Определение № 60414 от 24.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2319/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Ню Лего“ЕООД против определение № 2181/11.08.2021г. по ч.гр.д. № 20211000500679/2020г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 261878/15.02.2021г. по т.д. № 168/2021г. на СГС, с което е върната исковата молба. В частната жалба се сочи, че атакуваното определение е неправилно. Частният касатор излага оплаквания, че не е налице идентичност в предмета на спора по гр.д.№ 15097/2017г. на СГС и по т.д. № 168/2021г. на СГС, поради което не може да се приложи чл.126, ал.1 ГПК. Първият е по предявен иск с правно осн.чл.226, ал.1 КЗ /отм./, а второто по чл.99 ЗЗД. Иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия, евентуално второто по време производство следва да се спре до приключване на първото.. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, а именно:1. Забраната за разглеждане на второ дело по същия правен спор изисква ли пълен обективен и субективен идентитет между делата?; 2.Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства, защитни позиции и възражения на страните, като изложимотиви в тази връзка? Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи за това мотиви?; 3. Когато съдът намира, че пред същия или друг съд се разглежда дело, решението, по което щя има значение за правилното решаване на спора, следва ли да спре производството по делото, което разглежда, или да го прекрати? Въпросите са въведени при позоваване допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Позовава се и на хипотеза на „очевидна неправилност“. Настоящия състав на ВКС, Търговска колегия, І отделение, намира следното: Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С определението си въззивният съд е приел, че производството по т.д. № 168/2021г. на СГС е било образувано по искова молба от частния касатор срещу застрахователното дружество с правно основание чл.99, ал.1 ЗЗД вр. чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата от 26 000 лв., частичен от 200 000 лв. – цедирано вземане от Е. А., представляващо застрахователно обезщетение за вреди от ПТП на 20.09.2016г., а в условията на евентуалност иск по чл.164 ЗЗД. САС е счел, че в исковата молба дружетвото-ищец навежда твърдение, че е придобил от съпругата на починало при ПТП лице вземането й срещу застрахователя – обезщетение за неимуществени вреди в размер на 200 000 лв., въз основа на договор за цесия, който е бил съобщен на длъжника-застраховател. Цесията е настъпила по време на висящността на спора по иска на цедента срещу застрахователя за сумата от 200 000лв., на осн. чл.226, ал.1 КТ/отм./. СГС е дал указания на ищеца да наведе твърдения, от които произтича правният му интерес да води иска по чл.99, ал.1 ЗЗД, така и на евентуалния иск по чл.164 ЗЗД. В уточнителна молба ищецът е изложил твърдения, че застрахователят не оспорва вземането на цедента и в хода на процеса му е заплатил част от претендираната сума, като плащането е следвало да стане на цесионера. По отношение на евентуалния иск не са били наведени обстоятелства, които очертават основанието му. САС е направил извод, че след като цесията е сключена по време на висящ процес относно същото вземане, то на основание чл.226, ал.3 ГПК решението по него ще породи СПН и за цедента. Затова е приложил правилото на чл.126, ал.1 ГПК. След преценка на доводите на частния касатор в частната жалба и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Поставеният първи въпрос не отговаря на изискването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е приел нещо различно от посочената съдебна практика - Решение № 154/03.07.2018г. по гр.д.№ 4251/2017г. на ВКС, IV г.о., че следва да е налице пълен обективен и субективен идентитет между предмета и страните по двата спора, за да намери приложение чл.126, ал.1 ГПК. Обсъждането на конкретно наведените по исковата молба твърдения и петитума на иска е предмет на проверка по съществото на касационната частна жалба, а не на допускането й до касационно обжалване. Доводите на частния касатор, че по прекратеното дело е въведен спор по чл.99, ал.1 ЗЗД, а не по чл.226, ал.1 КЗ/отм./, при безспорност на факта, че е прехвърлено вземане, представляващо обезщетение за неимуществени вреди срещу застрахователя, като за това вземане има висящ съдебен спор, не променят извода за идентичност именно с оглед чл.226, ал.3 ГПК – разпростиране на субективните предели на СПН на решението и спрямо частния правоприемник. Цесионерът придобива от цедента вземането такова, каквото то съществува за прехвърлителя. Контекстът на поставяне на втори въпрос е за необсъждане от САС на обстоятелството, че по предходно образувания спор застрахователят не оспорва задължението си спрямо цедента като основание, а само като размер. Посоченото обстоятелство е ирелевантно за преценката на предпоставката по чл.126, ал.1 ГПК, която се ограничава само до съпоставяне предмета на висящите дела и на страните по тях, но не и дали е вероятно основателен искът по първото заведено. Частният касатор неправилно е оценил и констатацията на САС, че разрешаването на спора по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ има значение за решението по иска с правно осн. чл.99, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд не е обективирал извод за наличие на преюдициална връзка, в който случай намира приложение правилото на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, а на значение с оглед формиране на СПН на решението по първото дело спрямо спорът по второто с оглед последиците на прехвърляне на вземането в хода на производството, а оттук и за приложение на чл.126, ал.1 ГПК. Не е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай се навеждат твърдения, които се отличават с висока степен на абстрактност. Поради гореизложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на определението на САС. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд