Определение № 5396 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1881/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. П. И. срещу въззивно решение № 197/09.02.2024 г. по гр. д. № 3078/2023 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260145/26.09.2023 г. по гр.д. № 11930/2014 г. на Пловдивски районен съд в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на М. Ж. Д., Б. П. Д. и Ж. П. Х., в качеството им на наследници и универсални правоприемници на П. Б. Д., починал в хода на процеса, сумата от 10 000 лева, получена на 30.07.2009 г. без основание, ведно със законната лихва върху тази сума от 30.07.2014 г..

Ответниците по касационната жалба М. Ж. Д., Б. П. Д., и Ж. П. Х. в писмен отговор оспорват основанията за допускане на касационно обжалване.

Жалбата е допустима, тъй като е подадена от страна по делото, която има право и интерес от касационно обжалване срещу частта от въззивно решение, за която не е предвидено ограничение за касационно обжалване и жалбата е редовна.

За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел от правна страна следното:

Искът на П. Б. Д. срещу И. И. е доказан въз основа на протокол за даване на обяснения от И. И. по прокурорска преписка, в които И. е заявил, че е получил лично от ищеца сумата от 10 000 лева на ръка. Заявил е също, че основанието да я получи бил сключен договор за поставяне на допълнителна метална конструкция. Договорът бил сключен между ищеца (П. Б. Д.) и дружеството „М. И.“ ЕООД, което е било собственост на неговата съпруга И. И. (втората ответница, срещу която искът е отхвърлен). Договорът не бил изпълнен, не била поставена металната конструкция, а дадените пари били похарчени за разходи на фирмата.

Въззивният съд е приел, че този протокол за даване на обяснения съставлява частен свидетелстващ документ, който се ползва с доказателствена сила, когато издателят му твърди в него неизгодни за себе си факти. В случая този документ има сила на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател. В тежест на ответника И. е било да го опровергае, което не е сторено по делото.

Въззивният съд е приел, че не е заявено оспорване на този представен пред съда документ и не е извършено опровергаване на изявленията на И. в него, поради което приема, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на И., са се осъществили така, както е указано в тях.

Въззивният съд е приел, че депозираните изявления на И. съставляват недвусмислено и изрично признание за неизгодни за него обстоятелства, че същият е получил от П. Б. Д. сумата от 10 000 лева.

Въззивният съд е приел още, че ответникът И. не е ангажирал достатъчно и релевантни доказателства, които да установят наличието на основание за получаването на или задържане на сумата от 10 000 лева.

По наличието на основание за допускане на касационно обжалване:

Във връзка с доводи на жалбоподателя И. И., че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото и че не е обсъдил довода му, че плащането на сумата е в изпълнение на сключен договор с „М. И.” ЕООД със собственик и управител (към 30.07.2009 г.) съпругата му и втора ответница И. И. (срещу която искът е отхвърлен) и че плащането на сумата е при наличието на предпоставките на чл.301 ГПК, жалбоподателят И. И. поставя следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване:

1. Въззивният съд като инстанция по същество, в изпълнение на вменените му задължения по чл.12, чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК, следва ли да формира свои фактически и правни изводи и при постановяване на решението си да обсъди, анализира и прецени поотделно и в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните, включително наведените основания за обжалване на първоинстанционното решение и изложи мотиви по тях по свое вътрешно убеждение?

2. Следва ли извънсъдебното признание на факт, обективирано в писмен документ (протокол за даване на обяснения в досъдебно производство), приобщен към делото като част от материалите по прокурорска преписка, да бъде обсъждано и преценявано в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства и с оглед на всички обстоятелства по делото при условията на чл. 175 ГПК?

Първият въпрос е обуславящ, но въззивният съд не го е разрешил в противоречие с установената практика поради следното:

Ответниците И. и И. са представлявани от назначен им особен представител, назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК, тъй като са призовани по реда на чл.47 ГПК (не са намерени на посочения адрес, нито на регистрирания им постоянен и настоящ адрес). Особеният им представител е направила възраженията, които са наведени и като доводи във въззивната и в касационната жалба: че плащането на сумата от П. Д. на И. И. е в изпълнение на сключен договор (от П. Д.) с „М. И.” ЕООД с управител (към 30.07.2009 г.) съпругата на И. И. и втора ответница И. И. и при наличието на предпоставките на чл.301 ГПК и е представила копие от такъв договор.

Особеният представител на ответниците е направила и възражение срещу искането за допускане на гласни доказателства за установяване на твърдените от ищеца факти, включително за заплащането на сумата от П. Д. на И. И. (с.з. от 12.03.2023 г., л. 364).

След прилагане на прокурорската преписка особеният представител на ответниците не се е позовала пред първоинстанционния съд на нито един от документите в нея като доказателства по делото (с.з. от 12.09.2023 г., л. 377).

От самата преписка, образувана и поддържана по жалби и искания на адвокатите на П. Д. за извършено срещу него престъпление, се установява, че в обясненията си от 21.10.2009 г. (л.128) И. И. е твърдял, че при сключването на договора с П. Д. не е имало свидетели и (И. И.) е отрекъл да му е плащана авансово сума по договора. И. И. е признал за получаването на сумата едва в обясненията си от 13.05.2014 г. (л.198 по делото на ПРС и л.140 по преписката ). А в последните си обяснения от 15.01.2016 г. (л.30) е заявил, че категорично отказва да даде отговор на поставените му въпроси.

И. И. твърди в обясненията си от 21.10.2009 г. (л.129), че е придружила съпруга си (И. И.) за сключване на договора, но категорично заявява, че не знае какъв е предметът на договора (договорът се състои от печатен текст и ръкописен текст, с който се уточняват конкретните уговорки за доставка, монтаж, срок и цена), въпреки, че под него има неин подпис, че не е присъствала на договорките на договора и че П. Д. не им е плащал авансово суми по договора и не знае причината да не се изпълнят договорните задължения. А в последните си обяснения от 18.01.2016 (л.31) И. И. е заявила, че категорично отказва да даде отговор на поставените и въпроси.

От самата преписка и от делото се установява още, че няколко месеца след получаването на сумата (на 17.02.2010 г.) ответникът И. И. е прехвърлила едноличното дружество (л.208). След тази дата тя не е била управител и узнаването за получаването на сумата от името на дружеството не би имало значение за приложението на разпоредбата на чл.301 ТЗ.

От изложеното е видно, че възражението на особения представител по чл.301 ТЗ не е индивидуализирано – не се твърди в кой момент и при какви обстоятелства И. И. е узнала за плащането от П. Д. на И. И. във връзка с договора (тя не е твърдяла това изгодно за себе си обстоятелство нито преди делото, нито по време на делото, а го е оспорвала категорично при разпитите и по прокурорската преписка); след прилагането на преписката от районния съд и приемането на съдържащите се в нея документи особеният представител на ответниците не се е позовала пред районния съд на нито един документ от нея във връзка с възраженията си (не е посочила нито един конкретен документ като доказателство за възраженията си), поради което и неин довод, че първоинстанционният съд не е обсъдил такива доказателства (непосочени), е неоснователен.

Поради изложеното не може да се приеме, че въззивният съд не е обсъдил събрани по делото доказателства, които да са от значение за възраженията на ответниците (пред първата инстанция особеният представител на ответниците не е посочила доказателства за възражението си по чл.301 ТЗ), поради което следва да се приеме, че първият въпрос не е разрешен в противоречие с установената практиката.

По същите съображения вторият въпрос не е обуславящ (нито възражението е индивидуализирано, нито особеният представител на ответниците, която е подала въззивна жалба от името на И. И., е посочила доказателство за него пред първоинстанционния съд).

Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени наведените основания за допускане по касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.

С оглед този изход от производството касационният жалбоподател няма право на разноски, а искането на ответника за присъждане на направените разноски в касационната инстанция следва да бъде уважено в размер на 600 лева – направени разноски за адвокатско възнаграждение, както и за сумата от 300 лева – внесено възнаграждение за особен представител.

Воден от изложеното съдът