Определение № 3149 от 11.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4524/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата М. К. Я. срещу въззивно решение № 4342 от 04.07.2025 год., постановено по в. гр. дело № 12232/2024 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Ж с-в, с което, като е потвърдено решение № 10920 от 06.06.2024 год., постановено по гр. дело № 9759/2023 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 90 с-в, М. К. Я. е осъдена да заплати на В. И. В. по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 13 000 лв., с която ответницата се е обогатила неоснователно във връзка с извършен на 30.06.2011 год. банков превод в ТБ „Алианц Банк България“ АД по нейна банкова сметка с IBAN [банкова сметка], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.03.2013 год. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд бил приел, че ответницата не била ангажирала други доказателства, освен свидетелски показания, за установяване на основанието на извършеното имуществено разпореждане – в частност не била ангажирала писмени доказателства, за да разкрие наличието на договорни правоотношения, а събраните гласни доказателства били недопустими, предвид забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. 2 ГПК. В исковата си молба ищецът твърдял най-общо, че претендира процесната сума като дължима и платена без основание /с което твърдение всъщност се изчерпвали фактическите обстоятелства, формиращи основанието на предявената претенция/. Елемент от фактическия състав както на общия състав по чл. 59 ЗЗД, така и на специалните състави по чл. 55 – 58 ЗЗД бил липсата на основание за обогатяването, респ. за осъществено разместване на предоставеното /даденото/ благо. Даването и получаването на нещо пораждали реституционно задължение, но само когато изначално били лишени от основание или то било отпаднало, или не се било осъществило. В съвременна правна доктрира основанието /каузата/ се разбирало като типична, непосредствена цел, която се преследва чрез предоставяне на имуществена облага с договор или едностранна сделка, респ. като правоотношение или юридически факт. Това разбиране, по-специално досежно договора за дарение, се споделяло и от съдебната практика. В случая процесното плащане не било извършено без основание. Доказателства по делото сочели, че ищецът бил предоставил сумата за финансовото подпомагане /дарение, спонсориране/ на ръководения от свидетеля Г. М. музикален проект. Повече от очевидно било, че намеренията на ищеца поначало били дарствени. Не било от толкова голямо значение дефинирането на така възникналото правоотношение като едностранен договор за дарение или като неговата модерна разновидност – двустранен договор за спонсорство. Същественото било, че и при двата вида правоотношения ръководещото при определяне на целта на договора и действията на ищеца било намерението за щедрост. И при двете хипотези се касаело за възникнала облигационна връзка, основанието на която изключвала приложението на института на неоснователното обогатяване. Ако се приемело, че се касае за договор за спорсорство, при който престацията е с рекламна цел, то по делото било установено, че тази цел била осъществена – името на ищеца било оповестено на състоялия се в [населено място] концерт. В частност обаче се касаело за дарение на парична сума като безвъзмезден акт на ищеца, целящ финансовата подкрепа на музикалния проект на свидетеля М. и на бъдещото негово развитие и разширяване чрез организирането на евентуални международни изяви на групата в Ч., за което между страните било постигнато съгласие. Музикалният проект бил функционирал и се осъществявал под формата на своебразно, неперсонифицирано гражданско дружество, при което внесените в дружеството пари ставали обща собственост на съдружниците /чл. 358, ал. 2 ЗЗД/, а дружествените работи можело да се управляват от всеки от съдружниците /чл. 360, ал. 2 ЗЗД/. Допълнителен аргумент за това било и обстоятелството, че договорът за дарение бил единственият договор, при който мотивите имали правно значение и реализираното намерение за дарение било достатъчно основание на тази сделка. Когато и доколкото предмет на престацията били писмената форма и при двата вида договори не била задължителна. В случая договорът освен от действията на страните по него, разкриващи се от показанията на разпитаните свидетели, се обективирал още и от наличието на съставен писмен документ – вносна бележка от 30.06.2011 год., с който било извършено предаването на процесната сума от ищеца на ответницата. Нямало никакво съмнение, а и това се установявало от събраните доказателства, че така извършеното предаване на паричната сума било прието, а парите съответно били използвани по предназначение за целите на субсидирания от ищеца музикален проект. Тези обстоятелства обаче били игнорирани от въззивния съд, въпреки че ответницата се била позовала на тях в подадената въззивна жалба. В съдебната практика се приемало, че от обстоятелството, че в разписка за платена сума не е посочено основанието за извършеното плащане /или пък основанието е посочено неточно или непълно, а и още повече, ако се касае за банков документ, а не за обикновена разписка, както е в случая/, не може да се направи извод, че изобщо отсъства основание за извършването му. При договора за заем, поради реалния ме характер, предоставената сума представлявала съществен елемент на договора и установяването на предаването й представлявало всъщност доказване на договора, като при наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договори нямало забрана за установяването им със свидетелски показания. Свидетелски покзания били допустими, когато страните ги сочели за установяване на мотивите им да се обвържат с определена сделка /а мотивите били съществен елемент от договора за дарение/. Освен това именно ищецът дължал да докаже липсата на основание, за да опровергае основанието, на което се позовавала ответницата. Последното изискване било свързано и с презумпцията, че всеки който изпълнява има дълг и намерение да го погаси. Оборването на тази презумпция трябвало да се извърши от лицето, което било дало имуществената облага. Такова доказване в частност не било осъществено от ищеца. Поради това неясно било защо той бил превел на ответницата процесната сума – поради грешка, заблуждение, принуда или поради някаква друга причина. Следвало да се отчете, че в исковата молба се съдържали твърдения на ищеца, че срещу свидетеля Г. М. била образувана в СДВР проверка за неизпълнен негов ангажимент към ищеца. Тези изявления представлявали косвено признание за наличието на договорна връзка между ищеца и посочения свидетел. Отделно от това забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК важала единствено за страните по договора. Затова страна в процеса можела да доказва със свидетелски показания наличието на договор сключен между противната страна и трето лице. Всеки документ, изхождащ от противната страна, като например разписка и др., можел да бъде писмено доказателство, установяващо наличието на договор. От събраните гласни доказателства ясно личало, че имущественото разпореждане било направено от ищеца именно с цел финансовата подкрепа на музикалния проект, ръководен от свидетеля Г. М., чието име фигурирало в платежния документ, а плащането, установено с неоспорен писмен документ, било извършено по обичайния начин, по който били извършвани и всички останали подобни плащания в полза на този проект – по откритата специално за целта банкова сметка на ответницата, последната явяваща се нищо повече от парична каса, "сламен човек" по тези разплащания. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и доводи на страните като изложи подробни и убедителни мотиви защо не приема определени доказателства, а други кредитира или пък въззивният съд може да формира изводите си само въз основа на едно или някои от всички събрани доказателства по негово преценка, респ. задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелни оценка на всички доказателства, събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, като вземе предвид при произнасянето си всички факти от значение за спора? 2/ Би ли могло в конкретния случай основанието на ищцовата престация /извършеното парично плащане/, схващано като намерение за дарение, да бъде извлечено от комплексния анализ както на писмените доказателства /платежния документ за извършеното плащане/, но така също и на събраните гласни доказателства /свидетелските показания/, установяващи дарствения мотив на извършеното от ищеца плащане? По-конкретно намерението за дарение в дадения казус не би ли могло да се извлече от съдържанието на самия платежен документ, в който изрично е посочено името на свидетеля Г. М. – ръководител на процесния музикален проект? В този смисъл може ли основанието на договора да се доказва не само с преки, но също така и с косвени доказателства? Допустимо ли е намерението, респ. мотивът за щедрост /causa donandi/, формиращи основното съдържание на основанието при договора за дарение и неговата разновидност договора за спонсорство, да се доказват освен с писмени, но също така и само със свидетелски показания? 3/ Може ли като косвено доказателство, установяващо наличието на дарствено намерение, да се приеме наличието на банкова вносна бележка, установяваща извършено плащане, макар и в този платежен документ по вина на платеца основанието да е посочено неточно или непълно, но пък изрично е вписано името на дарения? При наличието на такъв платежен документ, установяващ реално предаване на сумата, допустимо ли би било останалите елементи на договора за дарение, като реален по естеството си договор, да бъдат установени със свидетелски показания? 4/ Съществува ли в правния мир оборима презумпция, че този който изпълнява има дълг и съответно намерение да го погаси, респ. презумира ли се предаването на суми или вещи да става поначало с основание, а оборването на тази презумпция, ако такава съществува, не трябва ли да се извърши от лицето, което е дало имуществената облага, а не от това, което я е получило? Ако би се приело, че такава презумпция съществува, не би ли следвало да се преосмисли и преразгледа поддържаното от актуалната юриспруденция на ВКС гледище, според което, за разлика от постоянната по-отдавнашна практика на стария ВС, тежестта за доказване основанието на престацията при предявен иск по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД лежи върху ответника, а не върху ищеца? 5/ Забраната за разпит на свидетели по чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. ГПК отнася ли се за доказването на договор на стойност по-голяма от 5 000 лв., но сключен не между страните по делото, а между ищцовата страна и трето лице и може ли ответната страна, ангажирала свидетелите, да се позовава на свидетелските показания за установяване наличието на такъв договор? В частност тази забрана не важи ли единствено и само между страни по делото? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС,, в т.ч. задължителната такава /цитирана в изложението/, а останалите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото? Ответникът по касационната жалба В. И. В. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решението е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображения, че kачална липса на основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост – когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение. Приел е, че в разглеждания случай е налице хипотеза на предаване на парична сума без наличие на правоотношение между страните в производството. Не било спорно между страните, а и от събраните писмени доказателства се установявявало, че на 30.06.2011 год. ищецът превел чрез банков превод по банкова сметка на ответницата в „ТБ Алианц Банк България“ АД с IBAN [банкова сметка] сумата в размер на 13 000 лв., която сума ответницата реално получила и приела конклудентно, извършвайки разпоредителни действия с нея. Ответницата поддържала, че е налице договорно основание за получаване на сумата, а именно – договор за дарение/спонсорство. Макар по делото безспорно да се установявало имущественото разместване, изразяващо се в предаване от ищеца и получаване от ответницата на процесната сума, това не било достатъчно, за да се приеме, че съществува правно основание за осъществяването му. Предаването на парична сума можело да бъде осъществено както като елемент от фактическия състав на различни договори – договор за дарение, който не бил сключен писмено с нотариална заверка на подписите /чл. 225, ал. 2 ЗЗД/, или договор за заем за потребление /чл. 240, ал. 1 ЗЗД/, така и без определено основание. Следователно, за провеждането на пълно и главно доказване на наличието на договорно правоотношение между страните, освен реалното предаване и получаване на процесната парична сума, по делото следвало да се установи и характерът на соченото от ответницата договорно основание. Тъй като същото не било посочено в основанието за извършване на паричния превод, нямало пречка да бъде установено с други доказателства. В тази връзка ответницата била ангажирала единствено гласни доказателства, а именно показанията на свидетелите Г. П. М. и М. П. П.. Доколкото обаче ответницата целяла да установи съществуването на договорно отношение на стойност над 5 000 лв. и между страните липсвали родствени или съпружески връзки, а и по делото липсвало и изрично съгласие на ищеца по смисъла на чл. 164, ал. 2 ГПК, то установяването на съществуването на твърдяното от ответницата договорно отношение с гласни доказателства било недопустимо, съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Поради това въззивният съд е приел, че не следва да бъдат обсъждани събраните в хода на първоинстанционното производство свидетелски показания. Отделно от това въззивният съд е счел, че в разглеждания случай не е налице хипотеза, в която между страните да не се спори за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, респ. за значението на отделни уговорки, за да се приеме, че свидетелски показания за установяване на действителната обща воля на страните, са допустими. Напротив, основният спор между страните бил свързан именно със съществуването на договорно правоотношение между тях – послужило като основание за предаване и получаване на процесната сума. Ответницата не била посочила и представила други доказателства, с които да установи характера на соченото от нея договорно основание, освен събраните свидетелски показания. В този смисъл ответницата не било изпълнила възложената й доказателствена тежест да установи при условията на пълно и главно доказване, че е налице основание за получаване, съответно за задържане на полученото, поради което същата следва да върне на ищеца процесната сума от 13 000 лв. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Предвид решаващите мотиви в обжалваното решение, поставеният в изложението пети въпрос – за допустимостта на свидетелските показания за доказване на договори на стойност над 5 000 лв. /уточнен от касационната инстанция, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год./, е от значение за изхода от спора. Твърденията на касатора за липсата на конкретен и еднозначен отговор на въпроса в съдебната практика обосновават допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същата обаче не се установява, тъй като по този въпрос е налице установена практика на ВКС, служебно известна на настоящия съдебен състав – решение № 287 от 10.09.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1782/2010 год., IV г. о., ГК и решение № 150 от 08.05.2014 год. на ВКС по гр. дело № 4125/2013 год., IV г. о., ГК и др. Според посочената практика, от правилото на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК за недопустимост на свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за които се изисква писмен акт, както и за договори на стойност над 5 000 лв., има различни изключения. На първо място забраната за свидетелски показания се отнася само до страните по договора и техните правоприемници. Възможността на третите лица да докажат съществуването на такъв договор не може да бъде ограничена, тъй като те може да не разполагат със съответните документи, а процесуалната възможност да ги изискат от страните не гарантира правата им, дори и при най-добросъвестно поведение на страните по договора, тъй като документите може да са изгубени или унищожени, не е изключено също и документи да не са били съставяни, тъй като договорите с изискуеманата писмена форма за доказване са валидни и може да са изпълнени и без да са сключени в писмена форма. На следващо място правилото не се отнася и за страните по договора и техните правоприемници, когато предмет на делото не са правните последици от сключването, изменяването, изпълнението и прекратяването на договора. Ако съществуването на договора има значение за други отношения между същите страни или за отношения на някоя от страните с трето лице, ограничението за доказване със свидетелски показания също не важи както за страна по договора, така и за третото лице. Доколкото в обжалваното решение е прието, че забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК е приложима за установяване съществуването на твърдяното от ответницата договорно правоотношение – между ищеца и трето за спора лице, на стойност над 5 000 лв., то касационно обжалване следва да бъде допуснато по посочения пети въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По останалите въпроси на касатора настоящият съдебен състав ще се произнесе с решението по съществото на спора. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 132.94 евро /равностойни на 260 лв./. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение