Определение № 474 от 15.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 54/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е въззивно решение на СГС от 15.07.2011 год., постановено по гр.дело № 14564/2010год. С това решение СГС е отменил решение от 10.06.2010г., гр.д.905/1993г., СРС, 24 с-в, с което се допуска поправка на очевидна фактическа грешка на решение от 27.10.2005г. по същото дело, в частта, с която се отхвърля иска с правно основание чл.7, ал. 1 ЗВСОНИ за установяване недействителност на договор за покупко-продажба от 02.09.1963г. поради нарушение на чл.8 от Закона за наемите /отм./, предявен срещу Й. Т. Ш. и Цени Т. Д. и вместо него е постановил ново, с което е признал за установено на основание чл.7, ал.1 ЗВСОНИ спрямо В. Я. К., С. Д. К., Й. Т. Ш. и Ц. Т. Д., че договор за покупко-продажба, сключен на 02.09.1963г. по реда на НПЖДЖФПНС /отм./ между И. Т. - председател на ИК на БлРНС като продавач и Т. П. Х. и М. А. П. като купувачи, с предмет - недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], ет.З, ап. № 8, представляващ четиристаен апартамент, с площ 154.50 кв.м., заедно с таванско помещение № 8 от 28.80 куб.м., мазе № 8 от 40.08 куб.м. и 57/1300 ид.ч. о.ч. сградата и мястото, съставляващо парцел I, кв.393, м."Центъра" е недействителен поради нарушение на чл.8, б."б" от Закона за наемите /отм./ вр. чл.7, ал.1 и 2 от НПЖДЖФПНС /отм./; оставил е в сила решение от 10.06.2010г., гр.д.905/1993г., СРС, 24 с-в, с което се допуска поправка на очевидна фактическа грешка на решение от 27.10.2005г. по същото дело, в частта, с която се отхвърля иск с правно основание чл.7, ал.1 ЗВСОНИ за установяване недействителност на договор за покупко-продажба от 02.09.1963г. поради липса на съгласие от сънаемателя на жилището, предявен срещу Й. Т. Ш. и Ц. Т. Д.; обезсилил е решението от 10.06.2010г., гр.д.905/1993г., СРС, 24 с-в, с което се допуска поправка на очевидна фактическа грешка на решение от 27.10.2005г. по същото дело, в частта, с която са отхвърлени искове с правно основание чл.7, ал.1 ЗВСОНИ предявени от В. Я. К. и С. Д. К. срещу Е. Ч. Ш. и Б. П. Д. и е прекратил производството в тази част; осъдил е В. Я. К. и С. Д. К. да заплатят на Й. Т. Ш., чрез адв.К. и Ц. Т. Д., сумата 329.10 лв. - разноски, а на Е. Ч. Ш. да заплатят сумата 600 лв. - разноски. Недоволен от въззивното решение в частта, с която е отменено решение от 10.06.2010г., гр.д.905/1993г., СРС, 24 с-в, с което се допуска поправка на очевидна фактическа грешка на решение от 27.10.2005г. по същото дело, в частта, с която се отхвърля иска с правно основание чл.7, ал. 1 ЗВСОНИ за установяване недействителност на договор за покупко-продажба от 02.09.1963г. поради нарушение на чл.8 от Закона за наемите /отм./, предявен срещу Й. Т. Ш. и Ц. Т. Д. и вместо него е постановено ново, с което е признато за установено на основание чл.7, ал.1 ЗВСОНИ спрямо В. Я. К., С. Д. К., Й. Т. Ш. и Ц. Т. Д., че договор за покупко-продажба, сключен на 02.09.1963г. по реда на НПЖДЖФПНС /отм./ между И. Т. - председател на ИК на БлРНС като продавач и Т. П. Х. и М. А. П. като купувачи, с предмет - недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], ет.З, ап. № 8, представляващ четиристаен апартамент, с площ 154.50 кв.м., заедно с таванско помещение № 8 от 28.80 куб.м., мазе № 8 от 40.08 куб.м. и 57/1300 ид.ч. о.ч. сградата и мястото, съставляващо парцел I, кв.393, м."Центъра" е недействителен поради нарушение на чл.8, б."б" от Закона за наемите /отм./ вр. чл.7, ал.1 и 2 от НПЖДЖФПНС /отм./, е касаторът Е. Ч. Ш. - С., представлявана от адвокат П., който го обжалва в срока по чл.283 ГПК като счита, че е допустимо касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, по въпроса “формират ли сила на присъдено нещо мотивите на съдебния акт, с които съдът признава или отрича спорните правоотношения “. Недоволни от въззивното решение в частта, с която е уважена въззивната жалба на В. и С. К., са касаторите Ц. Т. Д. и Й. Т. Ш., представлявани от адвокат К., които го обжалват в срока по чл.283 ГПК като считат, че е допустимо касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК по процесуално-правните въпроси: какви са правната същност и характера на решението за поправка на очевидна фактическа грешка, какви са правомощията на въззивния съд при разглеждане на жалба против решение, постановено по реда на чл.192 ал.2 ГПК/отм./,както и по материалноправните въпроси за правната същност, характеристика и особености на иска по чл.7 ЗВСОНИ и по приложението на чл.8 ЗН/отм./.Релевират довод за недопустимост на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: За да постанови атакуваното решение СГС е приел, че първоначалното решение от 27.10.2005г. на СРС съдържа мотиви и относно основанията за нищожност на договора за покупко-продажба от 02.09.1963г. поради нарушение на Закона за наемите/отм./ и липса на съгласие на заварен наемател в жилището, които представляват самостоятелни съединени евентуални искове по чл.7 ЗВСОНИ, но въпреки формирания извод за неоснователност на тези претенции, липсва произнасяне с отхвърлителен диспозитив. Според въззивния съд това е пречка за формиране на сила на пресъдено нещо в тази част на спорното право - т. 18 от TP № 1/04.01.2001 г., ОСГК на ВКС. Счел е, че ищците не са разполагали с правен интерес от обжалване само на мотивите на решението и техният способ за защита произтича от самостоятелната обжалваемост на решението за поправка на допусната очевидна фактическа грешка, който предлага същите възможности и гаранции, както обжалването на основното решение. Очевидна фактическа грешка е налице при несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в решението. Същият характер има и пропускът да се отрази в диспозитива произнасяне по някой от исковете, когато становището на съда намира израз в мотивите /решение № 1429/01.12.2008г., гр.д.6152/07г., ВКС, V г.о./. С оглед на това е обосновал извод, че обжалваното решение правилно е постановеното по реда на чл.192, ал.2 ГПК/отм./ и се явява допустимо. Последният извод според съда се налага и с оглед постановяването му по допустими искове. Заявените в тях основания за нищожност са поради нарушение на Закона за наемите /отм./ - на четиричленно семейство се полага да придобие само двустайно жилище, като едно от децата е било пълнолетно, както и липса на съгласие на сънаемател в жилището за закупуването. Тези основания са релевирани в исковата молба, предявена в рамките на първоначалния 1-годишен преклузивен срок 25.02.1992 - 25.02.1992г. Независимо, че след изтичане на срока за неговото продължаване 22.11.1997 - 21.03.1998г. е подадена молба от 28.10.2003г., същата има характер на уточнение на тези вече предявени искове, в частта й по по т.4 и 10 -четиричленното семейство е било с жилищни нужди от 2 стаи според чл.8 от Закона за наемите /отм./ и не е имало право да заема и купува четиристайно жилище, както и по т. 8 - няма декларация за съгласие на сънаемателите -семейството на О. Т., за продажба със запазване на ползване на заеманата стая. Съдът е приел и това, че ищците доказват своята материалноправна легитимация по чл.З, ал.1 вр. чл.1, ал.1 ЗВСОНИ в качеството си на законни наследници на бившия собственик, от който процесният имот е одържавен на основание ЗОЕГПНС, а след това с писмен договор за покупко-продажба от 02.09.1963г. е прехвърлен от държавата в полза на наследодателите на ответниците; че имотът съществува реално до размерите при одържавяването; че независимо от временното преустройство чрез премахване на една вътрешна преградна стена, имотът е със запазени външни граници и няма пречка за реституция, стига собствеността да не е валидно прехвърлена от държавата - т. 1 от TP № 1/1995г. ОСГК на ВКС. Отчитайки, че с нормата на чл.8 от Закона за наемите /ред, Изв.,бр.11/1956г./ се установяват норми за ползване на жилищни помещения, като б."б" предвижда за тричленно и четиричленно семейство - две стаи, както и, че към момента на сделката, семейството на купувачите се състои от трима членове - съпрузите Т. Х. и М. П. и 17-годишната им дъщеря - ответницата Ц. Д., род.1946г., а другата им 22-годишна дъщеря - ответницата Й. Ш., род.1941г. като пълнолетна вече не е била член на семейството съобразно 2 ЗЛС, макар и редовна студенка, е приел, че в нарушение на чл.8, б."б" от Закона за наемите /отм./, вместо две стаи, тричленното семейство на Т. Х. заема под наем три стаи от процесния апартамент и съответно купува същия, състоящ се от четири стаи и хол. Обединяването на третата ползвана стая с хола в общ салон, не следва да се разглежда в полза на купувача само като хол по смисъла на забележка 1 към чл.8, според която кухни, коридори, вестибюли (холове) и др. не се считат за стаи, а за сервизни помещения и подлежат на ползване от всички обитатели. Извършеното преустройство води до заобикаляне на нормите за ползване на жилищни помещения. Затова не може да се приеме, че обединената с хола стая е изгубила жилищния си характер и преустроеният салон представлява само сервизно помещение, предназначено за ползване от всички обитатели.Приел е също, че е нарушена и нормата на т.7 НПЖДЖФПНС/отм./,както и, че не е установено нарушение на т.10 от същата. Съобразно разрешенията по спорни въпроси на касационното обжалване, дадени с ТР№1/19.02.2010г., преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, Върховният касационен съд се произнася дали са налице изчерпателно изброени от законодателя общи и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касаторите основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. В съответствие с нормите на чл.5 и чл.7 от ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. С оглед възприетото и с т. 1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ № 1/2009 г. въпросът, относно евентуалната недопустимост на обжалваното решение се разглежда дори и да не е бил формулиран от касатора. При съобразяване гореизложеното, в случай, че в производството по чл.288 от ГПК, съдът констатира пороци, обосноваващи извод за евентуална невалидност или недопустимост на съдебния акт, следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение. Предвид гореизложеното въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол. Касаторите по двете касационни жалби следва да внесат държавна такса в размер на по 30лв. за касационно разглеждане на делото. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,