Определение № 186 от 16.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4039/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С въззивно решение № 884 от 29.06.2017г. на Пловдивски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1088/2017г., е потвърдено решение № 757 от 13.03.2017г., постановено по гр.д. № 8858/2016 г. на Пловдивски районен съд и [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на Ц. П. П. деловодни разноски в размер 700лв. С потвърденото първоинстанционно решение [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на Ц. П. П. сумата от 7919,82лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки, страдания и неудобства, резултат на трудова злополука, станала на 29.12.2015г., призната за трудова с Разпореждане на НОИ ТП [населено място] № 5104-15-4/06.01.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на уврeждането -29.12.2015г., до окончателното изплащане на сумата,както и разноски в размер 890,98лв., като за разликата от 7919,82лв. до пълния предявен размер от 8000.00лв. искът е отхвърлен като неоснователен. Със същото решение [фирма] [населено място] е осъдено да заплати по сметка на съда държавна такса в размер 316,79лв. и деловодни разноски за експертиза в размер 180лв., а Ц. П. е осъден да заплати на [фирма] общо разноски в размер 5,72лв. съразмерно с отхвърлената част на иска. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез юрисконсулт Н.. Релевират се доводи за неправилност и необоснованост на решението – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и намаляване на размера на дължимото обезщетение. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните оплаквания за неправилност и необоснованост на решението поради несъобразяване от страна на съда с всички относими към преценката за справедливия размер обезщетение обстоятелства, поради непълен и непрецизен анализ на доказателствата и формиране в следствие на това на грешни фактически и правни изводи и поради пренебрегването на съществени факти за конкретния случай. Изложени са съображения, че определеният размер обезщетение е завишен и несъответен на установените неимуществени вреди, претърпени от ищеца; че при определянето му съдът е нарушил нормата на чл.52 ЗЗД и не се е съобразил с указанията, дадени с т.11 от ППВС№4/68г.; че определяйки по-висок размер обезщетение съдът е нарушил принципа за справедливост и поради това решението противоречи на задължителната съдебна практика, обективирана в приложените към изложението актове на гражданска и търговска колегии на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК; че като не е съобразил всички фактори от значение за определяне размера на справедливото обезщетение съдът е постановил решение, което противоречи и на каузалната практика, обективирана в приложените към изложението актове на районни и окръжни съдилища. Поддържа се в изложението, че решението противоречи и на решението на ВКС, ІІІ ГО, постановено по гр.д.№ 1294/2011г.,, тъй като въззивният съд е възприел показанията на разпитаната като свидетел съпруга на ищеца, без да обоснове защо ги кредитира и защо игнорира показанията на другия свидетел, без да обоснове значението на противоречията в тези показания с твърденията на ищеца. Изложени са съображения и за това, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС и поради това, че без да отстрани недостатъците в мотивите на първоинстанционното решение съдът преповтаря констатациите на районния съд. По тези съображения повдига въпросите: „ 1. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии за определяне на справедливото обезщетение и реално да ги съпостави с конкретните увреждания на пострадалия, както и настъпилите последици и да ги съобрази в цялост, както и да направи оценка за значението им за размера на вредите”, като решен в противоречие с възприетото от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. разбиране за понятието справедливост, „тъй като е налице по-голям размер на определеното от съда обезщетение от това, което реално е дължимо с оглед всички събрани по делото доказателства, както и при приложение на критериите на цитираното постановление на ВС”; „2. Следва ли съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако налице са противоречиви доказателства да заяви с мотиви на кои придава тежест и кои възприема?; 3.При постановяване на решението въззивният съд следва ли да отстрани съществуващите недостатъци в мотивите на решението, дори и ако счита диспозитива на решението за правилен, следва ли да направи подробен анализ на мотивите на първоинстанциония съд и да изложи свои такива при постановяване на решението?; 4. Как ще се отрази върху размер на претендираното от ищеца претърпял трудова злополука ако съдът установи, че част от представените доказателства от ищеца във връзка с продължителността на временната неработоспособност не са във връзка с претърпяната трудова злополука, а в същото време въз основа на тях ищецът претендира по-дълъг период в който е било временно неработоспособно?”. Прилага към изложението си: Решение № 38 от 13.03.2013 г. на ВКС по гр.д. № 323/2012 г., III г.о; Постановление № 4 от 23.12.1968, Пленум на ВКС; Решение № 172 от 7.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 700/2012 г., II т. о., ТК; Решение № 125 от 04.05.2016 г. на ВКС по гр.д. 4417/2015 г., IV г.о; Решение № 414 от 21.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1543/2011 г., IV г. о., ГК; Решение № 72 от 15.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 290/2016 г., II г. о., ГК; Решение № 274 от 24.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2228/2016 г., IV г. о., ГК; Решение № 179 от 20.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1294/2011 г., III г.о., ГК; Решение № 123 от 23.06.2013 г. на ВКС по гр.д. 254/2014 г., III г.о., ГК; Определение № 350 от 28.04.2017 г. на ВКС по гр.д. № 5321/2016 г., III г.о; Решение № 12 от 25.02.2009 г. на PC - П. по гр.д. 213/2008 г. и Решение № 1308/09.07.2009 г. на ОС - [населено място] по в.гр.д. № 1133/2009 г.; Решение № 67 от 16.01.2015 г. на PC - В. по гр.д. № 2986/2014 г.; Решение № 119 от 03.04.2012 г. на ОС - Перник по в.гр.д. № 49/2012 г.; Решение № 972 от 18.03.2016 г. на PC - П. по гр.д. 6331/2015 г.; Решение от 09.04.2015 г. по в.гр.д. № 171/2015 г. на Окръжен съд - [населено място]; Решение от 103 от 21.01.2011 г. на Районен съд Плевен, IX грабждански състав по гр.д. № 2815/2010 г. и Решение № 323 от 14.06.2011 г. на ОС - [населено място] по в.гр.д. № 339/2011 г.; Решение 1052/02.06.2010 г. на PC - [населено място] по гр.д. 54/2010 г. и Решение № 486 от 29.10.2010 г. на ОС - Плевен по в.гр.д. № 641/2010 г. Ответникът по касационната жалба Ц. П. П., в представен писмен отговор чрез адв.Н.П., взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 - т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Предявен е иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на трудова злополука с правна квалификация чл. 200 КТ. За безспорно след анализ на доказателствата е прието, че ищецът е работил по трудово правоотношение с ответника и е заемал длъжността „водопроводчик помпиер“; че по времетраенето на трудовото му правоотношение при изпълнение на служебните задължения на 29.12.2015г. около 09:50 часа ищецът е претърпял злополука - при внезапно подхлъзване след стъпване върху тръба ищецът е паднал и се е ударил в областта на горната дясна част на гърба, вследствие на което е получил торакоабдоминална контузия, фрактура на второ, трето, четвърто, пето, шесто и седмо ребра вдясно с дислокация по предна, средна или задна аксиларна линия на различни нива и пневмоторакс вдясно; че ищецът е бил приет на 29.12.2015г. по спешност в клиниката, бил е опериран на 04.01.2016г. за вкарване на интеркостален катетър за дренаж, назначена му е била терапия с лекарства, като следоперативния период е протекъл гладко и без усложнения, като е бил изписан в добро общо състояние на 11.01.2016г.; че от заключението по допуснатата комплексна СМЕ е установено, че състоянието на ищеца е било тежко и е криело реална опасност за живота му като през периода на престоя в болница и след това до приключване на оздравителния процес последният е изпитвал значителни по сила и интензитет болки и страдания, счупените ребра силно са ограничили движенията на пострадалия в областта на снагата и в домашни условия лечението е изисквало покой в легнало положение, като през този период пострадалият е следвало да щади активно дясната гръдна половина, могъл е да се обслужва сам, макар и със силно ограничени и болезнени движения;че следствие на злополуката е бил временно неработоспособен за период от 44 дни, а към настоящия момент здравословното състояние е възстановено; че е установено от свидетелските показания, че през болничния престой на ищеца и по време на лечението в домашни условия, съпругата и дъщерята се грижили за състоянието му, понеже не можел да ходи сам до тоалетна, да се облича, да се храни, да се къпе, бил изолиран от социални контакти понеже белия му дроб бил наранен и имало опасност от инфекции;че е налице причинна връзка между злополуката и уврежданията; че злополуката е призната за трудова с нарочен акт на компетентните органи. На база на заключението на СМЕ е прието за установено и това, че останалите болнични престои на ищеца извън 14-дневния следоперативен такъв, са свързани с други заболявания, които не са в причинна връзка с травмите, получени при процесната злополука. При така приетите за установени факти от правна страна е обоснован извод, че са налице предпоставките на чл.200 КТ за ангажиране безвиновната отговорност на ответника за обезщетяване на установените вреди, които са пряка последица от трудовата злополука; че за репарация на причинените на ищеца болки и страдания при отчитане степента и продължителността на причинените физически болки и страдания и интензитета им, възрастта на ищеца -46 г., т.е. средна възраст, когато болките и страданията се понасят по-трудно, както и това, че след приключване на оздравителни процес пострадалият се е възстановил напълно, следва да се определи обезщетение в размер на 8 000 лева, което следва да се намали с полученото застрахователно обезщетение в размер на 80,18 лева до сумата 7 919,82 лева; че това обезщетение се дължи ведно със законната лихва от увреждането до окончателното й изплащане. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. В случая поставените от касатора въпроси не са правни по смисъла на чл.280 ГПК, а по естеството си са касационни основания по чл.281 ГПК, които подлежат на преценка във втората фаза на касационното производство в случай, че обжалването бъде допуснато. Тези въпроси са привързани към становището на касатора за необоснованост на решението и за неправилност на същото поради допуснати процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата. Тези доводи са ирелевантни за фазата по селекция на жалбата. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 200 КТ, в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сред която и представената от касатора. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно понятие, след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства - характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Въззивният съд не се е отклонил от тези принципни разрешения. Следва да се има предвид, че в изложението си касаторът обосновава единствено оплакването си за необоснованост на решението поради постановяването му при неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В този смисъл съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Визираното в изложението несъгласие с извода на съда и с анализа на събраните доказателства от страна на съда, както и доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, следствие на който е определен завишен според касатора размер обезщетение, са съображения, относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В обобщение не е налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съобразно изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените и надлежно удостоверени такива в размер 1000лв., представляващи договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,