Определение № 2639 от 15.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 767/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗК„Лев инс“ АД, [населено място] и касационна жалба на Ж. М. Ж. срещу решение №169 от 04.12.2023г. по гр.д.305/23г. на Бургаски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: По касационната жалба на ЗК „Лев инс“АД, [населено място]: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставен е въпросът –1/ „ Налице ли е случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК при доказано със заключението на съдебната автотехническа експертиза внезапно/рязко навлизане на платното на движение на пешеходеца на пътен участък с разрешена скорост 80 км./ч непосредствено уведомен, че не може да бъде видян…“Сочено е противоречие с решение № 63/18г. на ВКС, |ІІ т.о. ,от което е възпроизведена кратка част от мотивите, съдържащи изложение на установените по спора факти. Поставен е въпросът- 2/ „ Следва ли при постановяване на решението съдът да осъди всички доказателства и доводи на страните?“, 3/ „“ При установяване правнорелевантните факти по делото, длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност…“ Поддържано е общо противоречие с казуална практика на ВКС и са направени кратки оплаквания за недоказаност на претърпяните болки. Поставен е въпрос № 4“ „ Какви са критериите за отчитане приноса на увредения по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД…“ Сочено е лаконично противоречие с решение №60154/20 на ВКС, ТК. Поставен е въпрос № 5- „ При определяне степента и размера на съпричиняването от значение ли са видът и характера на нарушенията на всеки един от участниците в движението?“. След кратко оплакване за неправилност е сочено общо противоречие с решение №60174/22 на ВКС. Поставен е въпрос № 6 „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички направени от страната възражения?“, като по този въпрос освен общо посочено противоречие с решение на ВКС е поддържано без други съображения и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставен е въпрос №7 „ Може ли едно деяние да не е виновно, а да е само противоправно…“По този въпрос няма поддържано допълнително основание. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението в обжалваната от него част до касационно обжалване. Поставеният първи въпрос е фактически, а не правен, основан изцяло на факти по делото и съответно интерпретирането им в контекста на защитната теза на страната. Вторият и третия въпрос като значими по всеки правен спор следва да бъдат изрично обосновани с нарушения по конкретния спор за да бъдат релевантни, а именно страната следва да посочи кои именно факти съдът не е обсъдил, респективно, които от нейните възражения и доказателства не е съобразил и как това се е отразило на постановения краен резултат по спора. В случая, касаторът не установява релевантност на общите въпроси, тъй като краткото оплакване за неправилност на изводите на състава, чрез твърдението, че съдът не бил сочил “ период на възстановяване“ както и твърдения за недоказаност на психичното състояние на пострадали не обосноват такова неразглеждане, а са оплаквания за неправилност на акта, които са неотносими към тази фаза на производството. Четвъртия въпрос е общ, като страната не е посочила кои от критериите счита за несъобразени от състава. Но дори и да бъде приет за релевантен общото твърдение за противоречие с решение разглеждащо различна фактическа обстановка и без каквото и да било посочване за конкретно противоречие не може да обоснове извод за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК Петият поставен въпрос не е релевантен като несъобразен с решаващите изводи на състава и съдържателно обоснован с лаконичното оплакване че пострадалия „ можел да изчака и да избере безопасен момент“, които твърдения не обосновават противоречие с практика на ВКС / по отношение на цитираното решение не е посочено нищо/.Освен това, в тази насока мотивите на решаващият състав съдържат както изясняване на дефинитивната същност на съпричиняването като акт и на пострадалия, а също така и обсъждане на събраните по делото доказателства, заключенията на експертизите. Съобразени са както действията на пострадалия, така и тези на деликвента при съпоставяне на участието им. Липсва изложение на касатора, свързано с мотивите на състава в тази насока, нито са развити доводи- в какво се изразява твърдението, че съдът не бил обсъдил съществени елементи от критериите за определяне степента на съпричиняване. Шестият поставен въпрос също не е релевантен тъй като съдържателно посочва / с оглед направеното уточнение/, че съдът не се е произнесъл по възражението на застрахователят за съпричиняване поради това, че ответникът не бил провел рехабилитация. Това твърдение е фактически невярно, тъй като съдът изрично е посочил всички възражения на страната и съобразно установеното по спора в това число и на медицинската експертиза е постановил обжалвания резултат. Друго доказване застрахователя не е осъществил,като липсват данни да е ангажирал доказателства оборващи установеното с наличните доказателства. Възпроизвеждането на текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и евентуалното му поддържане по въпрос, за който страната е твърдяла наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не обосновава довод за наличие и на това основание. Още повече, че не са развити каквито и да е доводи свързани с него, съобразно разясненията дадени с т.4 ТРОСГТК № 1 /09г. По седмият въпрос липсва допълнителен критерий, така че същият не може да бъде основание за допускане на решението в тази част до касационно обжалване. С оглед така депозираното изложение решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по разгледаната жалба. По жалбата на Ж. М. Ж.: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Н. Д., е поддържал основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, като е поставил въпросите:1/ „Съдът задължен ли е при формиране правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?“ и 2 /„ Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички критерии за определяне размера на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди да ги съпостави с конкретните факти по делото --- ?„ Страната е поддържала по тези въпроси основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като е изброила решения на ВКС – в това число и тълкувателна практика. Мотивирала е своето изложение с развити доводи определени като оплакване, че съдът „ неправилно и едностранно е ценил събрание доказателства“. Поставени са и въпроси, определени от касатора като материалноправни, а именно – 1/ „Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий ?“, 2/„Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно/занижено/ с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“, 3/“ Когато вредата е причинена от неколцина и пострадалото лице е предявило претенцията си за пълно обезщетяване само срещу един от тях, следва ли съдът служебно да определя квотите на останалите неучастващи в производството причинители..“ и 4/ „ Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.51,ал.2 от ЗЗД при определяне наличието или липсата на съпричиняване от страна на увреденото лице в съответствие ли е с практиката на ВКС… „ Касаторът е обединил въпросите, като по първия и втория е поддържал оплакване за неправилност на изводите на състава в контекста на кратко изразеното си защитно становище. Изброил е решения на ВКС, както и ППВС4/68г., като общо е възпроизвел накратко изложеното разбиране в тези актове относно критериите, съблюдавани при възмездяване на неимуществени вреди от деликт. По отношение на трети и четвърти въпрос са изложени оплаквания относно неправилно, според страната, определяне размера на съпричиняване на вредоносния резултат. Други доводи не са развити. Касаторът, чрез пълномощника си, не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правния въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело. С оглед така установената дефинитивност, първият поставен въпрос за да е релевантен следва да бъде обоснован с конкретно твърдениеа, че въззивният съд не се е произнесъл по всички доказателства и доводи на страните, като съобразно това не е извършил преценка за тях при формиране на крайният си извод по основателността на иска. В случая, страната не е изложила такива доводи, като не може да бъде възприето за такъв довод общото оплакване, че съставът не се е произнесъл/ според страната/ в „ нужната пълнота“, тъй като това съставлява оплакване за неправилност, което не се обсъжда в тази фаза на касационното производство. Вторият поставен въпрос е пряко свързан и еднозначен с поставените първи и втори въпроси / обозначени от страната като материалноправни/. Същите съдържателно отразяват разбиране, че съдът не е разгледал критериите за определяне на паричния еквивалент на вредата и по този начин се е произнесъл без „ ясен критерий“, като не е съобразил търпените вреди и икономическата обстановка в страната. Така поставени тези въпроси, дори и обобщени, с оглед липсата на яснота и конкретика по твърденията относно наличие на такова произнасяне от страна на съда, което да влиза в противоречие с цитираната каузална и тълкувателна практика, не съставляват валидно заявени доводи за допускане на касационно обжалване. Общите оплаквания за неправилност на акта са ирелевантни. Но дори и да бъде изведен релевантен въпрос, каквото задължение настоящата инстанция няма, то налице би било единствено общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, свързано с приложението на чл.52 ЗЗД. Страната не е развила доводи по поддържаното от нея основание – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е цитирала решения на ВКС, свързани с определяне на размера на обезщетението като стойностен адекват на претърпяната по друг спор вреда, без да се сочи конкретно противоречие, респективно отклоняване на състава от тълкувателна практика, а като извод на така посоченото е поддържано оплакване, че обезщетението определено от въззивният съд за вредите понесени от Ж. било занижено. Не е обоснована връзка между поставените въпроси и сочената практика. Обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата са определяли различен размер обезщетения, не налага извод за противоречиво приложение на чл.52 ЗЗД, тъй като преценката за стойностния адекват на вредата винаги се извежда от конкретно установените факти по спора. Правилността на изводите на въззивния съд, интерпретирани от страната, не може да бъде обсъждана в производството по чл.288 ГПК, тъй като не е негов предмет.Или краткото оплакване, свързано с неправилност на изводите на съда във връзка със сочените решения не може да обоснове довод за допускане на касационно обжалване. Критериите за приложението на чл.52 ЗЗД също са изяснени, чрез нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Освен това доводите, с които е сочено противоречие с тази задължителна практика, съставляват не доводи по чл.280, ал.1 ГПК, а такива по чл.281 ГПК, които както бе отбелязано са ирелевантни в производството по чл.288 ГПК и не обуславят валиден извод за наличие на лимитивно изброените основания за допускане на касационно обжалване. Поради това и така поддържаното от касатора общо противоречие не обосновава довод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Третият въпрос е свързан с фактическа обстановка неустановена по спора поради което е ирелевантен към случая въобще. Четвъртия поставен въпрос не съставлява общо основание, тъй като не е посочено кое от разрешенията дадени от въззивният съд не съответства на тази практика, като това съответствие се преценява след като бъде поставен правен въпрос и конкретно изложено противоречие с тази практика. Общо разгледаните мотиви на цитираната практика по приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД е изцяло съобразена от състава изложил пространни и подробни съображения относно приноса на пострадалия към вредоносния резултат. Обсъдено е и неговото поведение, допринесло за увреждането, като е разгледано и това, че въпреки, че му е било обърнато внимание изрично, да постави светлоотразителна жилетка, тъй като не се вижда от платното за движение, поради залязващото слънце / свидетеля Г./, същият не е предприел такива действия. Съдът изцяло е съобразил установените по спора факти, като друго доказване не е било осъществено, а и касаторът дори не поддържа различна фактическа обстановка. Следователно, с това изложение не се установява наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съобразно изложеното от касаторите по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и решението на Бургаски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение