Определение № 950 от 05.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2088/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от О. Л. Б.-С. против решение № 411 от 15.12.2022 г. по гр.д.№ 575/2022 г. на Пернишки окръжен съд, с което е отменено Решение № 351 от 11.04.2022 г., поправено с Решение № 656 от 14.06.2022 г., двете постановени по гр.д. № 3641/2021 г. на Районен съд – Перник в частта, с която е допусната съдебна делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***по КККР на [населено място], ведно със съответната 1/4 част от общите части на сградата, между съделители и квоти, както следва: за О. Л. Б.-С. - 12/18 ид. части; и за Б. Г. С., за Д. И. А. и за Г. И. С. – по 2/18 ид. части, и вместо това е отхвърлен иска за делба за този обект поради липса на съсобственост. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на решението, защото предявеният от касаторката иск за делба за два самостоятелни обекта в сграда е недопустим и за неправилност на решението, защото обекта, за който е отхвърлен иска за делба поради придобиването му по давност от ответницата Б. С. не съставлява самостоятелен обект, защото къщата е строена като двуетажна еднофамилна. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Касаторката счита, че въпроса: дали кадастралното заснемане има вещно правно действие и дали грешката в кадастъра е пречка да се установи правото на собственост в границите, установени с документи за собственост, които удостоверяват придобивното основание и дали е пречка да се извърши съдебна делба съобразно тези документи. Твърди противоречие с решение № 81/17.02.2012 г. по гр.д.№ 506/2011 г. на ВКС, І гр.о. и решение № 303/14.01.2014 г. по гр.д.№ 5179/2013 г. на ВКС, І гр.о. Ответниците не вземат становище по касационната жалба. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Касаторката О. Л. Б.-С. е предявила на 18.07.2021 г. иск за делба против Б. Г. С., Д. И. А. и Г. И. С. на два обекта с идентификатори ***и ***, за които изрично посочва, че са самостоятелни обекти – жилища, на различни етажи – първи и втори, в сграда с идентификатор ***, съответно с площ 47 кв.м. и 42 кв.м. и е твърдяла съсобственост между нея и ответниците при квоти 15/18 ид.ч. за нея и по 1/18 ид.ч. за всяка от ответниците. Позовала се е на нот. акт № 134, том II, дело № 793/1956 г. и на нот. акт № 138, том II, дело № 558/1966 г., договор за доброволна делба от 2011 г., н. а. № 131/20.11.2018 г., том II, per. № 5165, дело № 265 / 2018 г. и н.а. № 170/11.07.2019 г., том I, per. № 2957, дело № 144/2019 г. В тези документи, както и в исковата молба, двата имота, предмет на иска за делба са описани като самостоятелни обекти. Ищцата, сега касаторка, не е твърдяла, че двата обекта не са самостоятелни и не е оспорила представените от нея писмени доказателства относно това, че се отнасят за два самостоятелни обекта на собственост. Изложените от нея твърдения в исковата молба, подържани и в хода на процеса не сочат на недопустимост на иска за делба. Обективно от доказателствата също не следва недопустимост на иска за делба нито поради законова забрана, нито от естеството и предназначението на вещите / чл. 34, ал.1 ЗС/. Затова и постановеното решение не е недопустимо, поради което на основание чл. 280, ал.2, пр.1 и 2 ГПК не се допуска касационно обжалване. По делото е установено, че върху дворното място е възникнала съсобственост на основание нот. акт № 134, том II, дело № 793/1956 г. нот. акт № 138, том II, дело № 558/1966 г. между братя К. и Р. Н. С.. Построената в него сграда-близнак е станала съсобствена, поделена между съсобствениците с договор за доброволна делба, нот. заверен на 14.03.2011 г. Дял първи, включващ двата процесни самостоятелни обекта с идентификатори ***и ***е получен от К. Н. С. и съпругата му Д. Н. С.. К. С. е починал на 05.04.2011 г. и е наследен освен от преживялата го съпруга и от двама сина – Г. и И.. Синът И. умира на 05.08.2018 г. и е наследен от ответниците – преживяла съпруга Б. С. и две дъщери – Д. и Г. И.. Синът Г. е сключил граждански брак с ищцата на 07.11.2018 г. Те са избрали имуществен режим на разделност, декларацията за избор на който е вписана на 07.05.2019 г. След сключване на брака, но преди избора на този режим, с н.а. № 131/20.11.2018 г., том II, per. № 5165, дело № 265 / 2018 г., Добрина С. продава на сина си Г. С. по време на брака му с О. Б.-С. своите 4/6 ид.ч. След вписване на декларацията за разделност, когато бившата СИО се е трансформирала в обикновена съсобственост, Г. С. дарява на съпругата си с н.а. № 170/11.07.2019 г., том I, per. № 2957, дело № 144/2019 г. своите общо 3/6 ид.ч. от двата обекта. Като е имала предвид и придобитите през 2018 г. на осн. чл. 21, ал.3 СК 2/6 ид.ч. /половина от 4/6 ид.ч./, О. Б.-С. е твърдяла в исковата молба, че притежава 15/18 ид.ч. Ответниците са заявили възражение за придобивна давност, като са твърдели владение на наследодателя си И. С. от 2001 г. Въззивната инстанция е приела от фактическа страна, въз основа на свидетелските показания на св. Г. и Л., че братята И. и Г. са си разделили процесните два имота, като И. заживял на първия етаж, а Г. – на втория, всеки направил ремонт на своя етаж и винаги живял в него. Между тях не е имало спорове. Последните години за апартамента на втория етаж се обособил отделен вход и от първия етаж, където бил входа на апартамента на И. не можело да се отиде директно в апартамента на Г.. Родителите на двамата братя преди 40 години се преместили да живеят в друго село. А майката Д. споделила със свидетелите, че двамата братя теглили чоп кой на кой етаж да се установи. Съдът се е мотивирал защо възприема показанията на тези свидетели, които не са в родствени отношения, показанията им взаимно кореспондират и са резултат от лични възприятия. За това, че И. е живял винаги до смъртта си на първия етаж, показанията на всички свидетели съвпадат. При тези доказателства, въззивната инстанция е приела, че владението на И. С. е установено въз основа на неформална делба, предадено е от родителите, поради което не е било необходимо да се отблъсква владението на ищцата, респективно на праводателите й. То е било манифестирано явно, така, че да бъде възприето от всеки заинтересован. Тъй като владението е установено от сина И. като трето лице, той се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС. За този извод, съдът се е позовал на решение № 32 от 8.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г., ВКС, I г. о., решение № 60 от 7.06.2018 г. по гр. д. № 2420/2017 г., ВКС, I г. о., решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г., ВКС, 1 г. о., решение № 20/23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г., II г. о. на ВКС. Начинът, по който е деклариран имота не установява факти, които имат значение за придобивната давност, тъй като се отнася до публични задължения за местни данъци. Съдебната практика наистина приема, че заснемане на недвижи имот в кадастралната карта няма вещно правно действие и че грешката в кадастъра не е пречка да се установи правото на собственост в границите, установени с документи за собственост, удостоверяващи съответните придобивни основания и да се извърши съдебна делба съобразно тези документи. В този смисъл са цитираните от касаторката решение № 81/17.02.2012 г. по гр.д.№ 506/2011 г. на ВКС, І гр.о. и решение № 303/14.01.2014 г. по гр.д.№ 5179/2013 г. на ВКС, І гр.о. Въззивното решение обаче не е постановено в противоречие с тези решения. В настоящия случай не е имало твърдения и не е установено по делото грешно заснемане на двама самостоятелни имота, предмет на иска за делба като отделни обекти на собственост. В делбата от 2011 г. двата апартамента са описани като самостоятелни обекти на собственост. Релевантно е дали към този момент – 2011 г. са отговаряли на изискванията за самостоятелно жилище. Като такива фигурират и в следващите два нот. акта от 2018 г. и от 2019 г. Съдът се е съобразил с документите за собственост, представени от ищцата, на които тя се позовава и е описал двата делбени обекта по начина, по който са описани в тях. Те не са оспорени от нея и съдържанието им не е оборено. Твърденията, че всеки от двама апартамента не отговаряли на изискването за самостоятелен обект е направено за първи път в касационната жалба, поради което е недопустимо разглеждането му. При така изложеното, съдът не констатира противоречие на въззивното решение със съдебната практика по формулирания въпрос, поради което по него не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на решението, на каквато бланкетно се позовава касаторката. Съдът не констатира от мотивите на решението неприлагане на императивна правна норма или прилагането й в обратен на вложения в нея смисъл. Не се констатират нарушения на основни начала на гражданския процес, а от съдържанието на мотивите не следва явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Следователно не е налице основанието за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение