Определение № 396 от 21.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 888/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 19.11.2019г. по гр.д.№2562/2018г. на АС София, с което са отхвърлени исков си правно основание чл.26, 31 и 42 ЗЗД и чл.124 ГПК. Жалбоподателят Р. А. Т., писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответницата И. Т. С., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Ответниците Д. Л. Л. и А. Г. М. не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение е отхвърлил предявените при условията на евентуалност искове по чл. 26, ал. 2, пр.2 ЗЗД, чл. 124, ал. 1ГПК, чл. 42, ал.2 от ЗЗД - главни; чл. 31, ал. 1 ЗЗД и чл. 42, ал. 2т ЗЗД - евентуални. Обжалваното решение е постановено след като с решение № 28 от 04.05.2018 г. по гр.д. № 2063/2017г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, с което е отменено постановеното въззивно решение №2316 от 07.12.2016 г. по гр.д. №3325/2016 г. по описа на САС и делото е върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК с указания при новото разглеждане на делото въззивният съд да съобрази разрешенията в съдебната практика, отнасящи се до разпределението на доказателствената тежест, в хипотезата на липсващ оригинален документ, оспорен от страната, за която се твърди, че го е подписала. Установено е по делото, че с нотариален акт № по189/15.02.1990 г. ищцата Р. Т. е придобила правото на собственост върху апартамент, находящ се в [населено място], на основание договор за гледане и издръжка. Констатирано е от приетото нотариално дело с нотариален акт № 88, том IX, дело № 1484 от 08.11.2006 г., че А. М. като пълномощник на ищцата е продал на Д. Л. процесният ап. 21. Установено е, че упълномощаването е извършено с нотариално заверено пълномощно от 27.10.2006 г. и тъй като подписът под него е оспорен от ищцата е допусната графологическа експертиза, вещото лице по която е работило върху копие от пълномощното, тъй като видно от доказателствата по делото, оригиналът му е унищожен от нотариуса, изповядал сделката, като вещото лице е направило извод, че подписът на упълномощител в пълномощното от 27.10.2006 г. вероятно е положен от Р. Т.. Установено е също така от приети писмени документи, установяващи психично заболяване на ищцата, че тя страда от параноидна шизофрения, а от прието по делото заключение на вещо лице се констатира, че към месец ноември 2006 г. Р. Т. не е могла да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи адекватно действията си поради болестно деформирани психични функции. Съдът, съобразявайки задължителните указания на касационната инстанция е допуснал събирането на доказателства-писмени и гласни и от съдържащите се в преписката от досъдебно наказателно производство обяснения, изходящи от Р. Т., е установил, че тя е заявила пред разследващия полицай, че е подписала въпросното пълномощно. Констатирано е, че обясненията на ищцата са снети по предвидения в НПК ред, документът е подписан от нея и в тази част има характер на частен свидетелстващ документ, който удостоверява направено от Р. Т. пред надлежен орган на власт признание на неизгоден факт. Съдът е посочил, че когато страната е направила писмени изявления пред орган на досъдебното производство за факти, касаещи правоотношенията й с насрещната страна по гражданскоправния спор, то тези извънсъдебни признания за неизгодни за страната факти съставляват доказателство, което следва да бъде ценено от гражданския съд, като се е позовал на практика на ВКС - решение № 235 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., IV г. о.; решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г., III г. о. и решение № 22 от 19.03.2015 г. по гр. д. № 2979/2014 г. ІV г.о.; решение № 210 от 19.09.2016 г. по гр. д. № 861/2016 г., ІV г.о. на Върховния касационен съд. При съвкупна преценка на всички събрани доказателства, настоящият съдът е приел, че ответната страна, носеща доказателствената тежест, /съобразно задължителните указания на ВКС/ е установила, че от страна на ищцата е била налице воля за упълномощаване на А. М. за продажба на процесното жилище и неявяването на последния, за да даде обяснения по реда на чл. 176 ГПК, не може да промени този извод на съда. При тези данни съдът е счел, че упълномощителната сделка не е нищожна поради липса на воля. Поради отхвърлянето на главния иск за нищожност на упълномощителната сделка, съдът е приел, че следва да се произнесе по евентуално предявения иск-за унищожаемост на същата. От приетата и неоспорена съдебно-психиатрична експертиза, съдът е приел за установено, че към момента на извършване на упълномощителната сделка ищцата е страдала от „параноидна шизофрения-непрекъснато протичане с прогресиращ личностов дефицит“, както и че поради това състояние тя не е могла да разбира свойството на постъпките си и съответно да ръководи действията си, но от страна на ответниците, е релевирано правопогасяващо възражение по чл. 32, ал.2 ЗЗД, вр. с чл. 115, б.“е“ ЗЗД, което е основателно. При иска по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, когато лицето, което твърди, че макар и дееспособно, страда от заболяване, което му пречи да съзнава и ръководи действията си, началният момент на тригодишния давностен срок в който може да поиска нейното унищожаване е датата на сключване на сделката /в т.см. решение № 487/09.01.2012 г. по гр. д. № 1764/10 г., IV г.о. на ВКС, решение № 157/24.06.2015 г. по гр. д. № 252/14 г., III г.о. на ВКС, решение № 59/24.07.2013 г. по гр. д. № 392/12 г., IV г.о. на ВКС/. Установено е, че упълномощителната сделка е сключена на 27.10.2006 г., поради което към момента на подаване на исковата молба в съда на 26.10.2012 г. тригодишният давностен срок е изтекъл и искът по чл. 31, ал.1 ЗЗД, предявен при условията на евентуалност, е отхвърлен като погасен по давност. Приет е за неоснователен е доводът, че погасителната давност е била прекъсната, тъй като в спора, иницииран от И. С., по иск с правно основание чл.108 ЗС, тя е релевирала възражение за унищожаемост на упълномощителната сделка, тъй като към момента на подаване на исковата молба /08.12.2011г./, по което дело се твърди, че е направено възражение за унищожаемост от Р. Т., давността вече е била изтекла и не може да се прекъсва давност, която вече е изтекла. По отношение на иска, /заявен и като главен, и като евентуален/, с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД за недействителност на договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 88/2006г., поради липса на представителна власт, съдът е приел, че е налице висяща недействителност, при която сделката може да породи правни последици, но само след настъпването на допълнителен факт, в случая е потвърждаване на действията на представителя от представлявания, извършени от негово име без представителна власт /в т.см. решение № 113/31.05.2012 г. по гр. д. № 1677/10 г., IV г.о. на ВКС, решение № 337/14.10.2014 г. по гр. д. № 3598/14 г., IV г.о. на ВКС/. Прието е, че тъй като по делото не се установява нищожност на упълномощителната сделка, то и по отношение на последващия договор за продажба на процесния недвижим имот от 08.11.2006 г. не е налице висяща недействителност. Прието е също така, че с оглед погасяването по давност на иска по чл. 31, ал. 1 ЗЗД за унищожаемост на упълномощителната сделка, то договорът за покупко-продажба отново не може да се приеме, че е сключен без представителна власт на това основание. Само при унищожаване на упълномощителната сделка сключеният въз основа на нея последващ договор ще бъде относително недействителен като сключен без надлежна представителна власт /Р № 113/31.05.2012 г. по гр. д. № 1677/10 г., IV г.о. на ВКС, Р № 337/14.10.2014 г. по гр. д. № 3598/14 г., IV г.о. на ВКС/. По отношение на представителя нито се твърди, нито са установени пороци във волята му при сключване на договора от 08.11.2006 г. Поради това този договор е валиден и поражда правни последици. С оглед изложеното, претенцията с правно основание чл. 42, ал.2 ЗЗД също е отхвърлена като неоснователна. За неоснователно е прието и възражението на жалбоподателката, че тя не е получила цената за продажбата на процесния апартамент, тъй като от събраните по делото доказателства е направен извод, че тя е получила сумата от 35 000 евро. Поради неоснователност на исковете за нищожност и унищожаемост на едностранната сделка и неоснователност на исковете по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД по отношение на двустранната сделка, то и претенцията по чл. 124, ал. 1 от ГПК, предявена срещу И. Т. е неоснователна, тъй като Р. Т.. не е доказала при условията на пълно и главно доказване и с всички допустими доказателствени средства, че тя притежава правото на собственост върху процесния апартамент. Прието е, че нотариалният акт не следва да се отмени, тъй като установява разпоредителна сделка/ ТР № 3/29.11.2012 г. на ОСГК на ВКС/. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: следва ли съдат да се абстрахира напълно от установената със съдебно прихиатрична експертиза сериозно и трайно психическо заболяване на страна по сделката когато се претендира нищожност на същата на основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД на упълномощителната сделка и да взема предвид констатациите на тази експертиза само при разглеждане на иска по чл.31 ЗЗД и следва ли съдът да отчита сериозността, тежестта и трайността на душевната болест, нейното отражение върху способността на страната да разбира и ръководи действията си при предявени искове по чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.31 ЗЗД. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обгалване и се позовава на практика на ВКС. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените въпроси и на соченото основание. В трайната си практика ВКС приема, че когато се атакува действителността на упълномощителна сделка за разпореждане с недвижим имот с твърдения, че едно дееспособно физическо лице - упълномощител (за който не се твърди, че е поставен под запрещение), към момента на сключването на атакуваната сделка не е могло да разбира и ръководи действията си поради тежко увреденото си здравословно и психическо състояние, е наведено основание за унищожаемост по чл.31 ЗЗД и това е правната квалификация на иска. Приема се, че такива твърдения не могат да се подвеждат под основанието „липса на воля” за извършване на упълномощителната сделка, обуславящи квалификация по чл.26,ал.2 ЗЗД, тъй като липсата на воля (при едностранните сделки) и на съгласие (при договорите) трябва да е съзнателна (съзнавана). В практиката се посочва, чес поред чл.31 ЗЗД е в защита на тези, които изпаднали в състояние да не могат да се грижат за своите права и интереси, сключват сделки, независимо дали за това им състояние те могат да бъдат поставени под ограничено или пълно запрещение, като сделка, сключена от дееспособно лице, което не е могло да разбира или ръководи действията си, е унищожаема, а не нищожна поради липса на съгласие. В случая съдът, прилагайки установената практика, е приел, че атакуваната сделка не е нищожна, нито унищожаема и е отхвърлил предявените искове като неоснователни, поради което не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателката не следва да заплаща на ответницата И. Т. разноски за настоящата инстанция, тъй като не са представени доказателства за реално направени такива. Предвид изложените съображения, съдът