Определение № 2710 от 18.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1286/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Застрахователно акционерно дружество “ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 137/05.04.2024 г. по в.т.д. № 742/2023 г. по описа на Апелативен съд – П., 2 търговски състав, в частта, с което е потвърдено решение № 246/19.07.2023 г. по т.д. № 176/2022 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора за осъждане на застрахователното дружество да заплати на А. М., румънска гражданка, сумата над 25 000 лева до присъдения размер от 50 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 09.09.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума за процесния период.

Въззивното решение в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК поради нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, и допуснати съществени процесуални нарушения – превратно тълкуване на събрания по делото доказателствен материал и липсата на обективна и цялостна преценка на събраните по делото доказателства. Оспорва се кредитирането от съда на показанията на изслушания свидетел относно вида на травматичните увреждания на ищцата, както и продължителността на оздравителния и възстановителен период, поради неговата заинтересованост. Релевира се, че са недоказани психичните травми на пострадалата, която не е търсила специалист и няма медицинска документация за психични увреди в резултат на инцидента. Изтъква се, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 50 000 лева е прекомерно завишен и не съответства, от една страна, на реално претърпените от ищцата вреди, а от друга – на съдебната практика за аналогични травми към процесния период, както и на критериите за справедливост. Същото не отговаря на характера и степента на причинените от процесното ПТП телесни увреждания, респ. на интензитета и продължителността на търпените от ищцата болки и страдания. Според касатора, при този размер не се държи сметка и за обществено-икономическите условия на живот в страната към датата на ПТП – 09.09.2021 г., минималната работна заплата за периода, доходите и стандарта на живот на ищцата, която с личния си труд не би могла да реализира доход/спестявания. Добавя се, че определената стойност е необосновано завишена за сравнително леките по вид и степен телесни увреждания, получени от ищцата в резултат на процесното ПТП, без да е била налице дори хипотетична опасност за живота й. Претендира се да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъде отхвърлен предявеният иск за сумата над 25 000 лева като неоснователен и недоказан, а при условията на евентуалност, да бъде намален размерът на присъденото застрахователно обезщетение.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “ Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат от причинените му телесни увреждания при ПТП ?”.

По този въпрос се релевира наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касацията - т. 11 от ППВС № 4/1968 г., както и с константната такава – решения по т.д. № 795/2008 г., II т.о., т.д. № 619/2011 г., II т.о., т.д. № 916/2011 г., I т.о., т.д. № 2143/2014 г., I т.о., като се изтъква, че при определяне на справедливото обезщетение се вземат предвид всички обстоятелствата, обуславящи тези вреди и то не само чрез посочването им, но и при отчитане на тяхното значение за размера на вредите.

2. “ При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях?”.

По втория въпрос се твърди несъответствие на решението с ъс задължителната практика на касационната инстанция - ППВС № 4/1968 г., както и формираната такава – решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 73/27.05.2014 г. по т.д. № 3334/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 114/03.11.2014 г. по т.д. № 1053/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 101/03.07.2014 г. по т.д. № 4391/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 158/17.10.2014 г. по т.д. № 3594/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 4/03.08.2015 г. по т.д. № 40/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 749/05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 98/24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. на ВКС, решение № 223/13.04.2017 г. по т.д.№ 2273/2015 г. на ВКС, II т.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

3. “Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението ?”.

По третия въпрос се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в отклонение от практиката на ВКС относно съобразяване лимитите по застраховка “Гражданска отговорност” като ориентир за социално-икономическите условия, спрямо които следва да бъде определен адекватен размер на обезщетението, за да бъде същият справедлив.

Поддържа се, че по всички поставени въпроси е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на решението.

Ответникът по касация А. М. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая апелативният съд, за да сподели крайния извод на първата инстанция за определяне на застрахователно обезщетение от 50 000 лева за неимуществените вреди, претърпени от ищцата вследствие на ПТП, настъпило на 09.09.2021 г. по вина на застрахования при ответното дружество водач, и съответно за основателност на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ в пълния му размер, е приел, че са налице предпоставките по чл. 380 КЗ относно допустимостта на преките искове на ищцата против застрахователя предвид отправеното искане за изплащане на застрахователно обезщетение, достигнало до ответника на 16.11.2021 г., и неплащането на такова. Посочил е, че от представената справка от информационната система на Гаранционния фонд се установява наличие на валидно застрахователно правоотношение между ответника и водача на МПС, за който се твърди да е причинител на увреждането, към датата на процесното застрахователно събитие. По аргумент от разпоредбата на чл.300 ГПК е съобразил, че с влязло в сила Решение № 67/18.02.2022 г. по а.н.д. № 168/2022 г. по описа на РС – Стара Загора Г. И. Г. е признат за виновен в това, че на 09.09.2021 г. в землището на [населено място], на главен път 1-5, км. 230, при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка “Рено”, модел “М. Сценик”, с рег. [рег.номер на МПС], нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в посочените в същото разпоредби на Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ и в Правилника за прилагане на Закона за движението по пътищата /ППЗДвП/, като предизвикал пътнотранспортно произшествие с лек автомобил “Ауди А-5” с рег. № ВУ 16 2СN /румънска регистрация/ и по непредпазливост е причинил на румънската гражданка А. М. - пътник в лекия автомобил марка “Ауди А-5”, средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на долния край на лявата лъчева кост на лявата ръка, което причинило трайно затрудняване на движението на левия горен крайник за срок по - дълъг от 30 дни, като възстановителният период е в рамките на 2,5 - 3 месеца - престъпление по чл. 343, ал. 1, б. “б”, предл. 2 вр. с чл. 342, ал. 1, предл. 3 НК, като на основание чл.78а от НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание. Въззивният съд е акцентирал, че несъобразяването на водача Г. с дължимите изисквания се установява и от заключението на вещите лица инж. Т. П. и д-р М. С. по допуснатата комплексна съдебна медицинска и автотехническа експертиза, в което е прието, че ПТП е настъпило поради това, че водачът Г. е предприел маневра “завиване наляво” и преминаване в друга пътна лента, без да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат по нея и като не се е съобразил с тяхното положение, посока и скорост – в случая със скоростта и разстоянието на приближаващия се и движещ се по път с предимство лек автомобил “Ауди”. Позовавайки се на данни от експертизата, е преценил, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата поради непоставен обезопасителен колан.

Апелативният съд е счел, че от заключението на вещите лица и от представените в превод на български език писмени доказателства се установява каква е била поставената диагноза на пострадалата при ПТП и предприетото лечение, дали има невъзстановени увреждания и каква е прогнозата за тях. На ищцата са били причинени следните травматични увреждания: фрактура на долния край на лявата лъчева кост на лявата ръка, счупване на шиловидния израстък на лявата лакътна кост в областта на китката с нарушаване стабилността на гривнената става и контузия на главата. В ЦСМП е направена репозиция на фрактурата и гипсова имобилизация. След спадане на отока е установена вторична дислокация на фрактурата. Това е наложило преминаване към оперативно лечение – открито наместване на фрактурата и фиксирането и с остеосинтезни средства. Посочено е, че периодът на възстановяване при такъв подход е около 4-5 месеца, както и че са проведени рехабилитационни процедури за по-бързо възстановяване. Стигнал е до извод, че травмите са в пряка причинна връзка с ПТП. Намерил е, че от представените писмени доказателства се установява, че ищцата е провеждала дълго лечение, издадени са били няколко болнични листа за временна нетрудоспособност пред периода 14.09.2021 г. – 13.01.2022 г. Добавил е, че видно от последния амбулаторен лист, при пострадалата все още е налице ограничен обем на движенията в лявата гривнена става, в лявата лакътна става и непълен юмручен захват. Кредитирал е свидетелските показания относно търпените от ищцата болки, страдания и стрес, като се е обосновал, че макар единият свидетел да е съпруг на ищцата, същите са подкрепени от останалите събрани по делото доказателства – медицинска експертиза и писмени такива, а и свидетелите имат непосредствени впечатления от състоянието й след инцидента.

След анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е намерил за основателен предявения иск за заплащане на обезщетение за репарация на претърпените от ищцата неимуществени вреди. Акцентирал е, че същата е претърпяла големи по степен болки и страдания, особено в първите няколко месеца след събитието, както и че възстановителният процес е продължил с месеци. Към момента е настъпило възстановяване, но не е пълно. Отчел е нуждата от провеждане на допълнителни операции и рехабилитация. Като е взел предвид степента на причинените болки и страдания, продължилия възстановителен период, необходимостта от чужда помощ през част от времето, наличието на няколко отделни травми, настъпилото, но непълно възстановяване, преживения остър стрес, решаващият състав е приел, че определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лева е справедливо. Намерил е, че правилно е определен и началният момент, от който се дължи законна лихва върху обезщетението в зависимост от датата, на която застрахователят е бил уведомен за събитието и претенция на ищцата във връзка с него. По тези съображения е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от страната и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното несъгласие на касатора с мотивите на въззивния съд относно размера на определеното по реда на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания вследствие на ПТП, представлява оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, ал. 3 ГПК, но не и за очевидна такава. Това не може да бъде разглеждано в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. Поради горното не се обосновава наличие на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

Поставените от страната правни въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, поради което същите отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, както и постоянна такава, намерила израз в цитираните от касатора съдебни решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 47/01.06.2022 г. по т.д. № 550/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 78/30.06.2016 г. по т.д. № 1284/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., др.). Приема се, че при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. Съобразяват се както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически болки и страдания, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на лицето, причинените морални страдания, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент.

В случая въззивният съд при определяне размера на справедливото обезщетение не се е отклонил от така формираната постоянна практика на ВКС, като е взел предвид възприетите критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните по делото доказателства и конкретните факти. Изложени са от апелативния съд мотиви за споделяне на извода на първата инстанция относно сумата за обезвреда. Отчетени са степента на търпените болки и страдания, включително в първите няколко месеца след инцидента, продължилия няколко месеца възстановителен период и необходимостта от чужда помощ през част от него, както и непълното възстановяване към момента, което налага провеждането на последващи операции и рехабилитация, преживения остър стрес. Преценката на решаващия състав на отделни факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост в разглеждания случай, е въпрос по правилността на съдебното решение, който не може да бъде обсъждан в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Следва да се отбележи също, че цитираното от касатора решение № 2/11.07.1995 г. по гр.д. № 1/1995 г. на Пленума на ВС е неотносимо, тъй като с него са обявени за загубили сила т. 2 и 3 на ППВС № 4/1968 г., които касаят обезщетение за имуществени вреди, а не за неимуществени такива, какъвто е предметът на въззивното производство, решението по което се обжалва. Както и страната е посочила в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, разясненията в ППВС № 4/1968 г. относно понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД са меродавни. С оглед на горното така формулираните от касатора въпроси не могат да послужат за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Наличието на формирана практика на касационната инстанция относно критериите при определяне по справедливост на обезщетението за обезвреда на неимуществени вреди, която не се обосновава от касатора да се нуждае от осъвременяване, изключва приложението и на сочената от него допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение на Апелативен съд – П. в обжалваната част.

По разноските:

Поради недопускане на касационно обжалване ответникът по касация има право на разноски. В случая се претендира адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Като съобразява фактическата и правна сложност на делото и извършените от адвоката действия – депозиране на отговор на касационна жалба и изложение на основанията за допускането й, както и че Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, към която препраща чл. 38, ал. 2 ЗА, не съответства на правото на ЕС, съгласно даденото тълкуване в решение по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав намира, че адвокатското възнаграждение на ответника следва да бъде определено и присъдено в размер на 1 500 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,