Определение № 60206 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1741/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Т. М., чрез пълномощника му адв. С. И. против определение № 263369/19.02.2021 г. на Софийски градски съд, постановено по ч.гр.д. № 1115/2021 г., с което е оставена без уважение частната жалба на Д. М. срещу определение от 27.10.2020 г. по гр.д. № 49309/2018 г. на Районен съд София, с което е върната на основание чл.130 ГПК исковата молба на жалбоподателя – лишен от свобода в затвора в [населено място], поради недопустимост на иска и е прекратено производството по делото. Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в неправилни изводи, че са налице предпоставки за прекратяване на производството и в нарушаване правото му на защита. Към касационната жалба е приложено изложение на касационните основания по чл.284, ал.3 ГПК, в което, макар и непрецизно е формулиран правен въпрос относно приложението на КТ към правата и задълженията на полагащите труд лишени от свобода лица, като се поддържа допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3 и ал.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема следното: С обжалваното определение Софийски градски съд е оставил без уважение частната жалба на Д. М. срещу определението на първоинстанционния съд, с което на основание чл.130 ГПК е върната исковата му молба срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ и производството по делото е прекратено. Въззивният съд е приел, че изложените в исковата молба обстоятелства, от които произтича нарушеното субективно право, са достатъчно индивидуалиризани за да може съдът да квалифицира спора, както и че процесуалната легитимация на страните по делото следва от правното твърдение на ищеца относно принадлежността на спорното материално – осъден на наказание лишаване от свобода, и предоставено му с нарочна заповед от затворническата администрация право да полага труд за времето на изтърпяване на наказанието; отстраняване от работа със заповед на началника на затвора, за която се поддържа, че е назаконосъобразна и по своите правни последици представлява акт на прекратяване на така индивидуализираното правоотношение, с което е нарушено правото му на труд. При така изложените факти е направено искане за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна; за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност и за изплащане на обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението и за поправка на основанието за уволнение, вписано в затворническото досие и за изплащане на обезщетение за неползване на платен годишен отпуск. Прието е, че за да бъдат допустими така заявените искови претенции е необходимо ищецът да твърди съществуващо правоотношение, в което страните са равнопоставени субекти, чието съдържание да съответства на „трудов договор“ по смисъла на чл.61 и сл. от КТ и да урежда условията за престиране на работна сила с минимално съдържание, посочено в чл.63 КТ. В случая обаче изложените в исковата молба факти сочат на други правоотношения, регламентирани от нормите на ЗИНЗС и ППЗИНЗС, според които лишените от свобода участват в трудовата дейност основно с цел ресоциализацията им, като работата която изпълняват се определя от администрацията, съгласно изрично посочените критерии по ал.2 на чл.172 ЗИНЗС и чл.164 ППЗИНЗС. Ето защо въззивният съд е приел, че лишеният от свобода с оглед правното му положение, не е страна по трудово правоотношение, като обстоятелството, че ЗИНЗС препраща към трудовото законодателство и Кодекса на труда относно условията на труд и продължителността на работния ден на лишените от свобода, както и за имуществената им отговорност, не променя извода, че между лишеният от свобода и администрацията на затвора не възниква правоотношение между равнопоставени субекти, като заповедите на началника на затвора, с които се отменят предходни заповеди за възлагане на трудова дейност, представляват индивидуални административни актове, издадени при изпълнение на административна дейност и подлежат на оспорване по реда на АПК. На последно място е посочено, че е недопустимо предявяването на самостоятелен иск в гражданския процес с предмет отмяна на индивидуален административен акт. Поставеният в изложението правен въпрос отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Не е налице обаче сочения допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Нормите от ЗИНЗС, препращащи към трудовото законодателство и КТ за неуредените в специалния закон въпроси – относно условията на труд, продължителност на работния ден и имуществената отговорност, са ясни, пълни и не се нуждаят от тълкуване. С оглед липсата на сочения допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,