Определение № 50167 от 27.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1544/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби, подадени от „Техмаш” ООД срещу въззивно Решение № 98 от 08.12.2021 г. по в.гр.д.№ 335/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, съответно – с вх.№ 242 от 13.01.2022 г., подадена от дружеството чрез адвокат С. М. от АК – Пловдив, както и с вх.№ 299 от 17.01.2022 г., подадена от дружеството чрез адвокат С. Б. от АК – Ст. З..

Жалбите, като подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговарящи на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружени от изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочени срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, са процесуално допустими.

Ответникът по касация ЕТ „Д. Т. – М.”, представляван от Д. И. Т., е подал отговори на всяка от жалбите чрез адвокат Д. К. от САК. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира присъждането на разноски.

Преписи от жалбите са връчени и на ответника по касация „Таис-91” АД. Отговори не са постъпили.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

Въззивният съд е разгледал предявените от „Тeхмаш” ООД - гр. Казанлък иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС - за изкупуване на продадените от „Таис-91” АД на Д. И. Т., действащ като ЕТ „Д. Т.-М.”, 5760,50/6291 идеални части от ПИ ***, както и отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ЕТ „Д. Т.-М.” не е собственик на 184/6291 идeални части от същия поземлен имот. Искът по чл. 33, ал. 2 ЗС се основава на твърдение, че процесните 5760,50/6291 идеални части са продадени на трето лице, което не е съсобственик на имота, за установяването на което по реда на чл. 212 ГПК е предявен отрицателният установителен иск.

Безспорно е установено, че преди продажбата на 5760,50/6291 идеални части от ПИ *** със сделката, сключена между двамата ответници на 06.12.2018 г., продавачът не е предлагал на ищеца да закупи тази част от недвижимия имот.

Защитата на ответника ЕТ „Д. Т.-М.” и по двата предявени иска се основава на твърдението, че той е съсобственик на имота. Изследвайки основателността на това твърдение, съдът е приел, че ПИ *** е идентичен на имота, посочен в Акт за държавна собственост № 6143 от 31.05.1995 г., който тогава е бил предоставен за оперативно управление на държавното „Таис 91” ООД. В акта имотът е посочен с пл.№ * „Дараци”, с площ 6 325 кв.м. и с построени 11 сгради (битова сграда с площ 31,50 кв.м., склад-холандски с площ 95 кв.м., сграда-опаков. лента с площ 300 кв.м., метален склад с площ 65 кв.м., сграда-чепкало с площ 220 кв.м., сграда-ковано желязо с площ 165 кв.м., гараж с площ 60 кв.м., сграда-дюшеци с площ 120 кв.м., трафопост с площ 46 кв.м. и дарак с канцелария с площ 171 кв.м.).

С нотариален акт № 44 от 31.07.1997 г. „Таис-91”АД - гр. Казанлък продало на ЕТ „И. П.” сграда-дюшеци със застроена площ 150 кв.м. и сграда-чепкало със застроена площ 260 кв.м., ведно с терена под тях, като е посочено, че цената на двете сгради е 14 781 500 лв., както и движимите вещи (посочени), находящи се в сградите, за сумата 1 356 000 лв. В нотариалния акт не е посочено, че цената за сградите включва и цена относно продаден терен под тях, но съдът е приел, че правото на собственост върху недвижимите имоти и движимите вещи в тях преминава върху купувача от сключването на договора, поради което собствеността е прехвърлена между страните, а въпросът относно цената подлежи на евентуално уреждане между тях, ако продавачът счита, че има основания за такова. В н.а.№ 44/1997 г. ясно е посочено, че се продава и терена под двете сгради, т.е. продава се и правото на собственост върху идеална част от дворното място, независимо че формулировката е непрецизна (изразът „ведно с терена под сградите” е определен като правно неиздържан, доколкото обектът на продажбата следва да се посочи като право на собственост върху идеални части от поземления имот). Прието е, че продадената идеална част от дворното място съответства на сбора от площта на двете сгради (150 кв.м. и 260 кв.м.) - общо 410 кв.м.

С договор за прехвърляне на фирма заедно с предприятие от 02.06.2003 г., вписан в СВ-Казанлък на 05.06.2003 г., ЕТ „И. П.-О. П.” гр. Казанлък е прехвърл на „Техмаш” ООД - гр. Казанлък предприятието на ЕТ като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, включително сграда-дюшеци със застроена площ 150 кв.м., сграда-чепкало със застроена площ 260 кв.м., ведно с терена под тях, построени в имот пл.№ * в кв. I. Прието е, че по силата на този договор ищецът е станал собственик на двете сгради и на съответната част от дворното място - терена, намиращ се под тях, съответно - станал е съсобственик на този имот заедно с „Таис-91”АД, гр. Казанлък. На основание договора от 02.06.2003 г. „Тeхмаш” ООД се е снабдило с н.а. за констатиране право на собственост върху недвижим имот № 194 от 23.11.2004 г. относно двете сгради и терена под тях. С нотариален акт за поправка на констативен нотариален акт № 91 от 31.07.2018 г. нотариусът е извършил поправка в констативния нотариален акт № 194 от 23.11.2004 г., като вместо текста „построени” е постановено да се чете текста „представляващ 410/6291 идеални части от”. Съдът е приел, че с н.а.№ 91 от 31.07.2018 г. нотариусът е направил заключение относно конкретен размер на притежавани идеални части от „Тeхмаш” ООД относно дворното място, което не почива на изразена воля относно този конкретен размер нито от страните по сделката по н.а.№ 44 от 31.07.1997 г., нито от страните по договора за прехвърляне на предприятието на ЕТ от 02.06.2003 г. Доколкото обаче се касае за размер, който се определя от площта, която заемат двете сгради, прието е, че посочените права са действително притежавани за размер от 410 кв.м. идеални части, а относно площта на целия имот е прието, че тя е надлежно определена, като с размер 6 291 кв. м. тя е посочена и с нотариалния акт № 16 от 06.12.2018 г., с който е сключена сделката между двамата ответници относно 5760,50/6291 идеални части, чието изкупуване претендира ищецът.

Преди 2003 г., със сделка, сключена с нотариален акт № 16 от 18.01.2001 г., „Таис-91”АД - гр. Казанлък е продало на О. И. П. и част от сградите в имот пл.№ *, а именно: склад-холандски (№ 4 от АДС № 6143) със застроена площ 95 кв.м., сграда-опаковъчна лента (№ 5 от АДС № 6143) със застроена площ 300 кв.м., метален склад (№ 6 от АДС № 6143) със застроена площ 65 кв.м., сграда-ковано желязо (№ 8 от АДС № 6143) със застроена площ 165 кв.м., гараж (посочено е, че е с № 8, всъщност е с № 9 от АДС № 6143) със застроена площ 60 кв.м. и офис-помещения, представляващи две стаи, находящи се в западната част на масивната сграда (с № 12 от АДС № 6143), дарак с канцелария, със застроена площ на двете стаи 32,40 кв.м. В този нотариален акт изрично е посочено, че обектите се продават като реално обособени части, без терена, върху който са построени. Същите тези сгради, вече след 2003 г., са продадени с н.а.№ 110 от 04.11.2004 г. от О. И. П. и Ц. Ц. П. на „Тeхмаш” ООД. Съответно – направен е извод, че считано от 04.11.2004 г. ищецът „Тeхмаш” ООД е собственик на сградите дюшеци и чепкало ведно с 410/6291 ид.части от ПИ * и на още 6 сгради в същия имот.

От друга страна - с н.а.№ 92 от 09.02.2007 г. „Таис-91” АД е продало на Д. И. Т., действащ като ЕТ „Д. Т.-М.”, производствен обект-дарак, представляващ реално обособената източна част от едноетажна масивна сграда, „описана под № 12 в приложения Акт за държавна собственост № 6143/1995 г. и представляваща имот с пл.№ *, находяща се в ПИ с пл.№ *, за който е отреден УПИ *,*”, с площ на УПИ 6 844 кв.м. в кв. 470 в кад.район 501 в Промишлена зона по плана на [населено място]. Посочено е, че даракът е със застроена площ 140 кв.м. и самостоятелен вход от изток на сградата, с пристройка от юг и се продава „с прилежащия застроен терен”. Към датата на сделката 09.02.2007 г. в имота е имало 11 сгради, притежавани заедно с идеални части от дворното място от различни собственици („Техмаш” ООД е притежавало две сгради, ведно с идеални части от терена и още 6 сгради, а „Таис-91” АД е притежавало останалите сгради и идеални части от терена). Положението е аналогично на положението, което съществува при етажната собственост, поради което продавачът е имал право да прехвърли сграда с идеални части от дворното място на трето лице свободно, без ограничението по чл. 33 ЗС. В случая, също както и в н.а.№ 44 от 31.07.1997 г., страните по сделката от 09.02.2007 г. не са използвали надлежна правна формулировка за прехвърляне на право на собственост върху идеални части от поземления имот, както и не са посочили конкретния размер на прилежащия застроен терен, но ясно е изразена волята, че се прехвърля „прилежащия застроен терен”, който застроен терен логично е този под сградата дарак и под пристройката към дарака от юг, съответно, прехвърлено е право на собственост върху така определени идеални части от поземления имот. С продажбата от 09.02.2007 г. ответникът-ЕТ е станал собственик и на идеални части от поземления имот, т.е. станал е съсобственик на този поземлен имот.

За разлика от съставения в полза на ищеца н.а.№ 91 от 31.07.2018 г. за поправка в нотариален акт № 194 от 23.11.2004 г., с нотариален акт № 44 от 18.10.2018 г. не нотариусът, а самите страни по сделката от 09.02.2007 г. (продавачът „Таис-91” АД и купувачът Д. И. Т. - в качеството си на ЕТ „Д. Т.-М.”) са заявили, че се извършва поправка на н.а.№ 92 от 09.02.2007 г., като след израза „прилежащия застроен терен” е добавено „представляващи 184/6291 идеални части от поземления имот”. Така правото на собственост, съответно в съсобствеността, на ответника ЕТ е определено именно на 184/6291 идеални части от поземления имот.

Съдът е счел за неоснователно твърдението на ищеца, че от начина, по който страните са индивидуализирали имота - предмет на продажбата от 9.02.2007 г., не може да се направи извод, че сградата е прехвърлена от продавача на купувача заедно със земята под нея. Прието е, че изразът „с прилежащия застроен терен” изявява волята на страните по сделката, че се продава и правото на собственост върху идеална част от терена. Правото за ползването на прилежащият терен на една сграда от нейния собственик на основание чл. 64 ЗС, доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение, не е необходимо да се отразява при извършване на прехвърлянето. В случая в нотариалния акт ясно е изразена воля за извършването на продажба на сграда, ведно с прилежащия застроен терен, а не се касае за уговорка относно начин на ползване на земята за целите на ползването на постройката.

Относно обстоятелството кой е поземления имот, право на собственост относно идеални части от който е продадено със сделката от 09.02.2007 г., е взето предвид, че в н.а.№ 92 от 09.02.2007 г. ясно е посочено, че сградата-дарак се намира в ПИ с пл.№ *, за който е отреден УПИ *,*. Действително, в текста на акта е посочено, че сградата-дарак „представлява имот с пл.№ *”, но това е правно невъзможно, тъй като сградата не е поземлен имот и за нея не може да има планоснимачен номер. Дори един имот да е определен като съставен от два такива (в случая - * и *), то при придобиване на сграда в такъв имот ведно с прилежащия й застроен терен купувачът става собственик, респективно съсобственик, относно целия терен, т.е. относно целия УПИ, включително, ако той е съставен от два имота, върху идеални части от тези два имота, поради което купувачът става съсобственик относно имот № * и имот № *. В случая, в н.а.№ 92 от 09.02.2007 г. като имот с пл.№ * е посочена сградата-дарак, а за нея е посочено, че се намира в ПИ с пл.№ *, поради което е прието, че купувачът ЕТ е придобил права именно върху ПИ с пл.№ *.

От допълнителното заключение на СТЕ от 25.01.2021 г., изготвено от вещите лица инж. Р. П. и инж. Н. П., е установено, че по отношение на имоти №№ * и * за периода от 01.01.1989 г. до датата на изготвяне на заключението няма извършвани други приключени процедури по ЗТСУ и впоследствие по ЗУТ, които да касаят недвижимите имоти, както в първоначалния общ имот, така и разделянето му на две. С това заключение е предоставено копие от кадастралния план, изработен през 1967 г. и попълнен със заповед № 241 от 01.11.1989 г., заедно с който план е одобрен и регулационен план, в който имот с пл.№ * е част от УПИ * в кв. 1 (Приложение № 3), ведно с копие от разписния списък, в който имот * е с вид и предназначение двор-дараци (Приложение № 3а). В разписния лист са посочени два отделни имота - имот № * Двор дараци и имот * Мера ТКЗС, като само имот № * е част от УПИ*. Следващият кадастрален план за имот № * е одобрен със заповед от 14.02.2003 г. и в този план в имот * е обособена сграда с пл.№ *, т.е. пл. № * е посочен за сграда, а не за имот. Планът за регулация, одобрен с решение от 2006 г., е изработен върху кадастралния план, одобрен със заповедта от 14.02.2003 г., и процесният имот попада в УПИ *, *, в кв. 470 (Приложение № 4). Прието е, че два поземлени имота № * и № * не са били обединявани, а дворното място, посочено в АДС от 31.05.1995 г., представлява имот № *. Следващият план за регулация е изработен върху същия кадастрален план, одобрен със заповедта от 14.02.2003 г., и е одобрен с решения от 30.09.2013 г. и 30.10.2013 г., и имот с пл.№ * е урегулиран като УПИ *,* в кв. 470, като към този парцел е включен и имот с № *, който план е действащият и до момента. Със заповед от 26.11.2015 г. е одобрена КК за ПИ ***. Прието е, че поземленият имот, в който ищецът и ответникът са придобили право на собственост върху сгради и върху идеални части от имота, е именно ПИ № *, а след 2015 г. и понастоящем - ПИ *. Дори да се приеме, че той включва и сграда с пл.№ * или поземлен имот с такъв номер (което не е вярно), то ответникът, придобивайки права върху имот, съставен от два други имота, придобива право на собственост върху идеални части и от обединените два имота, съответно, той притежава права върху ПИ № *, понастоящем ПИ ***.

За неоснователни са намерени съображенията на ищеца, че страните по сделката от 09.02.2007 г. не са имали воля да прехвърлят заедно със сградата-дарак също и право на собственост върху идеална част от поземления имот (земята под сградата), което според ищеца личи от последващи действия и волеизявления на страните по сделката. Прието е, че волята на страните да извършат покупко-продажбата и на правото на собственост върху идеална част от поземления имот е ясно изразена от тях в нотариалния акт. Именно тази воля е определяща относно предмета на сделката. След като в нотариалния акт е посочено, че се продава и право на собственост върху част от дворното място, то сделката е породила като последица прехвърляне на това право на собственост. Последващи действия във връзка с оповестяване на сделката и с изпълнение на данъчни и други административни задължения, както и последващи изявления на страните по нея, са без правно значение за породеното със сключването на сделката нейно действие. Наред с това, в случая последващите действия и волеизявления на страните по сделката аргументират именно извод за осъществено транслиране на права и върху земята, доколкото в декларация по чл. 14 ЗМДТ ЕТ изрично е декларирал, че е собственик на земя с площ 140 кв.м. съгласно нотариален акт № 92; в декларация по чл. 17 от ЗМДТ от 2007 г. ЕТ е декларирал в графата вид на имота отделно земя и отделно сграда, в графата относно собствеността е посочил и за двата имота, че тя е частна, а в графата за дата на придобиване е посочил 09.02.2007 г. Обстойно са обсъдени събраните в тази връзка други доказателства и е формиран краен извод, че същите не разколебават заключението за обхвата на правата, прехвърлени с н.а.№ 92 от 09.02.2007 г. Придобиването на собственост върху земята се установява от изявената и отразена в нотариалния акт воля на страните по сделката и за съществуването на така възникналото право на собственост е без значение дали относно предприятието на ответника-ЕТ, след като той е придобил правото на собственост върху идеална част от процесния ПИ, тази земя е била отразена счетоводно като ДМА на търговеца, съответно е била отразена във финансовите му отчети. Без правно значение за правото на собственост на ответника-ЕТ са и отразяванията в счетоводния баланс към 31.12.2007 г. на продавача „Таис-91” АД, респективно, посочване в частта относно ДМА на дружеството, че то притежава земи на стойност 2000 лв. за 2007 г. и за предходната година сумата на стойността на ДМА - земи е същата. Прието е, че не може да бъде споделено становището на ищеца, че ответникът-ЕТ не е придобил собственост върху идеална част от терена, защото ако „Таис-91” АД е прехвърлил на ответника ЕТ „Д. Т.-М.” някаква част от земята, която притежава, тази промяна е щяла да бъде отразена в счетоводния баланс, като сумата за 2007 г. е щяла да бъде по-малка от тази от предходната година. От липсата на подобно отразяване във финансовите отчети на ответника и в счетоводния баланс на продавача „Таис-91” АД не следва извод, който да касае волята им при сключването на сделката продажба на 09.02.2007 г., а именно че действителната им воля е била да не прехвърлят правото на собственост върху част от земята в процесния имот.

Не се твърди, нито се установява придобитите през 2007 г. право на собственост върху сградата-дарак и пристройката към нея (сега с идентификатор ** за сградата-дарак и идентификатор ** за пристройката) ведно с право на собственост относно идеални части от ПИ № * да са отчуждени от ЕТ към датата 06.12.2018 г. След като ответникът-ЕТ е станал собственик въз основа на сделката от 2007 г., то няма основания да се проверява дали той евентуално е придобил имота по давност с оглед евентуалното негово позоваване и на придобивна давност с твърдение, че от 2007 г. ЕТ „Д. Т. –М.” владее идеалните части от процесния ПИ, декларирани в служба „Общински приходи” към Общината чрез редовно подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ, за които е заплащал дължимия данък. Тъй като купувачът по сделката от 06.12.2018 г. е бил съсобственик на ПИ *, той е имал право да закупи притежаваните от „Таис-91” АД идеални части от ПИ * без предварителното отправяне на предложение по чл. 33, ал. 1 ЗС от страна на „Таис-91” АД към „Техмаш” ООД. Съответно – и двете искови претенции са отхвърлени като неоснователни.

В изложенията, приложени към всяка от касационните жалби, се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси:

1. Как следва да бъде надлежно формулирана волята на страните по договор за покупко-продажба на недвижим имот, когато те желаят да прехвърлят сграда, ведно с идеални части от земята, в която се намира сградата, които идеални части да съответстват на застроената площ на сградата;

2. Когато чрез правна сделка (покупко-продажба) се прехвърля собствеността върху сграда, посочването в нотариалния акт, че сградата се прехвърля ведно с „прилежащия застроен терен” следва ли да се тълкува като прехвърляне на сградата и на идеални части от земята в поземления имот, съответстваща на застроената площ на сградата, или следва да се тълкува като прехвърляне на сградата и прилежащия терен като единен обект на правото на собственост, в който теренът има акцесорен характер по смисъла на чл. 64 ЗС и следва собствеността на сградата;

3. Понятието „прилежащ застроен терен”, използвано в договор за покупко-продажба на сграда, следва ли да се разбира единствено в смисъла на чл. 64 ЗС – като минимално необходимото пространство около сградата, осигуряващо функционирането й съгласно предназначението, или може да се разбира като материализиращо волята на страните по договора да прехвърлят както правото на собственост върху сградата, така и правото на собственост върху идеална част от земята в поземления имот, съответстваща на застроената площ на сградата;

4. Длъжен ли е въззивният съд при спор относно действителната воля на страните, обективирана в договорна клауза, да тълкува същата при спазване на предпоставките на чл. 20 ЗЗД;

5. При търсене на действителната обща воля на страните по сключения договор, следва ли да се съобразят обстоятелствата при сключването на договора, както и изявленията и поведението на страните, предшестващи и последващи сключването на последния;

6. Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях;

7. Възможно ли е с нотариален акт за поправка на грешка да се променя цялото съдържание на нотариалния акт, който се поправя, без към първоначалния нотариален акт да има удостоверителни документи, предпоставящи наличието на воля у страните за съдържание на нотариалното действие, което се съчинява години след извършване на първото нотариално действие, очевидно с цел заобикаляне на закона; Такъв вид нотариално действие може ли да бъде правно валидно и може ли да има валидни правни последици, в случай, че то е нищожно поради извършването му с цел заобикаляне на закона – конкретно нормата на чл. 33, ал. 1 ЗС;

8. При отрицателния установителен иск, върху кого лежи доказателствената тежест и може ли да се придобиват собственически права чрез нищожно нотариално действие;

9. Длъжен ли е въззивният съд да основава решението си на събраните в хода на съдебното дирене пред първоинстанционния съд доказателства, които обосновават и доказват основателността на исковете на ищеца и има ли правно основание да може да не ги цени, когато няма други доказателства, и когато на тях се основава първоинстанционното решение, и то следва да бъде контролирано за правилност във въззивната съдебна фаза.

Твърди се, че въпроси №№ 1, 2, 3, 7, 8 и 9 са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а въпроси №№ 4, 5 и 6 са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 38 от 01.02.2012 г. по гр.д.№ 1227/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 188 от 11.01.2016 г. по търг.д.№ 3378/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 46 от 07.03.2018 г. по гр.д.№ 2489/2018 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 64 от 19.11.2020 г. по гр.д.№ 3301/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 133 от 15.03.2021 г. по гр.д.№ 3595/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 92 от 16.03.2012 г. по гр.д.№ 980/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр.д.№ 408/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 408 от 07.11.2011 г. по гр.д.№ 1347/2010 г. на ВКС, І г.о.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване.

Цитираните въпроси №№ 1-3 изразяват несъгласието на касатора с направените от въззивния съд изводи за смисъла и съдържанието на изявената от страните воля относно предмета на договора за покупко-продажба от 09.02.2007 г. По своя характер те са фактически, а не правни въпроси, които не се обхващат от общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване, тъй като не са свързани с тълкуване и прилагане на закона, а с конкретна преценка на обективираните в нотариалните актове волеизявления на страните, и на събраните по делото доказателства.

В практиката на ВКС, цитирана от касатора във връзка с въпроси №№ 4 и 5, е прието, че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, разглеждайки отделните клаузи във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В случая правните изводи на въззивния съд са в съответствие с формираната практика на ВКС. Апелативният съд е извършил тълкуване на записаното в нотариален акт № 92 от 09.02.2007 г., като е съобразил представения нотариален акт за неговата поправка, подписан от нотариуса и страните по сделката, и е преценил, че съгласието за продажба обхваща не само сградата-дарак, но и идеални части от правото на собственост върху поземления имот. Дали тези изводи относно действителното съдържание на постигнатите договорни уговорки относно предмета на прехвърлителната сделка, са обосновани и законосъобразни е въпрос от значение за правилността на решението, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпрос № 8, който е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС. В т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК е прието е, че в производството по отрицателен установителен иск за собственост ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му, предмет на правния спор. В случая, в съответствие с постановките на това тълкувателно решение, въззивният съд е приел, че ответникът, чиято е била доказателствената тежест, е установил, че е носител на спорното право, с оглед конкретното придобивно основание, на което се е позовал – договор за покупко-продажба.

Съгласно практиката на ВКС, при решаване на спора и постановяване на решението съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и възраженията и доводите на страните, което в настоящия случай е сторено от въззивната инстанция. В този смисъл не се констатира наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК във връзка с въпроси №№ 6 и 9. Оплакването на касатора за необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК и би подлежало на обсъждане само при постановено допускане на касационно обжалване, но не представлява основание за постановяването на такова допускане с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпрос № 7 е предпоставен от твърдението, че съставянето на нотариален акт за поправка № 44 от 18.10.2018 г. е довело до изменение на съдържанието на нотариален акт № 92 от 09.02.2007 г. и до промяна на волята на страните по него. Доколкото въззивният съд е приел, че събраните доказателства не доказват това твърдение, не може да се приеме, че този въпрос е обусловил изхода на спора, поради което питането не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът възпроизвежда тезата на касатора, че идеални части от правото на собственост върху поземления имот не са предмет на сделката, извършена с нотариален акт № 92 от 09.02.2007 г. След извършено тълкуване на волята на страните тази теза не е споделена от въззивния съд не са само с оглед на употребените думи и изрази, но и с оглед правилата на формалната и житейска логика и в смисъла, следващ от общия разум на изявлението, обективираното съгласие на страните относно необходимата поправка в първоначалния нотариален акт с оглед внасяне на яснота, съответстваща на действителното правно положение, без да се рефлектира върху цялостното смислово съдържание на поправяния акт. Не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото въпросът за правната същност на нотариалния акт за поправка на нотариален акт не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По този проблем е формирана практика на ВКС, в която е прието, че нотариалният акт за поправка на нотариален акт съдържа удостоверителната констатация на нотариуса за извършени пред него изявления на страните по договора, насочени към отстраняване на грешки, допуснати при съставяне на акта, в който е материализирана сделката. В нотариалния акт за поправка се излага какво се поправя в основния акт, как трябва да се четат поправените думи и изречения, какво се прибавя или съкращава. Задължителната преценка на доказателствата по делото от решаващия съд, съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, не изключва правото на съда да анализира съдържанието на документа с оглед и на останалите доказателства по делото, за да бъде установен какъв е точният смисъл, вложен в изразения писмен текст на нотариалния акт за поправка на нотариален акт. В този смисъл са Решение № 443 от 31.10.2012 г. по гр.д.№ 445/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 129 от 14.02.2019 г. по гр.д.№ 3314/2017 г. на ВКС, І г.о., в които е прието, че грешката в описанието на имота, предмет на акта, е отстранима по реда на чл. 579, ал. 3 ГПК или посредством съставянето на нотариален акт за поправка. Договорът е сключен при насрещни волеизявления на двете страни и следователно и двете страни са допуснали грешка при индивидуализацията му. Тя е от категорията очевидна фактическа грешка и поправянето й по реда на чл. 579, ал. 3 ГПК или чрез нотариален акт за поправка на предходния нотариален акт не води до изменение съдържанието на акта и промяна на волята на страните по него. Нотариалният акт за поправка няма самостоятелно значение, а представлява неразделна част от поправения акт, като се счита, че той важи с поправеното съдържание от датата на извършването му, а не от датата на поправката.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК вр.чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация ЕТ „Д. Т. – М.” сумата 1 500 лв., представляваща договорено и заплатено в брой възнаграждение за адвокатска защита (л. 60).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия