Определение № 60866 от 31.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1933/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М., подадена чрез особения представител адв. И. Ю., срещу въззивното решение № 260846/28.10.20 г, постановено по гр.дело № 8338/2019 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-Г състав, с което е потвърдено решение № 25790 от 28.01.2019 г., постановено по гр. д. № 15040/2015 г. по описа на Софийски районен съд, 50-ти състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Е. Д. М. срещу Министерство на вътрешните работи искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца в резултат на увреждането на притежавания от него мотоциклет „Я. F. 1000“ с ДК [рег.номер на МПС], за сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, причинени на ищеца в резултат на увреждането на притежавания от него мотоциклет „Я. F. 1000“ с ДК [рег.номер на МПС], за сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за нанесени на ищеца имуществени вреди под формата на претърпени загуби, причинени в резултат на увреждането на притежавания от него мотоциклет „Я. F. 1000“ с ДК [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от 30.06.2011 г. до окончателното изплащане на обезщетенията и ищецът е осъден да заплати на ответника сторените по делото разноски, възлизащи в размер на сумата от 200 лв.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно. Моли се обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, като бъдат уважени предявените от ищеца искове.

Заинтересованата страна Прокуратура на Република България оспорва касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника на Главния прокурор на Р. България – юрк. Ц. М.. Счита, че не са налице основания за допускане на обжалваното определение до касационен контрол. Моли за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

В касационна жалба са формулирани следните въпроси:

1. Следва ли да се възлага на ищеца да установява факти и обстоятелства по предмета на делото, които е възприел свидетел, но за които самият свидетел няма технически познания. Сочи се противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.

2. Следва ли свидетелят да заявява конкретни технически данни и да прави технически заключения за наблюдавано от него механично устройство, в частност мотоциклет (предмет на делото). Сочи се противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.

3. Обвързан ли е съдът от посочената в исковата молба правна квалификация на предявения иск. Сочи се противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с решение № 12 от 27.01.2016 г. по гр. дело № 4015/2015 г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

В изложението към касационната жалба се твърди също така, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

От данните по делото се установява следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени при условията на обективно кумулативно съединяване от Е. Д. М. срещу Министерство на вътрешните работи, уточнени пред въззивния съд с молба от 11.10.2019г. и от 10.06.2020г. за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца в резултат на изземване от органите като веществено доказателство по ДП и увреждането на притежавания от него мотоциклет „Я. F. 1000“ с ДК [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от 30.06.2011 г. до окончателното изплащане на обезщетението, сумата от 10000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, причинени на ищеца в резултат на увреждането на притежавания от него мотоциклет „Я. F. 1000“ с ДК [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от 21.03.2015 г. до окончателното изплащане на обезщетението, сумата от 3 812,31 лв., представляваща законна лихва за забава върху обезщетението от 10 000 лв. за периода от 30.06.2011 г. до 20.03.2015 г., сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за нанесени на ищеца имуществени вреди под формата на претърпени загуби, причинени в резултат на увреждането на притежавания от него мотоциклет „Я. F. 1000“ с ДК [рег.номер на МПС] и неговите части, ведно със законната лихва от 21.03.2015 г. до окончателното изплащане на обезщетението, и сумата от 1 143,70 лв., представляваща законна лихва за забава върху обезщетението от 3 000 лв. за периода от 30.06.2011 г. до 20.03.2015 г.

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото не е спорно, че с протокол за претърсване и изземване от 30.06.2011 г. по реда на чл. 161, ал. 2 НПК процесният мотоциклет марка „Я.“, модел F. 1000, с ДК [рег.номер на МПС] е иззет от органите на СДВР като веществено доказателство по досъдебно производство № ЗМ 16/2011 г. по описа на СДВР. Приема се, че не е спорно, а и от представения като писмено доказателство по делото договор с нотариална заверка на подписите от 03.08.2011 г. се установява, че между съпругата на ищеца М. А. П., от една страна, и Д. И. Ф., от друга, е сключен договор за продажба на моторно превозно средство, по силата на който Д. И. Ф. е прехвърлил в полза на М. А. П. правото на собственост върху мотоциклет марка „Я.“, модел F. 1000, с ДК [рег.номер на МПС], за сумата от 1 800 лв. При сключване на договора за продажба М. А. П. се е намирала в брак с Е. Д. М., поради което правото на собственост върху процесното моторно превозно средство е придобито от тях в режим на съпружеска имуществена общност.

От представения по делото протокол от 07.06.2012 г., се установява, че в изпълнение на определение от 20.03.2012 г. по нохд № 20600/2011 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 103-ти състав, иззетият като веществено доказателство по досъдебно производство № ЗМ 16/2011 г. по описа на СДВР мотоциклет марка „Я.“, модел F. 1000, с ДК [рег.номер на МПС], е върнат на М. П., след като последната с молба от 01.03.2012г. е поискала да й бъде върнат след като е иззет от дома на обвиняемия А. Д. и към която молба е приложен договор от 03.08.2011г., с нот. заверка на подписите на страните по договора. Върху определението от 20.03.2012г. е удостоверено, че препис от него е получен от адв. Б. - пълномощник, на 23.03.2012г. и на 18.04.2012г. и е удостоверено, че определението на съда е влязло в сила на 03.04.2012г. Също така по материалите по ДП ЗМ-16/2011г. по описа на СДВР след като е подадена молба от М. А. П. за връщане на мотора са приложени справки от централната база на КАТ относно мотоциклета Я., който е с данни за собственик Д. И. Ф., с отбелязване „спрян от движение по желание на собственика от 12.12.2008г.“, становище на разследващия, в което е посочено, че срещу лицата А. Д., М. Д. и др. се водят разследвания за извършване на грабежи с мотори, като М. Д. е задържан за кражба на мотор по ДП на 5 РПУ и в тази връзка с постановление от 18.08.2011г. на прокурор от СРП е отказано връщането на мотоциклета с мотиви, че е придобита собствеността върху него слез изземването му и във връзка с данните за разследване, че е бил предмет на кражба.

Спорен по делото е въпросът относно техническото състояние на мотоциклета при връщането му на собствениците, съответно за допуснато през времето на неговото съхранение от органите на МВР противоправно поведение, довело до увреждането му, както твърди ищецът.

Въззивният съд при обсъждане на събраните по делото доказателства е достигнал до извода, че подобно поведение на органите на МВР, под чието ръководство и в чиито структури ищецът смята, че са служителите, отговорни за състоянието на мотоциклета за времето, през което същият е съхраняван под техен надзор, не се установява. Този извод се налага от подписания при връщането на мотициклета между извършилия предаването служител на МВР на длъжност старши разследващ полицай и М. А. П., на която е извършено предаването с протокол от 07.06.2012 г., от чието съдържание се установява, че предаването на мотоциклета е извършено без забележки. По делото не са ангажирани други доказателства относно състоянието, в което мотоциклетът е бил върнат на собствениците, което дава основание на съда да приеме, че същият е върнат в състоянието, в което е бил иззет, още повече, че ищецът и неговата съпруга са станали собственици на същия с прехвърляне на собствеността с договор от 03.08.2011г. с нотариална заверка на подписите на страните по него, което е станало след изземването му и едва от който момент като собственици и на което се позовават могат да търпят вреди. Въззивният съд е приел, че не се установяват твърденията на ищеца, че мотоциклетът при предаването му на собственика е бил повреден, с унищожени и липсващи части и детайли и което е в неговата доказателствена тежест да установи по делото чрез провеждане на пълно и главно доказване на фактите, които твърди, че са настъпили и от там при липса на установено увреждане на мотоциклета и само твърдения за това, не се установяват и претендираните за обезщетяване неимуществени и имуществени вреди, които да са в причинна връзка с изземването и съхранението на мотоциклета, като веществено доказателство.

Предвид възприетия от съда извод за отсъствието на проявено от органите на Министерство на външните работи виновно и противоправно поведение, довело до увреждането на процесния мотоциклет марка „Я.“, модел F. 1000, с ДК [рег.номер на МПС], собственост на ищеца и неговата съпруга, предявените срещу Министерство на външните работи, СГС е счел, че исковете с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди следва да бъдат отхвърлени. С оглед акцесорния им характер на отхвърляне подлежат и исковете по чл. 86, ал. 1 ГПК за присъждане на лихва за забава върху претендираните обезщетения.

Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са налице касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

По въпроси № 1 и № 2.

И двата формулирани в изложението процесуалноправни въпроси не са обусловили решаващите изводи на съда, които са основани на липсата на предпоставките за деликтна отговорност. Така, както са формулирани, въпросите съдържат оплаквания относно правилността на въззивното решение поради нарушение на процесуалния закон и не подлежат на разглеждане в настоящето производство по чл. 288 ГПК. Двата въпроса всъщност отразяват несъгласието на касатора с изводите на съда относно преценката на показанията на свидетел, но не могат да обосноват допуск до касационен контрол. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси. Липсва и надлежна обосновка относно соченото основание. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Не е налице никаква обосновка относно хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на формулираните в изложението оплаквания.

По въпрос 3.

По въпроса – обвързан ли е съдът от посочената в исковата молба правна квалификация на предявения иск, съществува безпротиворечива съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Въпросите относно правомощията на въззивната инстанция са разрешени с постановено от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 1/2013г. Следва да бъде отбелязано също така, че посоченото в изложението решение № 12 от 27.01.2016 г. по гр. дело № 4015/2015 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., се явява неотносимо спрямо горепоставения въпрос.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение