8888.bg чрез саморъчно поставяне на отметка, че не е вписан в регистъра на уязвимите лица. В следствие на допускането му до онлайн платформата, за периода от 08.02.2023 г. до 20.02.2023 г. ищецът проиграл 8593.10 лв. При тези данни за да потвърди първоинстанционното осъдително решение въззивният съд е приел от правна страна, че е сезиран с искове по чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от неправомерното поведение на служители на ответника при или по повод на възложена работа, които въпреки законовата забрана са допуснали ищеца до участие в хазартни игри. Посочил е, че регистърът на уязвимите лица по чл. 10г, ал. 1 от Закона за хазарта е част от мерките за отговорен хазарт в страната, които осигуряват защита на такива лица, чрез задължението на организаторите на хазартни игри да отказват достъп на вписаните в регистъра до игри на шанса, вкл. онлайн хазартни платформи. В случая ответникът като организатор на онлайн хазартни игри, допускайки вписания в този регистър ищец до участие в залаганията, е нарушил императивните разпоредби на чл. 10д, ал. 3 от Закона за хазарта и чл. 4, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за регистрация и идентификация на участниците, съхраняването на данни за организираните онлайн залагания и за подаване на информация за хазартните игри към сървър на националната агенция за приходите. Дружеството не е извършило справка в приложно-програмния интерфейс /API/ „Предоставяне на справка за уязвимите лица от регистъра по чл. 10г ал. 1 ЗХ“, за което е била предоставена възможност от НАП, т.е. ответникът е имал достъп до регистъра на уязвимите лица и е могъл да изпълни задължението си, като откаже достъп и регистрация на ищеца. Въззивният съд е счел за ирелевантно, дали операторът изрично е бил уведомен от НАП за лицата, включени в регистъра, след като за него е съществувала възможността преди да извърши регистрация на лицето и да го допусне до игра, да извърши необходимата проверка, дали то не е вписано в списъка по чл. 10г ал. 1 от Закона за хазарта. Поради това е заключил, че е налице виновно и противоправно поведение, което е причинило вреди на ищеца от вида на претърпените загуби в размер на 8593.20 лв., които ищецът е претърпял в резултат на допускането му до залаганията. По отношение на претендираните неимуществени вреди, доказани чрез показанията на разпитания по делото свидетел, изразяващи се в страдания и чувство на вина и безсилие, съдът определил обезщетение от 1000 лв. като справедливо, съобразявайки нормата на чл. 52 ЗЗД. По поставените от касатора въпроси ВКС съобрази следното: По първите три въпроса, обособени в І част на изложението, касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не се констатира недопустимо упражняване на правото на иск. Ищецът не претендира връщане на пари, дадени от него по губещ залог при начална липса на основание. Той не иска възстановяването им в следствие на това, че е изгубил залога, а в следствие на това, че е допуснат да играе въпреки нормативната забрана за това. Поради това, искът не е за неоснователно обогатяване от направен залог, а за поправяне на вреди от непозволено увреждане, което се изразява в предоставяне на достъп до хазартни игри на лице, вписано в регистъра на уязвимите въпреки законовата забрана за това. Съдът не се е произнесъл по непредявен иск, а по предявения такъв с правно основание чл. 49 ЗЗД за поправяне на вреди, причинени от работници или служители на юридическо лице при или по повод на възложена работа. Кои конкретно са виновните работници или служители, от чиито действия и бездействия са произтекли вредите, е без значение, както това е разяснено в т.7 от Постановлението на Пленума на ВС № 7/1959 г. Вредите са реални, поради което претенцията за поправянето им не съставлява злоупотреба с право. В тази връзка следва да се държи сметка и за това, че злоупотребата с права винаги е умишлена, тъй като с нея се преследва определена, по-далечна цел от упражняването или защитата на самото правото, като тази цел е или противоправна, или противоречи на морала. Този умисъл трябва да бъде установим, той не се предполага. По следващите три процесуалноправни въпроса, обособени в дял ІІ на изложението, настоящият състав на ВКС намира, че същите са обуславящи, но касационното обжалване не може да бъде допуснато и по тях, тъй като въззивният съд се е съобразил изцяло с формираната съдебна практика, включително и задължителната такава, израз на която е Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В същото е прието, че въззивният съд като инстанция по същество следва да обсъди и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба доводи и възражения, които имат значение за правилното решаване на спора. При постановяване на решението си той следва да подложи на самостоятелна преценка събраните по делото доказателства, които са допустими и относими, като мотивирано посочи на кои от тях дава вяра. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Вторият, третият, четвъртият и петият от въпросите в част ІІІ от изложението не покриват общата селективна предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е обсъждал посочената в тях материя и съответно на това – отговорите по тях не са залегнали по никакъв начин в решаващите му мотиви. Въззивният съд не е излагал съображения от кой момент се счита уведомен организаторът на хазартни игри за това, че дадено лице е вписано в списъка на уязвимите лица по чл. 10г от Закона за хазарта, нито относно акта, с който се въвежда интерфейса за проверка в регистъра на уязвимите лица по чл. 10г от закона за хазарта. Не е залегнал в решаващите мотиви на обжалвания акт и изводът, че НАП не е изпълнила задължението си да уведоми ответникът и настоящ касатор в качеството му на организатор на хазартни игри. Напротив, прието е, че уведомяването на организатора в случая е било надлежно. По същите съображения касационното обжалване не може да се допусне и по въпроса „Налице ли е причинно-следствена връзка между загубата на залог и участието в хазартна игра?“, тъй като съдът не е установявал връзка между залагането и участието в игри на шанса, а е изследвал каузалитета между допускането на уязвимо лице, вписано в списъка по чл. 10г от Закона за хазарта до такава игра, и причинената загуба на това лице от неизпълнението на забраната да бъде възпрепятствано да играе. Касационното обжалване следва да се допусне по въпроса: „Възникването на задължението по чл. 10д, ал. 1 от закона за хазарта за организаторите на хазартни игри да не допускат до игра лице, вписано в регистъра по чл. 10г, ал. 1 от закона за хазарта, предпоставено ли е от изпълнение на задължението на НАП по чл. 10д от същия закон да уведоми предварително организаторите, че лицето е вписано в този регистър?“, както и „Представлява ли вреда, подлежаща на поправяне по чл. 45 и следв. ЗЗД, загубата на залог в лицензирана по закона за хазарта хазартна игра, като се има предвид, че хазартът по дефиниция е всяка игра на случайността, в която има залог и може да се получи печалба или да се загуби залогът?“ Въпросите са обуславящи за решаващия извод на въззивния съд, че такова уведомяване е необходимо, но че то в случая е било осъществено, както и за вредата, която според въззивния съд е съизмерима със стойността на загубения залог. Обобщени и уточнени от касационния съд съобразно правомощията му за това, тези въпроси се свеждат до възникването на задължението за организатори на хазартни игри да не допускат до игра лице, вписано в регистъра на уязвимите по чл. 10г, ал. 1 от Закона за хазарта, за задължението на Националната агенция по приходите да ги уведоми, че дадено лице е включено в този регистър, както и относно елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане и по-специално - относно вредата и причинно-следствената връзка между нейното причиняване и участието в лицензирани хазартни игри. По така поставените въпроси липсва съдебна практика, поради което обжалването следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. Последната група въпроси касаят решението по иска за неимуществени вреди, което в тази част не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, с оглед цената на този иск от 1000 лв. В тази част касационното производство следва да бъде прекратено, поради което обсъждането на въпросите се явява безпредметно. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,