Определение № 2544 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1171/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1005/31.01.2023 година, подадена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], против решение № 340/24.10.2022 година на Окръжен съд Пазарджик, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 518/2022 година. С въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик е потвърдено първоинстанционното решение № 826/21.07.2022 година на Районен съд Пазарджик, ХVІІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 1238/2021 година в частта му, с която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] е осъдена, на основание чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС, във връзка с чл. 178, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД, да заплати на В. С. К. сумата от 899.12 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода то 08.04.2018 година до 09.04.2019 година, както и обезщетение за забава върху главницата в размер на 223.90 лева за периода от 26.04.2018 година до 08.04.2021 година, заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска-08.04.2021 година до окончателното плащане. В подадената от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] искове с правно основание чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС, във връзка с чл. 178, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД да бъдат отхвърлени или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд Пазарджик. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба В. С. К. не е подал отговор на жалбата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Касационната жалба е подадена в предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Пазарджик е изложил мотиви, че по делото било установено, че през периода от 09.04.2016 година до 09.04.2021 година В. С. К. заемал длъжността „старши надзирател“ от надзорно-охранителния състав в Затвора [населено място] като териториално звено към Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място]. През този период бил изпълнявал служебните си задължения в дежурства по предварително утвърден месечен график на смени като за периода от 09.04.2016 година до 01.01.2019 година на 12 часов режим на работа, а за периода от 01.01.2019 година до 09.04.2019 година на 24 часов режим на работа при сумарно изчисляване на работното време в часове за тримесечен период, както се твърдяло и в исковата молба. Поради навършване на пределна възраст за служба-60 години служебното правоотношение с К. било прекратено, считано от 10.04.2019 година. Твърденията на В. С. К. били, че при отчитане и съответно заплащане на продължителността на положения труд, не бил съобразен реално положения такъв, като се съобразяло и времето за инструктаж, снаряжаване, въоръжаване и оборудване, отвод, за сдаване и приемане на наряда на поста от следващото отделение, респективно от следващия надзирател, включващо дейности по приемане и попълване на документи, времето за придвижване от поста до мястото за инструктаж. За тези обстоятелства били депозирани показания от свидетелят Г., който бил колега на В. С. К.. В показанията си той сочел, че дежурството започвало с идване на работа 15 минути преди 8. 00 часа, които били необходим за подготовка за започващия в този час инструктаж. Свидетелят установявал още, че приемането и издаването на наряда приключвало към 09. 15 -09. 20 часа и след това започвали обиски и претърсване и си тръгвали към 09. 25 часа, а в зоната за повишена сигурност, където били работили свидетеля и К. обиски и претърсвания били извършвани на всяко дежурство, изготвяла се задължителна документация, което им отнемало 10 минути. Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] от своя страна се позовавала на показанията на Г. Ф. Ф.-служител в Дирекцията, който изяснявал по принцип развитието на дейността на конкретните служители и съответно отчитането на работното време. За изясняване на спора от фактическа страна, поради необходимостта от прилагане на специални знания била допусната експертиза, като били изготвени едно основно и две допълнителни заключения. При изготвяне на експертизата били съобразени приетите по делото писмени доказателства, както и наличната документация в отдел „Човешки ресурси“ и счетоводството на Затвора [населено място]. Съгласно заповед № 23/16.02.2016 година продължителността на 12 часов наряд за дежурен надзорно охранителен състав (НО) в корпуса на затвора била както следва: дневна смяна-начало на работното време 08. 30 часа, край на работното време-20. 30 часа, нощна смяна-начало на работното време 20. 30 часа, край на работното време-08. 30 часа на другия ден. Съгласно заповед № 149/28.12.2017 година, в сила от 01.01.2018 година продължителността на 24 часов наряд за дежурен НОС в корпуса на затвора била както следва: начало на работното време 08. 30 часа, край на работното време 08. 30 часа на другия ден. Съгласно заповед. № 50/13.03.2018 година, в сила от 13.03.2018 година, с която се отменяла предходната заповед №°149/28.12.2017 година продължителността на 24 наряд на дежурен НОС в корпуса на затвора била както следва: начало на работното време-08. 15 часа и край на работното време 08. 45 часа на другия ден. Време за развод, смяна на наряда и отвод-08. 15 часа до 08. 45 часа. Със заповед № 108/09.07.2018 година, в сила от 09.07.2018 година, с която се отменяла предходната заповед.№ 50/13.03.2018 година, продължителността на 24 наряд за дежурен в НОС в корпуса на затвора била както следва: начало на работното време 08. 15 часа и край на работното време 08. 45 часа на другия ден, време за развод, смяна на наряда и отвод 08. 15 часа до 08. 45 часа. Съгласно заповед №°155/12.11.2018 година, в сила от 12.11.2018 година, с която се отменяла предходната заповед № 108/09.07.2018 година, продължителността на 24 наряд на дежурен НОС в корпуса на затвора била както следва: начало на работното време 08. 15 часа, край на работното време 08. 15 на другия ден. Дейностите по чл. 305, 306 и 307 от ППЗИНЗС трябвало да се осъществяват във времето от 08. 15 часа до 08. 30 часа, а дейностите по чл. 311 от ППЗИНЗС от 08. 30 часа до 09. 15 часа. Със Заповед № Л-92/05.02.2019 година на началника на Затвора [населено място] била назначена комисия, която следвало да извърши замерване и да документира колко било времето, необходимо за подготовка и провеждане на инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство, като се отчетели особеностите на всички постове, поддържани при 8, 12 и 24 часово дежурство. Комисията била извършила проверка и резултатите от същата били обективирани в протокол, съдържащ се на лист 50 от делото, а именно-24 наряд ДНГ, КО и надзиратели в корпуса на затвора-08. 15 часа-08. 30 часа-инструктаж; от 08. 30 часа до 09. 05 часа-сдаване, приемане и извършване на обиск и претърсване по график; 09. 05 часа до 09. 15 часа-отвод и освобождаване от наряд на старата смяна. Вещото лице било установило, че за периода от 01.04.2016 година до 21.12.2017 година В. С. К. бил изпълнявал своите служебни задължения на 12 часови наряди (съгласно ежедневните ведомости за този период) а за периода от 01.01.2018 година до 31.03.2019 година бил изпълнявал задълженията си на 24 часови наряди. Във второто допълнително заключение на база показанията на свидетеля А. Г., вещото лице било обективирало в табличен вид за периода 09.04.2016 година до 31.12.2017 година за всяко тримесечие при 12 часови наряди извънреден труд от 1 час и 45 минути (15 минути преди започване на наряда и 1 час и 30 минути след наряда) и било обобщило, че общо допълнително отработени часове били 449 часа и 45 минути, за които на В. С. К. се дължала сумата от 2680.03 лева и мораторна лихва за забава върху тази в размер на 1072.95 лева за периода 26.07.2016 година до 08.04.2021 година. В табличен вид вещото лице било изчислило допълнително отработеното време от 1 час и 45 минути (съгласно показанията на свидетеля Г.) за периода от 01.01.2018 година до 31.03.2019 година при 24 наряди като общо отработените часове били 168 часа и 45 минути, от които 138 часа и 15 минути за 2018 година и 31ч аса и 30 минути за първото тримесечие на 2019 година, за което се дължала сумата от 1258.77 лева и мораторна лихва за забава в размер на 314.20 лева за периода от 26.04.2018 година до 08.04.2021 година. Установено било от вещото лице, че на К. отработените наряди били плащани по 24 часа и 30 минути, а не по 24 часа или той бил получил плащане за 48 часа и 30 минути, за които му били платени 359.65 лева. При установената фактическа обстановка, в съответствие с последователната съдебна практика, правилно първоинстанционният съд бил приел, че така предявеният иск му бил подсъден. В чл. 187, ал. 1 от ЗМВР и в чл. 16а от ППЗИНЗС било регламентирано, че нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР била 8 часа дневно при 40 часа седмично при 5 дневна работна седмица. Разпоредбата на чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР (ДВ бр.14/20.02.2015 година) предвиждала, че работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период за служители, работещи на смени и съгласно ал. 6 този труд се заплащал с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение. Съгласно ал. 2 на чл. 16а от ППЗИНЗС (ДВ бр.20/07.03.2014 година) за дейности, чието изпълнение изисквало непрекъсваем работен процес, работното време се организирало в 8-, 12- или 24- часови наряди по утвърден график като чл. 16д, ал. 2 от ППЗИНЗС регламентирал, че работното време на държавните служители, работещи в наряд се изчислявало и отчитало в часове сумарно на тримесечен период. В разпоредбата на чл. 143 от КТ било дадено легално определение на извънредния труд. По дефиниция извънреден бил трудът, който се полагал по разпореждане или със знанието и без противопоставяне на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. Правилно от първоинстанционния съд били изведени и въпросите, отговорите на които предпоставяли изхода на спора, а именно: каква била продължителността на всяко дежурство, която е била отчитана и заплащана, следва ли в работното време на дежурството да се включи не само нормативно установения 12 часов период, респективно 24 часов период, а и времето от реалното явяване на работа до реалното напускане на работното място, подлежи ли на заплащане времето, през което В. С. К. бил изпълнявал дейностите, съпътстващи основната му постова дейност като надзирател и по-конкретно времето, необходимо за подготовка за инструктаж, снаряжение, въоръжаване, дейностите по провеждане на инструктаж, необходимото време за придвижване до поста от мястото на инструктаж и отвод, за сдаване и приемане на наряда на поста от следващото отделение, респективно от следващия надзирател, което включвало дейности по приемане и попълване на документи, обход и проверка на състоянието на средствата за сигнализация, врати решетки, извършване на обиски и претърсвания, проверка състоянието и наличността на лишените от свобода, тоест дейностите по чл. 305 и чл. 311 от ППЗИНЗС. От събраните по делото доказателства било установено, че реалната продължителност на работното време била по-различна от приеманата от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място]. В тази продължителност следвало да се включи времето за по-ранно явяване, както и времето, което било необходимо за дейности, без които не можело, след изчерпване на регламентираното време на наряда. Въззивният съд споделял изводите на първоинстанционния такъв, че реалната продължителност на дежурствата, полагани от надзорно охранителния състав в Затвора [населено място] през исковия период били не 12 часа, а 13 часа и 45 минути и не 24 часа, а 25 часа и 45 минути от момента, в който служителите, в частност В. С. К., са били явявали на работното място до момента, в който те са били освобождавани и реално са напускали работното си място. Това били реално отработени часове, свързани с носенето на дежурството и били част от продължителността на работното време на В. С. К.. Нямало спор, че цялото това време не било включено в работното време. Доколкото обаче то било свързано с физическото присъствие на служителите на работното им място (в частност на В. С. К. ) и касаело техните служебни задължения, разписани в ППЗИНЗС, то този труд подлежал на заплащане. Съгласно Директива № 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 04.11.2003 година, работно време било всеки период, през който работникът или служителят работи или е на разположение на работодателя, за да изпълнява своите задължения. Следвало да се отбележи, че съгласно практиката и новата нормативна уредба чл. 16е от ППЗИНЗС времето за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство се включвало в отработеното време. За част от процесния период, видно от заключението на вещото лице бил заплащан положен труд за 24 часа и 30 минути, поради което вещото лице във втората си допълнителна експертиза давало и втори вариант на стойността на претендираното допълнително възнаграждение за положен извънреден труд, изчислен за същия този период, след приспадане на заплатеното за 24 часа и 30 минути. Доводите на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] за реалната продължителност на работното време, съответно само 30 минути повече, както и тези свързани с конкретната характеристика на Затвора [населено място], в който изпълнявал задълженията си В. С. К. при съпоставка с други, не намирали опора в доказателствата по делото. Освен това, тези въпроси се нуждаели от принципно разрешаване, за което очевидно не се предприемали надлежни действия. За голям брой служители-в системата на МВР и такива, по отношение на които намирал приложение ЗМВР била създадена, чрез нормативната уредба неяснота, която била наложила в значителен брой случаи съдебна намеса. Допуснатото от съда и извършено засичане от вещото лице, което било с икономическа компетентност, било доста спорно, като доказателствено средство. Освен това между отразеното от вещото лице и в протокола на комисията от 12.02.2019 година (а не 2015 година, както се сочело от представителя на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място]) имало значителни разминавания. Първоинстанционният съд бил отговорил на всички останали доводи, като въззивната инстанция се присъединявала изцяло към тези мотиви и при условията на чл. 272 от ГПК препращала към тях. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] е поискала въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик да бъде допуснато до касационно обжалване по отношение на въпроса за задължението на съда при постановяване на решението си да съобрази действителната фактическа обстановка, установените по делото обстоятелства, както и обективната истина, които били от съществено значение за правния спор. Не била преценена доказателствената тежест на събраните писмени и гласни доказателства, с което да се ангажира отговорността на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място]. Не било установени по категоричен начин наличие на неизплатени компенсации за надработване, с оглед на което да била налице пропускана полза за В. С. К.. Въз основа на това се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Изложените твърдения обаче не представляват конкретен правен въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Същите представляват доводи за неправилност на решението на Окръжен съд Пазарджик, които са основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, които съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС не могат да бъдат разглеждани в производството по селектиране на касационните жалби, а едва впоследствие след допускане на касационното обжалване и разглеждането на касационната жалба по същество. Те биха имали значение в етапа на селектиране на касационните жалби, ако въз основа на тях и при обикновен прочит на въззивното решение може да бъде изведено основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] е поискала допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като е посочено, че по отношение на вече създадената практика по идентични искове от служителите на Дирекцията в другите затвори на страната, трябва да се има предвид, че всеки затвор е с различна сградна база, различна охраняема площ, различен брой външни и вътрешни постове за служене и различен брой лишени от свобода за преброяване. В случая настоящето производство било първото такова дело за Затвора [населено място], което показвало, че в този затвор дълго време не е имало проблем със спазването на трудовото законодателство. Затова наличната съдебна практика за останалите затвори в страната не би следвало да се приема по аналогия за всички затвори. В случая няма данни съставът на Окръжен съд Пазарджик да е прилагал по аналогия дадени от други съдилища разрешения по аналогични случаи, а освен това тези оплаквания, както и посочените по-горе първоначални такива по съществото си представляват доводи за неправилност на решението на въззивния съд, които са основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Затова по отношение на тях важи изложеното по-горе относно възможността въз основа на тях да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] е поискала въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност, като са изложени подробни твърдения за неправилна преценка на фактите по делото и допуснати от въззивния съд нарушения при преценката и обсъждането на доказателствата по делото. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и в ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 340/24.10.2022 година на Окръжен съд Пазарджик, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 518/2022 година, по подадената срещу него от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], касационна жалба с вх. № 1005/31.01.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение