Определение № 886 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3065/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна Прокуратура София срещу решение №.397/29.03.23 по г.д.№.2476/22 на Софийски апелативен съд, ГО, 10с, с което, след частична отмяна на реш.№.260030/ 4.07.22 на ОС Кюстендил, касаторът е осъден да плати на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 1.11.16г. до окончателното изплащане. Ответникът по касационната жалба П. В. М. не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение – в частта, с която на ищеца е присъдена на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ сумата над 10000лв. до 20000лв обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение, и е потвърдил същото в осъдителната му част за сумата 10 000лв. ведно със законната лихва. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като по повдигнато срещу ищеца от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършването на престъпление против данъчната система /чл.255 ал.3 вр. с ал.1 т.1 НК – неподаване на данъчна декларация/ е постановена влязла в сила оправдателна присъда. Установил е и, че незаконното обвинение му е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. По отношение на размера на дължимото обезщетение, като е съобразил - продължителността на наказателното производство /три години/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищецът /тежко престъпление от общ характер/, взетата мярка за неотклонение /подписка/, интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката му /силно притеснение – реакция на стрес с разстройство на адаптацията, представляващо временно разстройство на здравето, неопасно за живота, страх и притеснение от осъждане, факта, че наказателното производство е приключило на три съдебни инстанции и е станало обществено достояние (приложени са статии от електронни издания) и това се е отразило на ищеца, промяната в характера му (според св.С. от весел и забавен човек станал затворен, драстично отслабнал и имал здравословни проблеми)/, но и обстоятелствата, че не е установена причинна връзка между влошеното кардиологично здраве, започнало в края на 2014г., и наказателното производство, че към момента на образуване на досъдебното производство и в процеса на съдебната фаза ищецът не е бил общински съветник /такъв е бил за периода 2003-2007, 2007-2011, и съответно не е бил през 2011-2012, 2012-2015, 2015-2019 и 2019-2023/, няма данни за отрицателна оценка на личността му, както и наказателната репресия да е повлияла на обществения му и политически живот и да се е отразила негативно на възможността да се реализира като политик, икономическата конюнктура към момента на влизане в сила на оправдателната присъда, когато е възникнало вземането за вреди /9.03.17/, минималната работна заплата, съдът е приел, че обезщетение от 10000лв. е достатъчно да репарира претърпените неимуществени вреди и съответства на жизнения стандарт в страната. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди; сочи се и материалноправен въпрос-как се определя и какво е съдържанието на понятието справедливост. Цитира се практика – т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от ППВС №.4/23.12.1968г. са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца, взетата мярка за неотклонение, интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката му, медийната разгласа, обществения му статус, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване, но и недоказаността на причинна връзка с влошеното му кардиологично състояние, факта, че към конкретния момент на образуване на досъдебното производство и в процеса на съдебната фаза ищецът не е бил общински съветник, липсата на данни наказателната репресия да е повлияла на обществения му и политически живот, да се е отразила негативно на възможността да се реализира като политик, липсата на отрицателна оценка на личността му - т.е. взети са предвид както обстоятелства, които обосновават присъждане на по-високо по размер обезщетение, така и такива, които обуславят намаляването му. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/05г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г. Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК - съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди, за които е присъдил обезщетение, са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление /същевременно изрично е отразил и за кои претендирани вреди такава връзка липсва/-т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. С оглед на изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Касаторът се позовава на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и във връзка с въпроса как се определя и какво е съдържанието на понятието "справедливост" според чл.52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, в това число цитираната, а и многобройни други постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. № 532/24.06.10 по г.д №.1650/09, III ГО, реш. №.377/22.06.10г. по гр. д №.1381/09, IV ГО, реш. от 6.04.11 по г.д.№ 951/10, III ГО, реш. №.149/2.05.11 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.10 по г.д.№ 1916/09, IV ГО/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост; справедливостта не е абстрактно понятие според разясненото в ППВС №4/68, а се обосновава с конкретните обстоятелства на случая – характер и степен на увреждането, състояние, причинител и пр.; справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални блага; от значение е и създаденият в съдебната практика ориентир, относим за аналогични случаи, защото равенството в обществото следва да намери израз и в сферата на нематериалните ценности; като база за определяне на паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните способности в страната към датата на увреждането; моралните вреди са индивидуално определими и паричното обезщетение следва да съответства на необходимото за преодоляването им, но определянето на обезщетение, по-голямо от необходимото за преодоляване на претърпените вреди, е в дисхармония със справедливостта. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ ГО,