Определение № 531 от 14.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 601/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Н.Т. като процесуален представител на В. С. Н. от [населено място] поле, област Пловдив, срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд /ПОС/ от 08.ХІ.2019г. по в.гр.д. № 1614/2019г. Ответникът по жалбата Б. Ф. Р. от [населено място] поле не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на РС Пловдив от 04.VІ.2019г. по гр.д. № 16321/2015г., с което В. Ст.Н. е осъден да заплати на Б.Ф.Р. на основание чл.240 ал.1 ЗЗД 14662лв., дължими по договор за заем от 20.ХІІ.2012г., ведно със законната лихва, считано от 04.ХІІ.2015г., както и 3656.56лв. мораторна лихва. Въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционния, е приел, че между страните на 20.ХІІ.2012г. е сключено споразумение, по силата на което Р. предал на Н. 17250лв., които последният следвало да върне до 20.VІ.2013г., както и че на датата на сключването на договора Н. ще прехвърли на ищеца собствеността върху недвижим имот – къща с двор, съответно индивидуализирани, като в случай, че сумата не бъде върната, имотът ще бъде задържан от Р.. На 20.ХІІ.2012г. договор за продажба на имота /1/2 ид.част от него/ е сключен между страните с нотариален акт. Договорът за продажба е прогласен за нищожен поради противоречие с чл.152 ЗЗД с влязло в сила на 11.VІІ.2015г. решение по гр.д.№ 2495/2014г. на РС Пловдив. С решение по гр.д. № 3683/2017г. на РС Пловдив е извършено прихващане на предявеното с първоначално заведената искова молба вземане по договора за заем с вземане на ответника за 2558лв., представляващи обезщетение за ползване без основание на имота, предмет на договора за продажба, с оглед на което ищецът е изменил иска чрез намаляването му до 14662лв. главница. При тези обстоятелства е направен извод, че за ответника е възникнало задължение да върне заетата сума, доказателства за което той не е представил, а негова е била тежестта. Прието е, че споразумението има характер на разписка, удостоверяваща не само, че Н. се е договорил, но и че е получил 17250лв. Този документ се ползва с материална доказателствена сила и е неоснователно възражението на ответника, че реално заетата сума не е записаната в споразумението, а тази в нотариалния акт. Тази фидуциарна сделка не се отразява на валидността на договора за заем поради акцесорността на обезпечителното отношение спрямо главното - продажбата е служила като обезпечение на заема и по нея не са били разменяни реално престации. Освен това, претенция към тази сума би следвало да има купувачът, а не продавачът. Като неоснователно е оценено възражението за нарушаване разпоредбите на Закона за ограничаване на плащанията в брой – спорът между страните е граждански и няма за предмет установяване и евентуално налагане на административно наказание. Прието е и че погасителна давност по претенцията за мораторна лихва не е настъпила, тъй като от изискуемостта на вземането – 21.VІ.2013г. – до подаването на исковата молба на 03.ХІІ.2015г. са изминали по-малко от три години. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът заявява искане за допускане на касационно обжалване, защото: казусът бил решаван в противоречие с практиката на ВКС, решение на ВКС щяло да е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, договорът, предмет на спора, бил нищожен, а въззивното решение – очевидно неправилно. Изложени са съображения, че двата договора, сключени на една и съща дата, са взаимно свързани, поради което нищожността на договора за продажба водела до нищожност и на споразумението, което не носело достоверна дата, нямало заверки на подписите и на съдържанието му и което касаторът не би сключил, ако не е бил сключен и договорът за продажба; ищецът не бил доказал даването на 17250лв., не били ангажирани никакви доказателства за реално предадена и усвоена от касатора сума. Основният въпрос от значение за делото бил неправилното възприемане от съда на фактическата обстановка, признавайки споразумението за напълно годен договор за заем, както и приемайки, че касаторът получил 17250лв. в брой /сочат се определения на ВКС ІІ ТО по т.д. № 7090/2015г., по т.д. № 2331/2015г. І ТО и по гр.д. № 540/2009г. І ГО/. Очевидната неправилност е обоснована с твърдения, че всички доказателстнва и доводи на касатора не били разгледани правилно и в пълнота. ВКС намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 и ал.2 пр.трето ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. На първо място следва да се посочи, че касаторът не е релевирал процесуалноправен и/или материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е обусловил решаващ негов извод. Съгласно т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна касацион ният съд не е задължен да изведе въпроса от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В разглеждания случай твърдяната в изложението необоснованост на въззивното решение не е сред предвидените в чл.280 ал.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване. Не са так и ва основани я и твърденията за процесуално нарушение, за необоснованост и незаконосъобразност, заявени и в касационната жалба и в допълнението й. Тези твърдения представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, които се подлагат на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство по допускан ето. Освен това, сочените от касатора определения на състави на ВКС не се включват в съдебната практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като са такива по чл.288 ГПК, а те са и неотносими към разглеждания случай, защото не касаят правни въпроси, разрешени от въззивния съд по настоящото дело. Така гр.д. № 540/2009г. ВКС ІV ГО е по спор за разваляне на договор за продажба на недвижим имот и присъждане на заплатената продажна цена, т.д. № 2331/2015г. І ТО е по спор във връзка с дължимост на цена за достъп до електропреносната мрежа, размерът на която не е определен нито с договор за достъп между производителя и оператора на мрежата, нито от ДКЕВР, а т.д. № 700/2015г. ІІ ТО е по спор по чл.631а ТЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от производство по несъстоятелност. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност. Соче ното в тази връзка представлява твърдение за допуснати от въззивния съд процесуално нарушение и необоснованост. Такива нарушения не са видни пряко от изложените в решението мотиви, при което преценката дали те са допуснати е обусловена от преценка и на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства и на приложимите норми. С оглед на това твърдението представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, което подлежи на проверка от касационния съд, ако допусне касационно обжалване, но не и в производство то по допускането му. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,