Определение № 213 от 07.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4407/2019 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 27532 от 18.09.2019 г., подадена от С. С. И. чрез адвокат К. К. от АК – В. против въззивно решение № 1007 от 09.08.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 944/2019 г. по описа на ОС - Варна, г.о., V състав, с което е отменено решение № 972 от 11.03.2019 г. по гр.д.№ 9685/2018 г. по описа на РС - Варна, 34-ти състав и вместо това е отхвърлен предявения от касатора срещу Община Варна иск за приемане за установено в отношенията между страните, че Община Варна не е собственик на имот с идентификатор *** по КККР на [населено място],[жк], С.О. „З.“, с площ от 1 196 кв.м., при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, *** и ***. Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Ответникът по касация Община Варна е депозирал отговор на касационната жалба чрез главен юрисконсулт С. Ц., като поддържа, че не са налице основания за допускане на обжалването. Претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд се е произнесъл по предявения от настоящия касатор отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, интереса от предявяването на който е обоснован с твърдение, че той самият е придобил правото на собственост по силата на изтекла придобивна давност с начало 2005 г. по отношение на процесния имот и възможността да удостовери това свое право по реда на чл. 587 ГПК след отричане правото на Община Варна, за установяване на което е съставен акт за частна общинска собственост № 8217 от 19.03.2015 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС. По съществото на спора е прието, че съгласно чл. 5 ЗОС общината удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост върху имоти с акт за общинска собственост - официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в ЗОС. Актът няма правопораждащо, но се ползва с удостоверително действие, поради което констатираните в него обстоятелства се ползват с доказателствена сила до доказване на противното (подобно на констативния нотариален акт, поради което приложение намират задължителните указания, дадени с ТР от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 на ВКС, ОСГК), а в тежест на ищеца е да докаже обратното на установеното с АОС. Извършена е преценката дали процесният земеделски имот може да бъде обект на придобивна давност, доколкото това предполага на първо място индивидуализация на същия в реални граници, а също така да не е съществувала нормативна забрана за придобиване по давност в съответния период на владение. По отношение статута на спорния имот е прието за установено, че е бивша собственост на С. П. Б., посочен в списък на отчуждаваните земи, декларирани до 31.01.1951 г. съгласно ПМС № 5/1951 г. за пролетната сеитба на 1951 г., в който списък той фигурира с обща площ 11,3 дка в [населено място] и 1,3 дка в м. „Св.Н.“. Земята в м. „К.“ на[жк]/преди [населено място]/, а сега м. „З.“, е била обобществена, а впоследствие е попаднала в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, като част от нея е била предоставена за ползване на трето за спора лице (Х. А. С.). Ползвателят не е предприел действия за изкупуване на имота. Установено е, че за земеделската земя, част от която е настоящият ПИ с идентификатор *** и площ от 1 196,96 кв.м. е подадено заявление за реституиране на 14.02.1992 г., в отговор на което е постановено решение на ПК – Варна № 574 от 07.12.1998 г. Съгласно последното на наследниците на С. П. Б. е признато правото на собственост в стари реални граници върху заявената на 14.02.1992 г. нива с площ от 10 дка, обхващаща имоти *, *, *, *, *, * по КП от 1960 г. Съгласно заключение на СТЕ по допълнителна задача е установено, че процесният поземлен имот е частично идентичен с имота, предмет на решение № 574 от 07.12.1998 г., като в него се включват площи от стари имоти по КП от 1960 г., както следва: 944 кв.м. от стар ПИ *, 27 кв.м. от стар ПИ *, 2 кв.м. от стар ПИ *, 8 кв.м. от стар ПИ *, 127 кв.м. от „падина“, „яма“, 73 кв.м. от „овраг“, „дере“ и 15 кв.м. от стар ПИ * по КП 1960 г. В решението е включено указание, че възстановяването на правото на собственост върху имоти, разположени в територията по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, ще се извърши при условията на чл. 28 ППЗСПЗЗ, като имотните граници ще се определят въз основа на влезлия в сила план на новообразуваните имоти по чл. 28, ал. 9 ППЗСПЗЗ. В тази връзка като спорен е обсъден въпросът дали реституционното производство е приключило с постановяването на решението на ПК (ОСЗ) – Варна от 1998 г. Изложено е, че към датата на постановяването на решението през 1998 г. редакцията на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ е предвиждала, че ПК възстановява право на собственост върху земеделски земи при условията на § 4 - 4л от ПЗР ЗСПЗЗ. Към този момент на решенията на ПК/ОСЗ се е придавал конститутивен ефект, когато се възстановява собственост върху земи, попадащи в територии по §4 ПЗР ЗСПЗЗ. Едва с изменението на ЗСПЗЗ, обнародвано с ДВ, бр. 68 от 1999 г., в сила от 30.07.1999 г., е предвидено, че с решенията на ПК за територии в терен по §4 ПЗР ЗСПЗЗ само се признава правото на собственост, а самото възстановяване се извършва след влизане в сила на ПНИ със заповед на кмета на общината по реда на §4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ. В настоящия случай решението е издадено преди изменението и се възстановява имот в стари /възстановими/ граници, без, обаче, същите да са посочени. Прието е, че така имотът не би могъл да бъде индивидуализиран и по тази причина в самото решение е указано, че възстановяването на правото на собственост ще се извърши при условията на чл. 28 ППЗСПЗЗ. Изводът е, че макар решението на ПК да е постановено преди посоченото изменение на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, то не е породило конститутивното си действие съгласно разясненията в TP № 1/1997 г. на ВКС, ОСГК. С постановяването му, съответно – с влизането му в сила, земеделската реституция не е приключила. Това, че решението е постановено преди изменението не е определящо, доколкото имотът попада в терен по §4 ЗСПЗЗ и неговите граници могат да бъдат определени едва с влезлия в сила ПНИ (в случая такъв е налице от 2002 г.). Съответно - решението не е произвело конститутивното си действие поради липсата на индивидуализацията на имота като самостоятелен обект - част от земната кора. За да приключи реституционната процедура е необходимо да е налице и последващо решение по §4к, ал. 7 ЗСПЗЗ, каквото в случая не е постановявано (тъй като компетентният да се произнесе административен орган не е бил сезиран с искане за издаване на заповед по §4к, ал. 7 ЗСПЗЗ). Въззивният съд е дал отрицателен отговор на въпроса дали, след като ПНИ е влязъл в сила през 2002 г. и при незавършена реституционна процедура, спрямо имота може да бъде осъществявано давностно владение. Този извод е обоснован с практиката на ВКС, съгласно която до приключване на реституционното производство бившите собственици на земеделски имоти не разполагат с правен способ да се противопоставят на владението, упражнявано от трети лица върху заявените за възстановяване имоти. Тъй като материално правната им легитимация на собственици формално е предпоставена от влязъл в сила позитивен реституционен акт, преди приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността те не биха могли да защитят правата си чрез предявяване на положителен установителен иск за собственост или ревандикационен иск, чрез който да спрат течението на придобивната давност, поради което такава не тече. На следващо място е прието, че до по отношение на процесния имот са приложими разпоредбите на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС, чл. 3, ал. 3 ЗОС и чл. 25 ЗСПЗЗ, което определя статута й на частна общинска собственост. Собствеността е придобита по силата на самия закон, доколкото се касае за земеделска земя, която е подлежала на възстановяване, но по отношение на която реституционната процедура не е била завършена. По отношение на част от терена с площ 29 кв.м., попадащ в отреждане за улична регулация, е прието, че е публична общинска собственост в резултат на прякото отчуждително действие на ПУП-ПУР (одобрен с Решение № 3409-7 по Протокол № 35/22, 23 от 29.06.2011 г. на ОбС Варна, в това число и схеми за водоснабдяване и канализация, електрозахранване, идейна план-схема за вертикално планиране и комуникационна транспортна схема) на основание чл. 16, ал. 1 ЗУТ и съответно – чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС. С оглед статута на имота (основно частна общинска собственост, частично – публична общинска собственост) и разпоредбите на чл. 86 ЗС, чл. 7, ал. 1 ЗОС и § 1 ЗД ЗС, прието е, че собствеността върху него не може да бъде придобита в резултат от изтекла придобивна давност – за частта, представляваща частна общинска собственост - до 31.12.2022 г., а за частта, публична общинска собственост – изобщо. Наред с горното е формиран и извод, че ищецът не е доказал да е установил владението си през твърдяния от него период. Събраните гласни доказателства сочат, че ищецът е установил фактическа власт върху процесния имот около 2014 г., а за времето преди това отсъстват убедителни доказателства да е упражнявано владение. С оглед изложеното и позовавайки се на указанията по т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съдът е приел иска за недопустим с аргумент, че за ищеца липсва правен интерес от отричане правата на ответника поради липсата на защитимо право - отричайки правото на собственост на ответника, това не би довело до възможността същият да придобие самостоятелно вещни права върху спорния имот по силата на осъществявано давностно владение. Същевременно е съобразена практиката, съобразно която в подобна хипотеза следва да се постанови съдебен акт по същество, поради което искът подлежи на отхвърляне като недоказан по основание. В изложението на касационните основания се поддържа, че въззивното решение е неправилно, а касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по конкретно формулирани въпроси. Поставеното от касатора питане „Кога настъпва конститутивният ефект на протоколно решение на ПК за възстановяване на собственост в стари реални граници в терен по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, издадено по реда на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 68 от 1999 г. и какво е значението за настъпване на този ефект на степента и начина на индивидуализация на реституирания имот, обект на протоколното решение на поземлената комисия” има обуславящо значение за изхода на спора, доколкото проблемът е обсъден от въззивния съд и отговора на този въпрос предопределя изводите по въпросите относно статута на процесния имот, респ. – възможността да бъде обект на придобиване при условията на релевираното от ответника по иска основание по чл. 25 ЗСПЗЗ и заявеното от ищеца основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. С оглед констатацията на въззивния съд, че с постановеното от ПК – Варна решение № 574 от 07.12.1998 г. на наследниците на С. П. Б. е признато правото на собственост в стари реални граници върху заявената на 14.02.1992 г. нива с площ от 10 дка, обхващаща имоти №№ *, *, *, *, *, * по КП от 1960 г. изводът, че издаденият по реда на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 68 от 1999 г. акт е лишен от конститутивно действие по отношение реституирането на земеделския имот, сочи на противоречие с релевираната от касатора практика на ВКС, обективирана с Р № 809 от 14.01.2011 г. по гр.д.№ 1889/2009 г. на ВКС, І г.о., Р № 116 от 08.07.2016 г. по гр.д.№ 5941/2015 г. на ВКС, І г.о., Р № 23 от 22.05.2017 г. по гр.д.№ 2856/2016 г. на ВКС, ІІ г.о. и Р № 61 от 17.07.2017 г. по гр.д.№ 3273/2016 г. на ВКС, І г.о. Съгласно посочените актове индивидуализацията на имот, за който е постановено решение по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 68 от 1999 г., извършена посредством посочване на имота с планоснимачни номера по действащ или предходен стар кадастрален план, е достатъчна, за да го отграничи като самостоятелен обект на правото на собственост и има за последица реституиране на имота съобразно разясненията на ТР № 1/1997 г. на ВКС, ОСГК. Ето защо ВКС приема, че касационното обжалване следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При допускане на обжалването касаторът дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 122,24 лв. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия