Определение № 2747 от 05.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 349/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 14211/10.11.2023г. на Л. Г. Б., подадена чрез адв.С. Д., против решение № 542 от 02.10.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 456/2023г. на Благоевградския окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 721/13.12.2022г. по гр.дело № 452/2022г. на Районния съд-Благоевград, с което по иск на Ц. Н. Б. и Б. Т. Б., предявен против Л. Г. Б. е прогласена нищожността на договор за дарение на недвижим имот, оформен с нот.акт № 38, том ІІ, рег.№ 2396, дело № 218/2021г. на нотариус с рег.№ с район на действие РС-Благоевград, по силата на който ищците Б. са дарили на ответника Б. 1/4 идеална част от следните недвижими имоти, придобити по време на брака им и представляващи СИО: 1) ПИ с идентификатор 04279.613.21 по КККР на Благоевград, одобрени със Заповед № РД-18-32/10.05.2006г. на ИД на АК, последно изменение на КККР засягащо поземления имот от 16.03.2021г., с адрес: [населено място], [улица], с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 метра), с площ 293 кв.м., при описани граници (съседи), с номер по предходен план *, същият имот идентичен на Парцел *, отреден за имот пл. № *, кв. 5, по плана на [населено място], действащ към 1994г.; 2) Самостоятелен обект с идентификатор *, представляващ жилище-апартамент с площ 36,11 кв.м, разпоположен на първи етаж в многофамилна жилищна сграда с идентификатор *, построена в поземления имот; 3) Самостоятелен обект с идентификатор *, представляващ жилище-апартамент с площ 91,32 кв.м, на втория етаж в сградата; 4) Самостоятелен обект с идентификатор *, представляващ обект за търговска дейност с площ 19,14 кв.м на първия етаж в сградата и 5). Самостоятелен обект с идентификатор *, представляващ офис с площ 23,80 кв.м на първия етаж в многофамилната жилищна сграда с идентификатор № ***.

В касационната жалба се поддържа недопустимост на решението, като постановено по нередовна искова молба. Касаторът счита решението за неправилно, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост.

Ответниците по касационната жалба Ц. Н. Б. и Б. Т. Б., чрез пълномощника адв. О. В., в писмен отговор излагат становище за отсъствие на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр.1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК; подадена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът преповтаря оплакванията в касационната си жалба и подържа наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 500093/07.08.2023г. по гр.дело № 2529/2022г. на ІV ГО, решение № 691/02.02.2011г. по гр.дело № 1620/2009г., решение № 69/10.05.2022г. по гр.дело № 2530/2021г. на ІІІ ГО и решение № 79/12.07.2017г. по гр.дело № 3244/2016г. на ІV ГО на ВКС по въпроса: 1. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички твърдения, доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства, относими към правния спор. По въпроса 2. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК, твърди противоречие с решение № 69173/15.12.2021г. по гр.д.№ 1431/2021г. на І ГО и решение № 79/12.07.2017г. по гр.дело № 3244/2016г. на ІV ГО на ВКС. Формулира и въпроса: 3. Настъпва ли преклузия за посочване и представяне на доказателства, когато първоинстанционният съд не е посочил, които обстоятелства не се нуждаят от доказване и за кои твърдени от страните факти те не сочат доказателства. По този въпрос твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 9/26.02.2019г. по гр.д.№1449/2018г. на ІІ ГО, решение № 60173/15.02.2022г. по търг.дело №1724/2020г. на І ТО и решение № 7/29.01.2021г. по търг.д.№ 94/2020г. на ІІ ТО на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното:

Разгледан е иск за прогласяване нищожността на договор за дарение на 1/4 идеална част на недвижим имот, квалифициран от инстанциите по същество като такъв с правно основание чл. 226, ал.3 ЗЗД - тъй като мотивът поради който дарението е направено, противоречи на закона и на добрите нрави. Въззивният съд е установил от фактическа страна, че на 24.03.2021г. ищците и ответника сключили договор за дарение на 1/4 идеална част от недвижими имоти, оформен с нот.акт за дарение № 38, том II, рег. № 2396, дело № 218/2021г. на пом.нотариус по заместване при нотариус И.К. с район на действие РС-Благоевград. Предмет на дарението е 1/4 идеална част от недвижими имоти, придобити от ищците по време на брака им и представляващи съпружеска имуществена общност, а именно: поземлен имот в Б. на [улица] площ 293 кв.м, заедно с жилище с площ 36,11 кв.м, разположено на 1 етаж и жилище с площ 91,32 кв.м, разположено на втори етаж; обект за търговска дейност на първи етаж с площ 19,14 кв.м и офис на първи етаж с площ 23,80 кв.м, намиращи се в многофамилната жилищна сграда, построена в поземления имот. Приел е за установено, че Т. Ц. Б.-син на ищците и К. Л. Б.–син на ответника са приятели от детството; И. Б.-съпруга на Т. Б., регистрирана като земеделски стопанин, сключила на 15.01.2021г. с ДФ „Земеделие“ договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по програма за развитие на селските райони със срок за изпълнение 60 месеца - от 15.01.2021г. до 15.01.2026г., по който получила две плащания - всяко в размер на левовата равностойност на 12 500 евро; К. Б. (син на ответника) работи в ДФ „Земеделие“ Благоевград и в качеството си на експерт в него взел участие в одобрението на проектното предложение по сключения от И. Б. договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ. Въззивният съд е дал вяра на обсъдената част от показанията на двете групи свидетели, като е приел, че те в същността си не си противоречат-сочат на конфликт във връзка с финансови отношения между сина на ищците и ответника, който за да бъде разрешен, е реализирана сделката за дарение.

Съдът е приел, че дарението на процесните имоти в полза на ответника е извършено с единствения мотив да няма притеснения синът на ищците Т. Б., че ще бъде развален договорът на съпругата му с ДФ „Земелелие“, тъй като дължи пари на Б.. Според съда данните по делото за липсата на познанство и взаимоотношения между ищците и ответника, преди сключване на сделката за дарение, които да легитимират дарствения акт като такъв, данните за липсата на намерение от страна на прехвърлителите Б. да дарят и данните за задължения на техния син към надарения, които той не е погасил, навеждат на извод за недействителност на дарението. Изложил е съображения, че дарственият акт е укорим като несъвместим с добрите нрави-дарението на имотите в полза на ответника е извършено, не като като акт на щедрост от ищците, а с единственият мотив да бъдат предотвратени нелагоприятни последици за син им и съпругата му, свързани с възстановяването на суми към ДФ „Земеделие“ и връщането на паричен заем на ответника. Предвид това е приел, че дарението е нищожно, като противоречащо на добрите нрави и е уважил иска по чл.226, ал.3 ЗЗД.

Върховният касационен съд намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

На първо място, не се констатира вероятна негова недопустимост. Същата се обосновава от касатора с твърдения, че неправилно въззивният съд е квалифицирал предявения иск като такъв по чл. 226, ал.3 ЗЗД, което не съответствало с изложените фактически основания и петитум в исковата молба. Чрез навеждането на тези твърдения, касаторът по същество изразява несъгласието си с дадената от състава на БлОС правна квалификация на спорното право. В мотивите на ТР № 2/29.03.2012г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правната квалификация е свързана с допустимостта на решението само при нарушение на диспозитивното начало – произнасяне извън заявения обем и предмет на търсената защита. Обратно, когато произнасянето е в рамките на твърденията и петитума, но са подведени към погрешна правна норма, решението не е недопустимо, а неправилно. Въззивният съд следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска. В процесния случай съдът се е произнесъл по заявените от ищците фактически твърдения и петитум и въз основа на тях е определил правната квалификация на иска. Предвид това, както и поради това, че не се констатира наличие на процесуални пречки или липса на процесуални предпоставки за постановяване на обжалваното решение, следва изводът, че същото не е недопустимо.

Поставеният първи процесуалноправен въпрос за задължението на съда по чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК обуславя въззивното решение. По отношение на него обаче не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По този принципно значим за всяко исково производство въпрос е налице многобройна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, според която като инстанция по съществото на правния спор въззивният съд е длъжен в рамките на проверката по чл. 269 ГПК, след обсъждане на всички доказателства по делото и на доводите и възраженията на страните, да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото и в зависимост от възприетото становище за крайния резултат по спора – изцяло или частично да потвърди или да отмени първоинстанционното решение. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения, като мотивите му съдържат анализ и оценка на правнорелевантните факти и доказателства, обсъждане на доводите и възраженията на страните; посочване на фактите, които са приети за установени и въз основа на кои доказателства и кои са счетени за недоказани и защо. Или обобщено атакуваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 от ГПК, включително и с цитираната от касатора. Несъгласието му с постановения краен резултат, касае правилността на решението, която не е предмет на проверка в селективната фаза по чл. 288 ГПК.

Касационното обжалване не следва да се допуска и по втория процесуалноправен въпрос. Въпросът е свързан с оплакването за необоснованост на решението и е израз на несъгласието на жалбоподателя с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, които не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Следва да се допълни, че въззивният съд се е съборазил с трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС, включително и с цитираните от касатора решение по гр.д.№ 1431/2021г. на І ГО и решение по гр.д.№ 3244/2016г. на ІV ГО, която обобщено се свежда до следното: Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото; заинтересоваността на един или друг свидетел в полза или във вреда на някоя от страните следва да се отчита, предвид възможната му необективност. Не съществува забрана въз основа на такива показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на всички останали събрани доказателства и да е базирана на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът е длъжен да съобрази всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните от свидетелите факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането и дали впечатленията на свидетелите са спорадични или системи. Въззивната инстанция не е процедирала в отклонение от тази практика, като подробно е обсъдила ангажираните гласни доказателства, посочила е каква част от показанията приема за достоверни и непротиворечиви, кои релевантни факти се установяват от тях и е изложила мотиви защо дава вяра на показанията на свидетели, за които има данни да са заинтересовани от изхода на спора. Несъгласието на касатора с отразените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно както се посочи вече, в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени изводи.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по последния формулиран процесуалноправен въпрос, пряко свързан с доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд относно приложението на чл.266, ал.3 ГПК. Според трайната практика на ВКС, включително цитираната от жалбоподателя, разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК дава процесуална възможност на страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки - доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. В случая по направените във въззивната жалба на Б. доказателствения искания, въззивният съд се е произнесъл с протоколно определение от 04.07.2023г., оставяйки ги без уважение с мотива, че обстоятелствата, които страната иска да установи са ирелевантни, тоест нямат значение за правилното решаване на спора, както и че не са налице допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, доколкото ответникът е ангажирал доказателства относно отношенията между страните и такива са събрани в производството. Тези процесуални действия на съда са израз на установеното в практиката на ВКС разбиране по прилагането на чл. 153, във вр. с чл. 159, ал.1, предл.1 ГПК, че съдът допуска до събиране само доказателствата, които са относими към предмета на спора и имат значение за решаването на делото или които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради нарушения на процесуалния закон - чл.266, ал.3 ГПК. Несъгласието на касатора с направената от въззивиния съд преценка за неотносимост към предмета на делото на поисканите от него доказателства, както и за липсата на извършени от първоинстанционния съд процесуални нарушения, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото проверката за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, би могла да се извърши едва в производството по чл. 290 ГПК.

По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

В производството пред ВКС липсват доказателства за сторени от ответниците по касация разноски за адвокатско възнаграждение, поради което и ВКС не присъжда такива, въпреки заявеното в отговора на касационната жалба искане.

Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО