Определение № 248 от 11.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 946/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД, представлявана от адв. М. К., срещу решение № 268 от 29.01.2020г. по гр.д. № 3661/2019г. на САС, ГК, 12 състав в частта, с която е потвърдено решение № 1625 от 07.03.2019г. по гр.д. № 5345/2017г. на СГС, ГО, I-14 състав в частта, с която по предявени от Б. М. М. против касатора обективно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД във вр. чл.20 и чл.20а от ЗЗД и във вр. чл.26 ЗЗД, чл.146 и чл.143 от ЗЗП, са прогласени за нищожни като неравноправни по смисъла на чл.143, т.18 от ЗЗП клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от договор за кредит № HL 43101/01.09.2008 г., и касаторът е осъден на осн. чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД да заплати на Б. М. М. сумата от 30905,47 лева /с равностойност 15801,72 евро/, представляваща надплатена за периода от 02.05.2012 г. до 16.02.2017 г. сума по кредита, вследствие на валутна разлика между швейцарски франк/евро, ведно със законната лихва от 28.04.2017 г. до изплащане на вземането; признато е за установено, че Б. М. М. не дължи на касатора сумата от 16722,89 швейцарски франка, представляваща капитализирана лихва, начислена за периода от 05.10.2011 г. до 02.12.2014 г. по договор за кредит №HL 43101/01.09.2008 г. и допълнителни споразумения по него, като са осъдени страните да заплатят разноски по съразмерност

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд за неравноправност на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23, ал.1 от договора за кредит, тъй като не са съобразени конкретните обстоятелства към момента на сключването му и не е взето предвид, че клаузата на чл.6, ал.2, изр.1 е част от основния предмет на договора и не подлежи на преценка за неравноправност. Поддържа, че въззивният съд е постановил решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства, в това число заключенията на ССЕ, и всички изложени от страните твърдения и доводи, както и в нарушение на чл.266, ал.3 ГПК не е допуснал изслушването на допълнителни въпроси към СИЕ, с които касаторът е целят да установи обстоятелства, доказателствената тежест за чиито е негова. Излага и оплакване за необоснованост на извода на въззивния съд, че кредитът е усвоен в евро и че банката е прехвърлила изцяло валутния риск от сключения договор върху кредитополучателя, в противоречие с установените по делото факти. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил доводите, че допълнителните споразумения към процесния договор не съдържат неравноправни клаузи и не съдържат уговорка, предвиждаща олихвяване на изтекли лихви, като в случая е налице еднократно капитализиране на непогасената възнаградителна лихва, а не е уговорено отнапред капитализиране на лихвата за забава към главницата, което се забранява от закона.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – поради недопустимост на въззивното решение в частта по иска за недължимост на суми за капитализирани лихви над първоначално заявения размер от 10 000 швейцарски франка. Поддържа, че направеното в първото открито съдебно заседание по делото изменение на този иск, изразяващо се в увеличението му, е недопустимо, тъй като е било преклудирано – незаявено в срока по чл.372, ал.2 ГПК, а именно в срока за депозиране на допълнителната искова молба. Касаторът обосновава и наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

I. Процесуалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953г., ППВС № 1 от 10.11.1985г., решение № 164 от 04.06.2014г. по гр.д. № 196/2014г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 138 от 08.06.2011г. по гр.д. № 1056/2010г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 37 от 29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на ВКС, ГК, I г.о.:

1. При постановяване на въззивното решение и във връзка с твърденията и доводите на всяка от страните длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и пълнота и взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни, а други приема за недостоверни?

2. Длъжен ли е съдът при постановяване на въззивното решение да обсъди всички защитни доводи и възражения на страните, както и тяхната връзка със събраните по делото доказателства?

3. Длъжен ли е съдът при постановяване на въззивното решение да обсъди приетите по делото експертизи наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо възприема, респ. не възприема експертното заключение?

II. Материалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на СЕС, обективирана в решение от 20 септември 2017г. на СЕС по дело № С-186/16, определение от 22 февруари 2018г. на СЕС по дело С-26/13, решение от 20.05.2012 на СЕС по дело С-488/11 и определение на СЕС от 16.11.2010г. по дело С-76/10:

1. Допустимо ли е съдът в мотивите на решението да приеме, че страните по договор за ипотечен банков кредит са постигнали съгласие за кредит в евро, а не в ясно и изрично записаната в договора за кредит валута – швейцарски франкове, и по този начин съдът да измени основното съдържание на договора за валутен банков кредит?

2. Към кой момент следва да се преценява дали дадена договорна клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравноправност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен банков кредит, сключен с потребител и в чуждестранна валута, към която българският лев няма фиксиран курс? При тази преценка допустимо ли е съдът да вземе предвид неизгодността на кредита, която не е съществувала при сключване на договора, а се е проявила в хода на неговото изпълнение?

3. При преценката на неравноправния характер на клауза от договор за ипотечен банков кредит, сключен във валута, към която българският лев няма фиксиран курс, допустимо ли е съдът да възложи на търговеца неблагоприятните последици от сключването на такъв договор, включително последици, които към датата на сключване на договора търговецът не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и върху които търговецът не може да влияе?

III. Материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1. Основният характер на задължението по договора за ипотечен банков кредит – че то е в чужда валута – променя ли се от обстоятелството, че взетата на заем сума е била ползвана от кредитополучателя – потребител не във валутата, уговорена в договора за кредит – швейцарски франкове, а в друга валута – евро или лева?

2. Отговаря ли на изискването да бъде изразена на ясен и разбираем език договорна клауза от договор за ипотечен банков кредит, която предвижда кредитът да се погасява в чуждестранната валута, в която същият е разрешен и усвоен, ако нейното икономическо съдържание е разяснено и чрез друга клауза от договора, с която кредитополучателят е предупреден за валутния риск от сключване на договор в чуждестранна валута, както и за последиците, до които би могло да доведе изменението на валутния курс?

3. Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестранна валута и е уговорено погасителните вноски да са в същата валута, при което потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестранна валута не само от кредитодателя по договора – банката, а и от трето лице, неравноправна ли е договорната клауза за съгласието на потребителя с промяната на валутния курс, когато е избрал да си набави валута от банката – кредитодател?

4. При договор за банков кредит в чуждестранна валута за сметка на коя страна е валутния риск при понижаване на курса на чуждестранната валута спрямо лева/евро, ако в договора за кредит е уговорено, че кредитополучателят поема целия валутен риск при повишаване на курса на чуждестранната валута, но не е изрично записано, че кредитодателят поема риска при понижаване курса на валутата? Означава ли това, че целият валутен риск /както при повишаване, така и при понижаване на швейцарския франк спрямо евро/лева/ се поема от кредитополучателя?

5. При договор за ипотечен банков кредит, сключен с цел рефинансиране на предишен ипотечен кредит към друга банка, неравноправна ли е клауза, която предвижда, че потребителят усвоява кредитния лимит по блокирана сметка и че банката служебно превежда отпуснатата сума по сметката в другата банка, с което предишният кредит е рефинансиран и целта на договора за кредит е изпълнена?

IV. Процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 4 от 29.04.2015г. по тълк. дело № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС: Може ли съдът да присъди връщането на суми в евро въз основа на неравноправни клаузи от договор, ако страните са уговорили договор за ипотечен банков кредит в швейцарски франкове и погасителни плащания в същата валута?

Ответницата по касация Б. М. М., представлявана от адв. Д. Д., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основание за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че: 1/ направеното увеличение на иска е допустимо с оглед формираната по-нова съдебна практика; 2/ въпросите по т. I не са решени в противоречие с практиката на ВКС; 3/ въпросът по т. II.1 визира извод на въззивния съд, че страните са постигнали съгласие за кредит в евро, какъвто в решението няма, а останалите въпроси по т.II по същество представляват оплаквания за неправилност на решението; 4/ по въпросите по т. III e формирана практика на СЕС и на ВКС, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 5/ по въпроса по т. IV липсва противоречие с практиката на ВКС, тъй като цитираното тълкувателно решение е неприложимо към настоящия случай. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването за частична недопустимост на първоинстанционното решение в частта му по предявеният установителен иск за недължимост на сумата над 10 000 швейцарски франка до уважения размер от 16722,89 швейцарски франка, представляваща капитализирана лихва, начислена за периода от 05.10.2011 г. до 02.12.2014 г., като е приел, че според формираната трайна и непротиворечива съдебна практика при спорове, разглеждани по реда на глава 32 от ГПК, ищецът е ограничен със сроковете по чл.372, ал.2 от ГПК само при промяна на основанието или петитума на иска си, но не и при увеличаване размера на иска, респ. при преминаване от установителен към осъдителен иск, тъй като тези изменения не предполагат защита, различна от предприетата от противната страна.

Приел е, че с определение от 16.11.2016 г. е прието за безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е бил сключен Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит от други банки № HL 43101 от 01.09.2008 г., както и допълнителни споразумения към него от 05.10.2011 г., от 17.05.2012 г., от 08.03.2013 г., от 26.11.2013 г. и от 09.07.2014 г.. С Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит от други банки № HL 43101 от 01.09.2008 г. страните са договорили, че: „Банката предоставя на Кредитополучателя кредит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 104 110 евро, по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на „Юробанк И Еф Д. България“ АД в деня на усвояване на кредита, за рефинансиране на жилищен кредит в „Пиреос България“ АД, произтичащ от сключен между Кредитополучателя и „Пиреос България“ АД договор за кредит, а Кредитополучателят се задължава да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на настоящия договор.“ В чл.1, ал.3 страните са договорили, че: „В деня на усвояване на кредита страните подписват Приложение №1 към настоящия договор, представляващо неразделна част от него, в което посочват приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на „Юробанк И Еф Д. България“ АД, както и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски франкове.“ Според чл.6, ал.1 от договора кредитополучателят погасява кредита на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска, съгласно погасителен план /Приложение №2/ към договора, представляващ неразделна част от него, а в чл.6, ал.2 от договора е предвидено, че: „Погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и /или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава” на банката за швейцарския франк към лева/ евро, за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощава банката“. Съгласно чл.23, ал.1 от договора: „Кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл.21 от договора, може да има за последица, включително в случаите на чл.6, ал.2 /от договора/, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит“. Кредитополучателят декларира в ал.2 на чл.23 от договора, че „изцяло е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.21-23 от договора, както и че е съгласен с настъпването им“.

Въззивният съд е намерил за основателен предявения инцидентен установителен иск за прогласяване на нищожността на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от договора за кредит поради противоречието им със закона и неравноправност, на осн. чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД във вр. чл.143, чл.146 и чл.147 от ЗЗП, като е изложил следните съображения:

Приел е, че ищцата – кредитополучател е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, тъй като в качеството си на физическо лице е сключила през 2008г. договора за кредит за рефинансиране на жилищен кредит, отпуснат от друга банка, и процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, а ответната банка се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР на ЗЗП поради това, че е сключила процесния договор в рамките на своята търговска /банкова/ дейност. Поради това е намерил, че процесният договор има характеристиката на потребителски договор, за който са приложими разпоредбите на ЗЗП.

Въззивният съд е взел предвид разпоредбите на чл. 143, изр. 1, чл. 145 и чл. 147 ЗЗП, които са идентични с чл. 3, чл. 4 и чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., практиката на СЕС във връзка с тълкуване на относимите разпоредби от директивата, както и практиката на ВКС, формирана с решение № 295/22.02.2019г. по т. дело № 3539/2015г. на ВКС, ТК, Второ отделение и решение № 95/13.09.2016г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС, II т. о. С оглед на това е намерил за установено от фактическа страна, че процесните клаузи на чл.6, ал.2 и чл. 23, ал. 1 от договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от банката – ответник и ищцата не е имала възможност да влияе върху тяхното съдържание. Посочил е, че договорът за кредит е изготвен от банката и презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, при лежаща върху банката доказателствена тежест, като по делото не са ангажирани доказателства, установяващи, че ищцата - потребител е имала възможност да изрази становище по съдържанието на договора, вкл. по клаузите на чл.6, ал.2 и чл. 23, ал. 1 от него и да повлияе върху тяхното съдържание.

Въззивният съд е изложил съображения, че на основание чл. 145, ал.1 от ЗЗП клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора за кредит трябва да се тълкува заедно с останалите клаузи, както и с оглед всички обстоятелства, свързани със сключването на договора към датата на сключването. В тази връзка е взел предвид, че с чл. 1 от договора е уговорено кредитният лимит да се предостави в швейцарски франкове в размер на равностойността в щвейцарски франкове на 104 110 евро; в чл. 2, ал. 1 е предвидено, че кредитът се усвоява в швейцарски франкове, но сметката е блокирана и практически кредитополучателят не е имал достъп до тази сметка; съгласно чл. 2, ал. 4 швейцарските франкове от блокираната сметка се превалутират служебно от банката в евро по курс „купува“ швейцарския франк към евро на банката за съответната валута в деня на усвояването. Посочил е, че по делото не е представен погасителен план на месечните погасителни вноски в швейцарски франкове, подписан от страните в момента на сключването на договора – на 01.09.2008 г., който според чл.6, ал.1 съставлява Приложение №2 към договора и е неразделна част от него, и е счел, че такъв не би могъл и да съществува с оглед уговорката в чл.1, ал.1 от договора, че точният размер на кредита в швейцарски франкове ще бъде определен според курс „купува“ на Банката за швейцарския франк към евро, определен към една бъдеща дата – в деня на усвояване на кредита. Поради това е достигнал до извод, че кредитът не би могъл да бъде и одобрен в швейцарски франкове, тъй като към датата на одобряването му /предшестваща датата на сключване на договора/, не би могъл да бъде известен точният размер на кредита в швейцарски франкове по курс „купува“ на Банката, който ще бъде определен към една бъдеща дата /деня на усвояване на кредита/. Съобразил е, че в същото време, в договора е предвидена клауза, възпрепятстваща реалното предоставяне на потребителя на необходимия му паричен ресурс в швейцарски франкове, предвид наличието на блокирана сметка. Поради това е достигнал до извод, че реалното усвояване на кредита от кредитополучателя - потребител става в евро по негова сметка в евро, и реален паричен поток от банката - кредитодател към кредитополучателя в швейцарски франкове не е осъществен, а действителното усвояване на кредита е в резервната валута на страната – в евро.

С оглед изложеното въззивният съд е приел, че клаузата на чл.6, ал.2 от договора, от една страна е неясна и противоречива, тъй като при действително предоставяне и усвояване на кредита в евро, предвижда погасяването му да се осъществява във валутата, в която същият е разрешен и усвоен /която реално е евро/, и същевременно вменява на кредитополучателя да погасява кредита в швейцарски франкове, като това противоречие дава възможност потребителят да бъде въведен в заблуждение при сключването на договора относно действителното съдържание на тази разпоредба и респективно – на правата и задълженията си по договора, и дава възможност на банката да тълкува и прилага разпоредбата в смисъла, който е по-благоприятен за нея. Намерил е, че това води до значителна неравнопоставеност в правата и задълженията на търговеца и потребителя, по смисъла на чл.143, т.18 от ЗЗП /в редакцията на разпоредбата към датата на сключване на договора/. Приел е, че клаузата налага на потребителя – кредитополучател да приеме клаузи, с които не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора– а именно, да приеме да погасява анюитетни вноски, чийто размер в швейцарски франкове не е уточнен предварително, което води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и на потребителя по смисъла на чл.143, т.9 от ЗЗД /в редакцията на разпоредбата, действаща към датата на сключване на договора/. Приел е, че същевременно, клаузата на чл.6, ал.2 от договора прехвърля върху кредитополучателя всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, което води до значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на чл.143, т.18 от ЗЗП /в относимата редакция на разпоредбата/. Посочил е, че от друга страна, насрещната престация на банката – размера на предоставения кредитен ресурс, е определен в евро, като банката в този случай се ползва от фиксирания курс на БНБ, а конкретният размер на кредита в швейцарски франкове се определя от самата банка – по определен от нея търговски курс за швейцарския франк към евро в деня на усвояване на кредита, който във всички случаи е по-благоприятен за банката от официалния курс на БНБ /съгласно заключението на приетата ССЕ/. В тази връзка е приел, че договореното води до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП. По тези съображения въззивният съд е заключил, че в резултат на клаузата на чл.6, ал.2 от договора се създава значителна неравнопоставеност на правата на страните в ущърб на потребителя, поради което същата е неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1, т.9, т.10 и т.18 от ЗЗП и като такава, е нищожна на осн. чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. чл.146, ал.1 от ЗЗП.

Въззивният съд е констатирал, че с клаузата на чл. 23, ал.1 от договора за кредит ищцата е поела за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като е декларирала, че е запозната и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 – чл. 23 от договора и е съгласна с настъпването им. Приел е, че тази клауза не отговаря на изискването за яснота и разбираемост. Намерил е, че при лежаща върху банката доказателствена тежест, не се установява от събраните по делото доказателства тя да е предоставила на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в чуждестранна валута достатъчна информация, която би му позволила да извърши разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо задълженията по кредита, т. е. да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита. Счел е, че предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от нея курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дължимите погасителни вноски, изразени в лева/евро в посока на повишаването им, не води до извод, че потребителят е достатъчно информиран по смисъла на тълкуването на горепосочените правни норми, дадено от СЕС. Достигнал е до извод, че потребителят е приел предложението на банката за кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на определена сума в евро като по-изгоден с оглед по-нисък лихвен процент и предположението за стабилност на швейцарския франк като една от основните световни валути. Взел е предвид, че кредитополучателят – потребител е икономически по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това е приел, че банката като икономически по-силната страна в правоотношението и с оглед на експертната си компетентност и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен план, в посока на значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, е следвало при спазване на принципа на добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага предвид професионалната й дейност, както и какви действия кредиторът би могъл да предприеме за минимализиране на валутния риск. Посочил е, че липсват доказателства банката да е представила на кредитополучателя подобна информация и да му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове. С оглед релевираното от банката възражение, че настъпилите впоследствие значителни промени в курса на швейцарския франк не са можели да бъдат предвидени от нея, е отбелязал, че за валидността на клаузата на чл.23, ал.1 от договора не е от значение доколко прогнозите на банката за промяна на швейцарския франк фактически са се реализирали, а е от значение банката преди сключването на договора добросъвестно да е била предоставила на потребителя достатъчно информация, с която банката е разполагала, за възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен план в посока на значимо поскъпване, както и да е била предоставила на кредитополучателя-потребител в разбираем за него вид конкретно по какъв начин биха се отразили такива бъдещи изменения върху неговите задължения по кредита, предвид получаването на доход в местна национална валута. Счел е, че различен извод не следва от обстоятелството, че ищцата има юридическо образование и към датата на сключване на договора е имала 8 години юридически стаж /съгласно обясненията ѝ, дадени по реда на чл.176 от ГПК/, тъй като преценката на икономическите последици от поетият от ищцата валутен риск изисква специални знания в областта на икономиката и финансите, както и достъп до конкретна информация относно прогнозите в краткосрочен и дългосрочен план за промяната на курса на швейцарския франк спрямо еврото, каквато не е била предоставена на ищцата /въпреки че банката е разполагала с такава информация при одобряването на кредита/. С оглед на това е намерил, че с непредоставянето на необходимата информация на потребителя банката като икономически по-силна страна е нарушила принципа на добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в хода на неговото изпълнение процесната договорна клауза на чл. 23, ал. 1 е довела до значителна неравнопоставеност между страните в ущърб на потребителя. Намерил е, че ако банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло да се очаква, че относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител би се съгласил с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестрана валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне. Въззивният съд е приел, че потребителят не е защитен и от клаузата на чл.21 от договора, тъй като упражняването на правото на превалутиране е предпоставено от съгласието на банката, която има противоположни на кредитополучателя икономически интереси и би се съгласила на превалутиране единствено при неизгоден валутен курс за кредитополучателя. По тези съображения е достигнал до извод, че клаузата на чл. 23, ал. 1 е неравноправна, и следователно – нищожна.

С оглед нищожността на посочените клаузи въззивният съд е приел, че заплатените от кредитополучателя при начална липса на основание по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД са сумите по курс на швейцарския франк към еврото, надвишаващ курса, определен в договора при усвояването на сумата (1 щвейцарски франк за 0,626681056 евро), при фиксиран курс на лева към еврото, като резервна валута по чл.29 ЗБНБ. Взел е предвид, че съгласно приетото по делото заключение на ССЕ в периода от 02.05.2012 г. до 16.02.2017 г. ищцата е платила погасителни вноски по кредита в швейцарски франкове /колона 6/ в общ размер /на вноски + такси/ от 57517.83 швейцарски франка, чиято еврова равностойност при курс „продава“ на банката от 1.626681 швейцарски франкове за евро, какъвто е бил той в деня на усвояването на кредита /колона 7/, е общо в размер на 35 359,01 евро, а по курс „продава“ швейцарски франкове за евро на банката към момента на всяко плащане, е общо в размер на 51 632,23 евро /колона 10/. Приел е, че със заплащането на вноските в швейцарски франкове, което задължение без основание е било наложено на ищцата чрез неравноправната клауза на чл.6, ал.2 от договора, тя е обедняла със сумата от 31 827,65 лева /представляваща левовата равностойност на 16 273,22 евро/, а банката се е обогатила със същата сума, в резултат от валутната разлика, която изцяло е вменена в тежест на ищцата, чрез неравноправната клауза на чл.23, ал.1 от договора. По тези съображения въззивният съд е приел, че предявеният иск за сума в по-малък размер е изцяло основателен.

Въззвният съд е намерил за неоснованен предявения иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва поради липса на покана за връщане на платените без основание суми преди завеждане на исковата молба.

Въззивният съд е намерил за основателен предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за установяване недължимост на сумата от 16 722,89 швейцарски франка, начислена за периода от 05.10.2011 г. до 02.12.2014 г. по процесния договор за кредит. Приел е, че поради възникнали за ищцата затруднения при обслужването на Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит от други банки № HL 43101 от 01.09.2008 г. между страните са били сключени Допълнителни споразумения към него от 05.10.2011 г., 17.05.2012 г., 08.03.2013 г., 26.11.2013 г. и 09. 07.2014 г., с които се констатира размерът на падежиралите неплатени задължения за лихви към момента на подписване на споразуменията и всички падежирали задължения на ищцата по договора, неплатени към датата на сключване на всяко от допълнителните споразумения /включително просрочените лихви/ и непогасени от внесената при сключването на споразумението сума за погасяване на задълженията, са били „преоформени служебно от кредитора на датата на допълнителното споразумение чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит“. Приел е за установено, че допълнителните споразумения съдържат уговорка за „Период на облекчено погасяване“, през който върху дълга се начислява фиксирана годишна лихва в по-нисък процент, като кредитополучателят погасява дълга на равни месечни погасителни вноски в по-нисък размер, а след изтичане на периода на облекчено погасяване върху дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода на облекчено погасяване лихва, за което с подписването на допълнителното споразумение кредитополучателят дава своето изрично и неотменимо съгласие, оправомощава и възлага на кредитора. В допълнителните споразумения е предвидено изрично, че върху общия размер на дълга, включително върху така натрупаната върху него начислена, но непогасена през периода на облекчено погасяване лихва, се начислява годишна лихва в определен в споразумението размер. Посоченото олихвяване на дълга, включващ вече и натрупаната през периода на облекчено погасяване лихва, е предвидено в разпоредбите на чл.7 от ДС от 05.10.2011 г., в чл.6 от ДС от 17.05.2012 г., в чл.5 от ДС от 08.03.2013 г., чл.5 от ДС от 26.11.2013 г., и в чл.5 от ДС от 09. 07.2014 г. Въззивният съд е обсъдил приетата по делото СТЕ, от която се установява, че към главницата на кредита са били капитализирани лихви в общ размер на 16722,89 шв.фр. С оглед на това е достигнал до извод, че в допълнителните споразумения към сключеният между страните договор за кредит е било предвидено капитализиране на начислени, но неплатени лихви през периода на облекчено погасяване, чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата, и впоследствие – олихвявани отново, заедно с нея. Намерил е, че тези уговорки между страните в допълнителните споразумения представляват анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 от ЗЗД, който е допустим само между търговци и само при изрична уговорка между тях, съгласно разпоредбата на чл.294, ал.1 от ТЗ. Приел е, че в правоотношения, при които една от страните няма качеството на търговец /какъвто е настоящият случай/, такива уговорки не са допустими, тъй като противоречат на императивната забрана на чл.10, ал.3 от ЗЗД и поради това същите са нищожни на осн. чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, във вр. чл.10, ал.3 от ЗЗД. С оглед на това е заключил, че не съществува вземане на ответника за главница по процесния договор за кредит и допълнителните споразумения към него до размера на сумата от 16722,89 швейцарски франка, представляващи капитализирани лихви, начислени през периода от 05.10.2011 г. до 02.12.2014 г., поради нищожност на клаузите на чл.4, чл.6 и чл.7 от Допълнително споразумение от 05.10.2011 г., на чл.3, чл.5 и чл.6 от ДС от 17.05.2012 г., на чл.3, чл.4, ал.2 и чл.5 от ЗД от 08.03.2013 г., чл.3, ал.3, чл.4, ал.2 и чл.5 от ДС от 26.11.2013 г. и от ДС от 09. 07.2014 г, на осн. чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. чл.10, ал.3 от ЗЗД.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Неоснователен е доводът за недопустимост на въззивното решение в частта по иска за недължимост на суми за капитализирани лихви над първоначално заявения размер от 10 000 швейцарски франка. Произнасянето на въззивния съд за допустимост на направеното в първото по делото открито съдебно заседание, проведено на 16.04.2018г., искане за увеличение на цената на иска е съобразено с формирана актуална практика на ВКС, обективирана в определение № 94 от 17.02.2017г. по ч.т.д. № 2465/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 715 от 10.12.2015г. по ч.т.д. № 3160/15г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 112 от 10.02.2014г. по ч.т.д. № 3791/13г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., съгласно които преклузията в чл.372 ал.2 ГПК не се отнася за искане за изменение само на размера на иска, както и за преминаването от установителен към осъдителен иск и обратно. Извеждането на това изменение на иска – в размера, респективно в преминаване от установителен към осъдителен иск – в отделна категория, с оглед установяване на по-благоприятни процесуални срокове за предприемането им, е пряко свързано с правната характеристика на тези изменения, които не определят защита на ответника, различна от тази, която той вече е предприел.

Формулираните от касатора в т.I процесуалноправни въпроси се отнасят до задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните и по събраните по делото доказателства, като изложи в мотивите си съображения защо кредитира едни, а не възприема – други. По тези въпроси не е налице противоречие с постоянната практика на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК, тъй като, противно на твърденията на касатора, въззивният съд е обсъдил доводите и твърденията на страните, както и събраните по делото доказателства, в това число и заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства, относими към преценката за неравноправност на процесните клаузи, в това число във връзка с механизма на отпускане и усвояване на кредита, целта му и погасяването му, а несъгласието на касатора с тези изводи представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на въззивното производство.

Въпросите по т.II.1 и т.III.1 са обсъждани от въззивния съд, но изходът на делото е обусловен не от формиран извод, че страните са постигнали съгласие за кредит в евро, а от извода, че се явяват заплатени от кредитополучателя при начална липса на основание по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумите по курс на швейцарския франк към еврото, надвишаващ курса, определен в договора при усвояването на сумата. Този извод на въззивния съд е в съответствие с формираната постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 136 от 20.01.2021г. по т.д. № 1467/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 168 от 29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 179 от 16.03.2021г. по т.д. № 1901/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., според която с оглед нищожността на клаузите за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързани с този риск, и задължението на националната юрисдикция да възстанови предимствата на потребителя, неправомерно получени в негов ущърб от продавача или доставчика въз основа на неравноправните клаузи, сумата, заплатена, вследствие на промяна в ущърб на потребителя на валутния курс на чуждестранната валута, при който е предоставен кредитът, се явява платена при начална липса на основание. С оглед изложеното, независимо че въззивният съд в противоречие с посочената практика на ВКС е приел в мотивите си, че кредитът е одобрен в евро и няма яснота относно конкретния му размер в швейцарски франкове, решаващият му извод, че в резултат на прилагането на неравноправните клаузи на чл.6, ал.2 и чл.23 от договора се явяват платени при начална липса на основание и подлежат на връщане сумите по курс на швейцарския франк към еврото, надвишаващ курса, определен в договора при усвояването на сумата, е в съотвествие с тази практика. Поради това, както и да се решат поставените въпроси, това няма да се отрази на крайния изход на делото. Въпросът по т.III.5 не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи.

Въпросите по т.II.2, т.II.3, т.III.2, т.III.3 и т.III.4 са важни, но по отношение на тях не са налице сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Поставените въпроси са разрешени в практиката на СЕС и на ВКС. Съгласно решението от 20.09.2018г. по дело С-51/17, EU:C:2018:750 СЕС, решение от 05.06.2019г. по дело С-38/17, EU:C:2019:461, решение по дело С-186/16, решение по дело С-51/17 СЕС, решение по дело С-26/13 на СЕС договорните клаузи, отнасящи се до въпроса за валутния риск, спадат към чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО, като преценка на техния неравноправен характер не се извършва, ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че са били изразени от продавача или доставчика на ясен и разбираем език. Уточнено е, че член 4, параграф 2 от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения, като необходимата в това отношение проверка следва да се извърши от националния съд. СЕС е изяснил, че „от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредитът. От друга страна, продавачът или доставчикът, в случая банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че продавачът или доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения“. В т. 3 от диспозитива и т. 54 и т. 56 от мотивите на решение по дело С-186/16 СЕС се е произнесъл, че разпоредбата на чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирана в чл. 145, ал. 1 ЗЗП, трябва да се тълкува в смисъл, че „преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута /най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност, а след това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13/“. За да установи „дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне“ /решение по дело С-186/16, т. 57; решение по дело C-415/11, EU:C:2013:164, т. 68 и 69/. В т. 55 от мотивите на решението по дело С-186/16 СЕС е приел, че клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя. В т. 2 от диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в чл. 143, чл. 145 и чл. 147 ЗЗП, следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. В съответствие с изложеното в постоянната практика на ВКС, обективирана в посочените по-горе решения, е прието, че кредитополучателят – потребител е икономически по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това банката като икономически по-силната страна в правоотношението и с оглед на експертната си компетентност и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен план, в посока на значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, е следвало при спазване на принципа на добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, предвид професионалната й дейност, както и какви действия кредиторът би могъл да предприеме за минимализиране на валутния риск.

Въпросът по т.IV, отнасящ се до възможността да бъде присъдена сума в евро въз основа на неравноправни клаузи от договор, с който е поето задължение в швейцарски франкове, е релевантен, но по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. ТР № 4 от 29.04.2015г. по тълк.д. № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава касаторът, се отнася, както изрично е посочено в мотивите на решението, само до случаите, при които плащането в чуждестранна валута се дължи въз основа на договор, но не и до парични задължения, чийто източник не е договорен, какъвто е настоящият случай с оглед основанието на предявения иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдените направените в настоящото производство разноски в размер на 6 000 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,