Определение № 22 от 13.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 530/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „КОНСОРЦИУМ ПБЕС" ООД против решение № 180 от 20.10.2020г. по в. т. д. № 440/2020г. на Апелативен съд–Варна, с което е потвърдено решение № 379 от 19.06.2020г. по т. д. №1084/2019г. на Окръжен съд–Варна, с което е отхвърлен предявения на основание чл.694 ТЗ отрицателен установителен иск. Касаторът иска отмяна на въззивното решение като неправилно и незаконосъобразно. Излага становище, че съдът е следвало да извърши тълкуване на волята на страните, като приложи всички посочени в чл.20 от ЗЗД критерии. Твърди, че ако беше извършил такова тълкуване, съдът би разкрил смисъла и целта на договорите и би установил, че общата воля на купувач и продавачи не е била да се обвържат от договор за покупко-продажба или друг договор с прехвърлителен ефект. Също така поддържа, че решението на съда е немотивирано, тъй като не може да се установи, поради какви причини е приел наличието на извършено плащане на цена по сделка за покупко-продажба в размер на 10 000 евро, при условие че представените от насрещната страна частни свидетелстващи документи са оспорени от дружеството. Ответникът по жалбата и по делото, „АЦМ“ ЕООД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Ответникът по жалбата и по делото, „САНО И ПИ СИ“ ЕООД, не представя отговор на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа и правна страна: Не са спорни и обстоятелствата, че в полза на кредитора „ТЪРГОВСКА БАНКА Д“ АД, е била учредена договорна ипотека върху недвижими имоти, обективирана в нот. акт № 57, т.2, рег. № 4104, н.д. №222/2013г., за вземане по договор за кредит между банката и „САНО И ПИ СИ“ ЕООД в размер на 4 000 000 лева, един от които е и процесният недвижим имот - апартамент № 1, находящ се в [населено място], [улица], ет.2, с идентификатор 10135.2558.131.1.1.1, собственост на Б. К. и Ц. К., в режим на СИО. С договор за покупко - продажба, сключен с нот.акт № 78, т.1, рег.№2902, н.д. № 61/2015г., Б. К. и Ц. К. са прехвърлили на „АЦМ“ ЕООД правото на собственост върху пет недвижими имота, между които и процесният апартамент № 1, находящ се в [населено място], [улица], ет.2, срещу продажната цена от общо 10 000 евро. Въз основа на приложеното по делото платежно нареждане и извлечение от сметката на „АЦМ“ ЕООД в „Банка ДСК“ ЕАД е прието, че на 06.08.2015г. дружеството купувач е заплатило по сметка на Б. К. сумата от 19 600 лева с посочено основание „покупка недв. имот“. Предвид неизпълнение на поетите от длъжника „САНО И ПИ СИ“ ЕООД задължения по сключения договор за кредит, банката кредитор е пристъпила към принудително изпълнение, за което е образувано изп. д. № 557/2016г. на ЧСИ Д.. С постановление за възлагане апартамент №1, находящ се в [населено място], [улица], ет.2, е възложен на купувач срещу заплатена цена от 105 101 лева. С влязло в сила разпределение от 23.03.2018г. на ЧСИ сумата от 100 693,07 лева е разпределена на взискателя „ТЪРГОВСКА БАНКА Д“ АД. С решение №763/20.11.2017г. по т.д. №1282/2016г. на Окръжен съд-Варна е открито производство по несъстоятелност на „САНО И ПИ СИ“ ЕООД и е определена началната дата на неплатежоспособност - 01.01.2016г. С решение № 401/23.05.2018г. по същото дело дружеството е обявено в несъстоятелност. С молба от 24.04.2019г. „АЦМ“ ЕООД е предявило в производството по несъстоятелност на „САНО И ПИ СИ“ ЕООД вземане в размер на 105 101 лева, включено в списъка на неприетите вземания. Срещу неприемане на вземането е постъпило възражение вх.№ 14983/16.05.2019г. от кредитора „АЦМ“ ЕООД. С определение № 2217/14.06.2019г. по делото по несъстоятелност подаденото възражение е уважено, като е допуснато включване в първоначален списък на приети вземания на предявените регресни вземания на „АЦМ“ ЕООД, породени от принудително удовлетворяване на взискателя „ТЪРГОВСКА БАНКА Д“ АД за дълг на кредитополучателя „САНО И ПИ СИ“ ЕООД по договор, обезпечен с ипотечен акт от 17.12.2013г., включен в първия списък, както следва: в размер на 100 693,07 лева, погасени с изплащане на взискател, насочил изпълнение върху имот, представляващ апартамент № 1 на [улица], ет.2, с идентификатор 10135.2558.131.1.1.1 по изп. д.№557/2016г. на ЧСИ Д., с ред по чл.722, ал.1, т.1 ТЗ за сума, която би постъпила като остатък от осребрен имот от масата на несъстоятелността, след удовлетворяване на прието вземане на кредитора „ТЪРГОВСКА БАНКА Д“ АД, обезпечено с ипотека по нот. акт от 17.12.2013г., евентуално в реда по чл.722, ал.1, т.8 ТЗ за суми, постъпващи от други активи от масата на несъстоятелността. Въззивната инстанция е определила за спорно по делото съществуването на приетото вземане, поради привидност на договора за покупко-продажба, въз основа на който кредиторът „АЦМ“ ЕООД е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот, доколкото в исковата молба се твърди, че общата воля е била да не се прехвърля собствеността, а да се използва купувача като подставено лице. В тази връзка съдът е посочил, че за да се приеме за основателно възражението, по делото следва да бъде установена по правилата на пълното и главно доказване липса на намерение у продавачите и купувача по цитирания по-горе договор да променят съществуващото положение относно собствеността на имота, описан в нот. акт № 65/2015г. Счел е, че дали е налице реално изпълнение на поетото от приобретателя задължение за плащане на цената е въпрос относно изпълнението му, но не установява липса на основание за сключване на сделката. Въз основа на събраните по делото доказателства и с оглед последиците от разпределението на доказателствената тежест, съдът е счел, че по делото не е безспорно установено наличието на привидност на договора за покупко-продажба, поради което същият е породил правни последици и купувачът „АЦМ“ ЕООД валидно е придобил правото на собственост върху имотите, предмет на същата, между които и процесния. Посочено е, че по делото не са събрани доказателства за наличие на привидно съглашение между страните за сключване на договор за покупко-продажба. Допълнително е аргументирано, че от събраните по делото доказателства /платежни нареждания и извлечения от банковата сметка на продавача/ е установено заплащане на договорената цена. Съдът е приел, че обстоятелството, че цената на прехвърлените и обременени с тежести имоти е под данъчната им оценка, както и евентуалната свързаност на страните по нея, също не могат да обосноват извод за липса на желание на страните за настъпване на транслативния ефект на сделката. Според решаващия състав, са налице, както специалните, така и общите предпоставки на чл.74 ЗЗД за встъпването на ищеца в правата на кредитора срещу длъжниците по договора за кредит - неговото имущество е намаляло със стойността на собствения му имот за сметка на длъжниците. Пояснил е, че доколкото „АЦМ“ ЕООД се легитимира като собственик на ипотекирания имот въз основа на действителен договор и с оглед обстоятелството, че същото не е лично задължено по договора за кредит, на основание чл.155, ал.2 ЗЗД с извършването на публична продан върху имота от ипотекарния кредитор, дружеството встъпва в правата на удовлетворения кредитор до погасената част на дълга, равна на стойността на собствения му имот. Въз основа на гореизложеното апелативният състав е заключил, че предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, поради което е потвърдил отхвърлителното първоинстанционно решение. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Допустимо ли е тълкуване на договори да се извърши без да се съобразят всички критерии, посочени в чл.20 ЗЗД?; Твърди се противоречие с: решение № 149 от 30.11.2017 г. по т. д. № 268 / 2017 г. на I во т.о. на ВКС, решение № 102 от 01.08.2017 г. по т. д. № 50254 / 2016 г. на IV то гр.о. на ВКС, решение № 120 от 31.07.2019 г. по гр. д. № 992 / 2018 г. на III то гр.о. на ВКС.; 2/ Длъжен ли е съдът при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии? Твърди се противоречие с: решение № 74 от 09.07.2019 г. по т. д. № 1698 / 2018 г. на II ро т.о. на ВКС, решение № 67 от 09.12.2019 г. по т. д. № 1553 / 2018 г. на II ро т.о. на ВКС, решение № 33 от 27.02.2019 г. по гр. д. № 1722 / 2018 г. на I во гр.о. на ВКС.; 3/ Длъжен ли е при постановяване на крайния си акт съдът да обсъди всички факти и доводи на страните? Твърди се противоречие с: решение № 76 от 16.05.2017 г. по гр. д. № 2926 / 2016 г. на IV то гр.о. на ВКС, решение № 113 от 12.06.2015 г. по гр. д. № 5835 / 2014 г. на I во гр.о. на ВКС, решение № 106 от 19.06.2019 г. по гр. д. № 1463 / 2018 г. на IV то гр.о. на ВКС.“ Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Поставените въпроси № 1 и 2 във връзка с приложението на чл.20 ЗЗД не могат да обусловят допускането на касационния контрол. Тези въпроси се основават на твърденията на жалбоподателя, че въззивната инстанция не е изследвала пасивността на купувачите в защита на интересите им от заплащане на продажната цена, както и липсата на ясна логика защо толкова активи са прехвърлени от продавачите през м. август 2014г. на непазарни цени. На първо място, между страните по делото няма спор какви са конкретните клаузи на сделката, а дали въз основа на тях се доказва наличие на абсолютна симулация на договора за продажба на ипотекирания имот, така както се твърди от ищеца, която би довела до липса на претендираните от купувача по този договор регресни права във връзка с проведената публична продан от ипотекарен кредитор върху този имот за чужд дълг на трето лице, различно от продавача по сделката. Съдът, противно на твърденията на касатора, е съобразил ниската стойност на продажната цена, евентуалната свързаност между страните, приел е, че е налице заплащане на цената по договора за продажба, като същевременно е посочил, че реалното изпълнение от страна на купувача на задължението му по договора е въпрос относно изпълнението на същия, но не е от значение за установяване на липсата на воля на страните за прехвърляне на имота. Фактът, че съдът е достигнал до различен краен извод от този на ищеца не обуславя наличие на противоречие на обжалвания акт с цитираната практика на ВКС по чл.20 ЗЗД. Нещо повече, този извод на съда се основава на разпределението на тежестта на доказване на твърдението за наличие на абсолютна симулация върху ищеца и на липсата на пълно и главно доказване от негова страна на воля на страните за ненастъпването на транслативния ефект на сделката, във връзка с които няма формулирани от касатора въпроси. Безспорно апелативният съд не е обсъдил доводите на ищеца във въззивната му жалба, че сделката е сключена 19 дни след учредяване на дружеството-купувач с капитал от 1000 лева и при осъществена дейност от него през 2015г. без печалба, но доколкото тези обстоятелства касаят възмездността на договора и биха могли да доведат единствено до евентуален извод за неговата безвъзмездност (прикриване чрез договор за продажба на договор за дарение т.е. до наличие на относителна симулация), това не би довело до промяна на крайния изход на спора, поради което по отношение на третия въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд