Определение № 451 от 20.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 2310/2022 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационни жалби на ищеца „Семпекс“ ЕООД и ответника Д. Г. срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд. Страните взаимно оспорват жалбите си. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Първоинстанционният съд е уважил предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на вземане в размер на 353 049,99 лв., заедно със законната лихва, произтичащо от издаден от ответника запис на заповед. По жалба на ответника въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил иска за разликата над 300 000 лв., като е потвърдил решението в останалата част. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед е издаден във връзка с четири отделни договора за продажба на бъдеща реколта, по които ищецът авансово заплатил на ответника уговорената цена от по 100 000 лв. по всеки договор, както и че ответникът е изпълнил поетите с първия договор задължения. След анализ на твърденията на страните и събраните доказателства е приел, че между страните е било уговорено записът на заповед да обезпечава единствено евентуалните задължения за връщане на авансово платените суми по договорите за продажба, но не и акцесорните вземания за лихви и неустойки. Приел е също, че не е налице забава на ищеца като кредитор за получаване на продадените стоки, поради което същият е изправна страна по договорите, като надлежно е упражнил в хода на процеса правото си да развали неизпълнените три договора и има право да получи обратно авансово платената по тях цена общо в размер на 300 000 лв., съответно сума в този размер му се дължи и на основание записа на заповед. За разликата е намерил иска за неоснователен въз основа на извода, че записът не обезпечава акцесорните вземания по договорите. По жалбата на ответника. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС по въпроса „С погасяването на обезпеченото със записа на заповед парично задължение чрез някой от предвидените в закона способи /плащане, опрощаване, новиране, погасяване по давност/, погасява ли се поетото с гаранционно-обезпечителна цел задължение, обективирано в съдържанието на записа на заповед.“. Не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като правните изводи на въззивния съд по поставения въпрос са изцяло съобразени с установената практика на ВКС, вкл. цитираната от жалбоподателя. Както е посочено и по-горе, съдът е приел, че вземането по записа е частично погасено с оглед изпълнението на задълженията на ответника по първия от сключените договори за продажба с последица невъзникване на обезпеченото със записа евентуално (обусловено от неизпълнение на ответника и разваляне на договора) вземане на ищеца за връщане на авансово платената цена. В останалата част съдът е обосновал крайния извод за съществуване на обезпечаващото вземане по записа върху междинния извод, че са възникнали поради неизпълнението на ответника и развалянето на договорите съответните вземания на ищеца за връщане на авансово платената цена. В противоречие с установената практика би бил правен извод, че дори и при погасяване на каузалното задължение не се погасява произтичащото от издадения във връзка с последното запис на заповед менителнично задължение. Такъв правен извод обаче в мотивите на въззивното решение не се съдържа. По жалбата на ищеца. За допускане на касационното обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, евентуално чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Поддържа се, че в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ВКС-ОСГТК въззивният съд се е произнесъл по въпроса (уточнен съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г.) относно правомощията на въззивния съд по съществото на спора, като се твърди, че по делото не са въведени от ответника твърдения, че записът на заповед обезпечава само задълженията за връщане на авансите, а в отклонение от установената практика въззивният съд приел, че ответникът е заел становище именно в този смисъл. Поддържа се също, че ако изложените аргументи не удовлетворяват изискванията за основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, то същите обосновават очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Липсата на очевидна по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК неправилност се разкрива и от самата аргументация на жалбоподателя, доколкото изложените оплаквания – за произнасяне на въззивния съд по твърдения/факти, невъведени от страните – предполага проверка на данните по делото, което само по себе си е достатъчно да изключи „очевидност“ на твърдяната неправилност, ако такава е налице. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като поставеният въпрос не отговаря на общото изискване, съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г., да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Съдът не е приел, че следва да се произнесе по невъведени от страните твърдения, а че такива твърдения са въведени от ответника, като правилността на последния извод, предвид фактическия му характер и значението му за правилността на решението, е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Независимо от това, следва да се посочи, че посочените от жалбоподателя твърдения са и фактически неверни, тъй като още с отговора на исковата молба ответникът е възразил, че записът обезпечава връщането на общо сумата 400 000 лв. по четирите договора и е оспорил записът да обезпечава евентуалната компенсаторна неустойка и лихва за забава. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. По разноските. На ответника разноски за касационното производство във връзка с жалбата на ищеца не се дължат поради липсата на доказателства такива да са направени. Независимо от направеното искане на ищеца разноски във връзка с жалбата на ответника също не се дължат. Като доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение към отговора на жалбата са приложени фактура от 06.01.2022 г. г. и платежно нареждане от 07.01.2022 г. Според посоченото във фактурата основание за плащане обаче уговореното възнаграждение се отнася за защитата на ищеца пред въззивния съд, а не пред касационната инстанция. Същите фактура и платежно нареждане са представени и пред въззивния съд и са взети предвид при разпределението на разноските за въззивното производство. Следователно не се доказва за касационното производство ищецът да е направил разноски, поради което и направеното искане за присъждане на такива е неоснователно. С тези мотиви съдът