Определение № 50018 от 15.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1836/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от К. С. В., чрез адвокат С. М., срещу въззивното решение на Пловдивски окръжен съд №237/25.02.2022г. по в.г.д.№35/2022г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на оспореното решение поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Насрещната страна „Е. М.“ ЕООД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт Й. К., оспорва жалбата като неоснователна. Излага, че въззивното решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Твърди, че същото е съобразено с практиката на ВКС, в какъвто смисъл са решенията по г.д.№1747/2020г.; г.д.№903/2021г. и г.д.№1722/2021г., в които се приема, че перемпцията е без значение за давността. По същество претендира отхвърляне на жалбата и присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение. В условие на евентуалност прави възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение Пловдивски окръжен съд, след отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Пловдив, постановил друго, с което отхвърлил предявения от К. С. В. срещу „Е. М.“ ЕООД иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумите от 16 959,99 лв. – главница и от 702,15 лв. – просрочена лихва за периода от 04.10.2012г. до 13.01.2013г. дължими по сключен с „П. Б.“ ЕАД договор за кредит №... от 22.04.2008г., прехвърлени на „Е. М.“ ЕООД с договор за цесия от 18.04.2016г., за които е бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №5022/2013г. на Районен съд – Пловдив. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: В полза на „П. Б.“ ЕАД срещу К. С. В., солидарно с трети лица, била издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 5022/2013г. на Районен съд – Пловдив за сумите, както следва: 16 959, 99 лв. – главница; 702,15 лв. – просрочена лихва за периода от 04.10.2012г. до 13.01.2013г.; 54,01 лв. – наказателна лихва за периода от 06.11.2012г. до 06.01.2013г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 26.03.2013г., дължими по договор за кредит №160-449060 от 22.04.2008г., както и сумата от 354, 32 лв. – разноски по делото. Въз основа на същите, на 12.04.2013г., било образувано изпълнително дело №730/2013г. по описа на ЧСИ Л. М., рег. №., с район на действие Окръжен съд – Пловдив. С молбата за образуване на изпълнителното дело, както и с допълнителни молби от 03.06.2013г. и 18.08.2013г., взискателят поискал извършване на опис на движими вещи на адресите на длъжниците. С разпореждане на съдебния изпълнител от 18.11.2013г. бил насрочен опис на движими вещи в дома на длъжниците на 16.12.2013г., който, съобразно съставения на място протокол, бил отложен за 13.01.2014г. Описът не бил извършен и на втората дата, поради не осигуряване достъп до дома на длъжниците. В хода на производството, на 15.11.2016г. /л.242/, като взискател бил конституиран „Е. М.“ ЕООД, въз основа на депозирана писмена молба вх.№8817/16.06.2016г. и сключен с „П. Б.“ АД договор за цесия от 18.04.2016г. за процесните вземания по договор за кредит №... от 22.04.2008г. Съдът установил още, че в хода на изпълнението на длъжника К. С. В. била изпратена покана за доброволно изпълнение, ведно с препис от издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, връчени му на 01.10.2013 г. С оглед на този факт и липсата на подадено възражение по реда на чл.414 ГПК, съдът направил извод, че заповедта за изпълнение е влязла в законна сила на 16.10.2013г. Констатирал, че други изпълнителни действия по отношение на този длъжник не били извършвани. С писмена молба на „Е. М.“ ЕООД от 07.07.2017г. /л.254/ дружеството поискало извършване на справка за притежаваните от длъжниците автомобили и налагане на запор върху тях. С постановление на съдебния изпълнител от 20.07.2020г. /л.260/ изпълнителното производство било прекратено, на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, тъй като взискателят не поискал извършване на изпълнителни действия за период от повече от две години. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че предявеният иск е с правно основание чл.439, ал.2 от ГПК и е допустим. Направил извод, че от данните по делото се установява, че издадената срещу ищеца/длъжник заповед за изпълнение е влязла в сила на 16.10.2013г. и от този момент е започнала да тече петгодишна давност (чл.117, ал.2 от ЗЗД). Изложил, че с депозираната на 07.07.2017г. писмена молба от ответното дружество „Е. М.“ ЕООД, в качеството му на новоконституиран взискател, за извършване на справка за притежаваните от длъжниците МПС и налагане на запор върху същите, е прекъсната погасителната давност за вземанията на основание чл.116, б.“в“ от ЗЗД, независимо че въз основа на нея съдебният изпълнител не е извършил поисканото изпълнително действие. В тази връзка се позовал на мотивите по т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, в които е прието, че искането за прилагане на определен изпълнителен способ прекъсва давността и на диспозитива, съгласно който новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. С оглед на изложеното, съдът направил извод, че към датата на подаване на исковата молба – 13.08.2020г. не е изтекъл срок от пет години, поради което вземанията на ответното дружество не са погасени по давност. Намерил за неоснователно направеното с исковата молба възражение за настъпила в хода на изпълнението перемпция (на 18.08.2015г.), водеща до ненадлежност на последвалите изпълнителни действия. Позовал на практиката на ВКС (Решение №37 от 24.02.2021г. на ВКС по гр.д. №1747/2020г., 4-то г.о.; Решение №3 от 04.02.2022г. на ВКС по гр.д. №1722/2021г., 4-то г.о.), според която перемпцията на изпълнителното дело е без правно значение за давността, а обезсилването по право на изпълнителните действия по перемираното дело не се отразява на настъпилото по същото прекъсване на погасителната давност съгласно чл.116, б. „в“ от ЗЗД. Прието е още, че когато в хода на изпълнението е направено искане за прилагане на изпълнителен способ, след настъпване на перемпцията, съдебният изпълнител не може да откаже да го изпълни, а следва да образува ново изпълнително производство, като искането прекъсва давността независимо дали е било образувано ново дело. Ако искането на кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е било предприето от надлежния орган преди изтичане на давностния срок по причина, която не зависи от волята на кредитора, то давността се счита за прекъсната с искането. С оглед на тези разрешения, въззивният съд направил извод, че депозираното от взискателя искане за извършване на принудително действие – запор на МПС на длъжниците от 07.07.2017г. е прекъснало погасителната давност независимо от настъпилата преди или след това перемпция на изпълнителното дело и независимо от обстоятелството, че съдебният изпълнител не е предприел поисканото изпълнително действие. В заключение, направил извод за неоснователност на предявения иск. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Има ли правно значение прекратяването на изпълнителния процес, в частност на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, за погасителната давност за притезанията по изпълнителния лист, въз основа на който е образувано прекратеното производство по принудително изпълнение?; 2/ Следва ли, за да прекъснат погасителната давност действията по принудително изпълнение да са предприети по висящ изпълнителен процес с оглед на тяхната надлежност?; 3/ При прекратяване на изпълнителния процес от коя дата започва да тече погасителната давност за притезанията по изпълнителния лист. Твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС и отмененото с него ППВС № 3/18.11.1980 г. Касационното обжалване се претендира да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2 от ГПК. Касационното производство е било спряно до постановяване на тълкувателно решение по ТД № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, като с определение №50022/17.07.2024г. същото е възобновено, поради постановяване и обявяване на решението по Тълкувателно дело №2/2023г. на ОСГТК на ВКС. Поставените въпроси са свързани с началния момент, от който започва да тече погасителната давност и за прекъсването ѝ при настъпила перемпция по изпълнително дело. Отговор на същите е даден в решенията по тълк. дело №2/2023г. на ОСГТК, тълк. дело №3/2020г. на ОСГТК на ВКС и тълк. дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в установената практика на ВКС (решение № 448/04.07.2024г. по гр.д.№3976/2022г. на ВКС, ІV г.о.) в които е прието, че: „При действието на ППBC № 3/18.11.1980 г. искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано. При изпълнителни дела, вече прекратени към 26.06.2015 г., вкл. по право, независимо дали съдебният изпълнител е постановил нарочно постановление за това, срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на перемираното дело изпълнително действие. Това е така, защото до прекратяване на изпълнителното дело, докато то е висящо, не е текла погасителна давност, до обявяване на ТР № 2 от 26.06.15 г. на ОСГТК на ВКС. За висящи изпълнителни дела след 26.06.2015 г. давността се прекъсва от всяко изпълнително действие, извършено по изпълнителното дело след посочената дата, като следва да се уточни, че водещо значение има искането на кредитора – взискател, което дори и да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, води до прекъсване на давността, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора, вкл. бездействие на съдия-изпълнителя. Както е изяснено в ТР № 2/2013 г на ОСГТК на ВКС, обявено на 26.06.2015 г., няма значение дали прилагането на изпълнителното действие е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя. Молбата за проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, съгласно мотивите в т. 10 от цитираното тълкувателно решение, но съединена с искането за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, молбата е редовна - чл. 426, ал. 4 във вр. с чл. 426, ал. 2, изр. 2 и ал. 1 ГПК, и прекъсва давността.“. Прието е още, че при прекратяване на изпълнителното производство по право, дори съдия-изпълнителят да не е постановил изричен акт за това, ново писмено искане за извършване на изпълнителни действия, постъпило по делото, отправено от кредитора, поставя началото на ново процесуално правоотношение – изпълнено е условието за определеност на дължимата защита и съдействие по чл. 6, ал. 2 ГПК. От тази датата се счита отново за висящо изпълнителното производство. В конкретния случай, въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. В същото въззивният съд е приел, че погасителната давност за процесните вземания е започнала да тече на 16.10.2013г. (с влизане в сила на издадената заповед за изпълнение), била е прекъсната с депозираната на 07.07.2017г. молба от взискателя за извършване на проучване и налагане на запори върху имуществото на длъжниците по изпълнението и не е изтекла към датата на предявяване на иска (13.08.2020г.). В съответствие с посочените разрешения са и изводите на съда, че: обстоятелството дали са настъпили законовите предпоставки за прекратяване на изпълнителното производство по реда на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК е ирелевантно за прекъсване на давността, предвид своевременно постъпилото искане за предприемане на изпълнителни действия от взискателя, от която дата изпълнителното производство се е считало отново за висящо; искането на взискателя е прекъснало погасителната давност, независимо от настъпилата перемпция и независимо, че съдебният изпълнител не е предприел поскането действие. С оглед на това, по поставените въпроси не е налице соченото в изложението основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото то не е засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай, въззивното решение е мотивирано и обосновано. От него не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при отхвърляне на предявения иск. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78, ал.6 от ГПК касаторът К. С. В. следва да бъде осъден да заплати на „Е. М.“ЕООД сумата от сумата от 150лв., представляваща направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,