Определение № 2369 от 03.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1171/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу решение № 86 от 15.03.2024 г. по в. гр. д. №736/2023г. на Пазарджишки окръжен съд, в частта с характер на определение, с която е потвърдено определение № 2849 от 08.11.2023 г. по гр. д. №3355/2022г. на Пазарджишки районен съд, с което е оставена без уважение молбата на настоящия жалбоподател за изменение на решение №1070 от 09.10.2023г. по гр. д. №3355/2022 г. на Пазарджишки районен съд в частта за разноските. Частният касационен жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно, като излага доводи, че размерът на присъденото адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство е несправедлив, предвид обема и сложността на извършената от представителя на ответната страна дейност, както и величината на защитавания интерес. Застъпва тезата, че за определянето на дължимия размер на адвокатското възнаграждение не следва да се прилага Наредба № 1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид липсата на фактическа и правна сложност по делото намира разноските, присъдени в полза на ответната страна, за прекомерни. Допускането на касационно обжалване поддържа на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Счита, че в частта с характер на определение на обжалваното решение, Пазарджишки окръжен съд се е произнесъл по отношение на размера на разноските за адвокатско възнаграждение в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз и Върховния касационен съд, съдържаща се в Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024г. по дело С-438/22; Решение на Съда на ЕС от 28 юли 2016 г. по дело С-57/2015; определение №50015/16.02.2024г. по т. д. №1908/2022г. на ВКС, I т. о.; определение №343/15.02.2024г. по т. д. №1990/2023 г. на ВКС, II т. о. и определение №1059/07.03.2024 г. по гр. д. № 982/2023 г. на ВКС, IV г. о. Ответникът Р. Д. И. оспорва частната касационна жалба, моли да бъде оставена без уважение. Намира същата за неоснователна, като счита, че не е налице произнасяне на съда в противоречие с практиката на ВКС и СЕС, както и че е адекватен размерът на присъдените в негова полза разноски в първоинстанционното производство. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение № 86 от 15.03.2024г. по в. гр. д. № 736/2023 г. на Пазарджишки окръжен съд е потвърдено решение №1070 от 09.10.2023 г. по гр. д. №3355/2022г. на Пазарджишки районен съд, в обжалваната му част, с която са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, [населено място], срещу Р. Д. И. установителни искове за главница за разликата над 36,93 лв. до предявения размер от 8017,70 лв., за договорна лихва в размер на 244,95 лв. за периода от 20.04.2020г. до 11.07.2022г. и за обезщетение за забава в размер на 589,15 лв. за периода от 21.04.2020г. до датата на подаване на заявлението в съда /28.07.2022г./, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч. гр.д.№2408/2022г. по описа на Пазарджишки районен съд. Със същото решение е потвърдено и определение № 2849 от 08.11.2023 г. по гр. д. №3355/2022г. на Пазарджишки районен съд, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 от ГПК, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. За да потвърди определението на първоинстанционния съд, съставът на Пазарджишки окръжен съд е споделил извода за неоснователност на направеното възражение за прекомерност на разноските за възнаграждение за адвоката на ответника. Позовал се е на актуалната практика, съдържаща се в определения на ВКС в светлината на практиката на Съда на Европейския съюз, според която съдът следва да извърши собствена преценка на фактическата и правна сложност на делото, както и на действията, свързани с процесуалната защита на страните при определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, като не е обвързан от ограниченията за минималните размери, предвидени в Наредба №1/2004г. Предвид извършените от представителя на страната процесуални действия, въззивната инстанция е намерила за адекватно на вида и обема на предоставената адвокатска услуга присъденото възнаграждение в размер на 1 200 лева за първоинстанционното производство, поради което е счел, че не се налага редуцирането му нито до минималния размер в Наредбата, нито под този минимум. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай частния касационен жалбоподател, макар формално да е изпълнил изискването на чл.284 ал.3 т.1 от ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в него не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че съдът, се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по отношение присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в размер по – нисък от минималния, определен с Наредба №1/2004г., сами по себе си не съставляват въпроси, а оплаквания за нарушение на процесуалния закон. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно цитираното тълкувателно решение, съставлява самостоятелно основание да не бъде допуснат касационен контрол на атакувания акт, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Следва да се отбележи,че не е налице противоречие между мотивите на обжалваното определение и цитираната практика на СЕС и ВКС. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана и практика на ВКС, в това число определение № 350 от 15.02.2024г. по ч.т.д. №75/2024г. на ВКС, II т.о., определение № 474 от 28.02.2024г. по ч.т.д. № 961/2023г. на ВКС, I т.о. и др., според която при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Не може да се разглежда като противоречаща на посочената практика преценката на съда, че с оглед фактическата и правна сложност на спора, размерът на уговореното и заплатено от ответника адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, макар и надвишаващ / с 14,82 лв./ минималния размер, изчислен съобразно Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не е прекомерен. Възприетото в практиката становище, че посочените в Наредба №1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи за съда, не означава, че съдът при възражение за прекомерност е задължен да намалява адвокатското възнаграждение под тези размери. При преценка от съда за наличието на прекомерност при определяне цената на предоставените услуги, от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая въззивният съд е извършил преценка за неоснователност на възражението на частния касационен жалбоподател „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за прекомерност на заплатеното от Р. Д. И., съобразявайки посочените критерии. Изложените доводи на частния касационен жалбоподател представляват несъгласие с присъдения размер на адвокатското възнаграждение, който, обаче, не може да бъде коригиран по пътя на касационното обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд