Определение № 362 от 10.05.2021 г. на ВКС по д. № 267/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС са произнася по допустимостта на касационните жалби на „Елаците – Мед” АД, [населено място], Софийска обл. и на Б. Г. срещу въззивното решение на Окръжен съд София по гр.д. №262/20 г. в различни негови части и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен в размер на 30 922,80 лв., ведно със законната лихва от деня на увреждането и отхвърлен до пълния предявен размер от 300 000 лв. искът на Б. Г. срещу „Елаците – Мед” АД по чл.200 КТ, за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 12.03.18 г. Пред въззивната инстанция ищецът е поискал увеличаване на определеното от първата инстанция обезщетение от 90 000 лв. с още 110 000 лв. и при този обжалваем интерес са определени разноските по делото. Касационните жалби за подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими. За допускане на обжалването на въззивното решение в отхвърлителната за иска част касаторът – ищец се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Поставя като значим за спора материалноправният въпрос: Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.ІІ на ППВС №4/68 г. като обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определени конкретния размер на обезщетението по справедливост? Намира, че по въпроса въззивното решение противоречи на посоченото постановление – задължителна практика и на цитираната от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК. В нея се приема, че справедливото овъзмездяване на настъпилите от деликта вреди изисква задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти; че справедливото обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства – емоционални, физически и психически сътресения, които имат отражение не само върху психиката му, но му създават социален дискомфорт за определен период от време – в случая продължителен, и в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди. Според касатора в случая не са отчетени всички специфични обстоятелства, които са от значение за преценката на неимуществените вреди, а описаните в решението не са анализирани и преценени правилно. За допускане обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е уважен касаторът – ответник по иска се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС – ППВС №4/68 г. и решения по чл.290 ГПК, е решен от въззивния съд следният материалноправен въпрос от предмета на спора: Относно задължението на съда да вземе предвид всички обстоятелства, имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и по-конкретно следва ли да бъде намалено дължимото обезщетение с размера на претърпените неимуществени вреди в резултат от допусната грешка при извършване на операция на ищеца след тр. злополука и имаща пряко и непосредствено влияние върху размера на дължимото обезщетение по чл.200 КТ. Въззивното решение е очевидно неправилно според касатора поради присъдения/ определения/ размер на обезщетението от 90 000 лв. Касаторът намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване и по въпрос, който е от значение за развитието на правото: твърди, че в практиката на ВКС не е познат случай на обсъждане на допусната лекарска грешка/ небрежност/ при лечение на пострадал от трудова злополука, която да има отношение към размера на присъденото обезщетение по чл.200 КТ, вр. с чл.52 ЗЗД. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е уважил частично иска, като е приел, че на 12.03.18 г. ищецът претърпял трудова злополука при качването му в товаро –пътническа платформа на ниво „захранващи ленти ССТ 4-1”, цех „ССТ” ниво 16,30 за слизане на ниво 0. При качването на ищеца на платформата не е сработила блокировката за врата на платформата и едновременно с това тя е била повикана от ниво 0. Платформата тръгнала надолу, без да е спуснат предпазният лост и да е затворена вратата. В резултат на притискане на ищеца от вратата на товаро- пътническата платформа и бетонната плоча на ниво 16,30, той получил рани и счупване на долната челюст- многофрагментно счупване на долната челюст, мекотъканни наранявания на лицето в областта на брадата, рана в устната кухина и луксация на лява ТМС. С ЕР на ТЕЛК от 30.01.20 г. на ищеца е призната трайно намалена работоспособност 50 %, вследствие на тр. злополука с диагноза счупване на черепа и лицевите кости. От заключението на медицинската експертиза се установява, че по тежест травмата съответства на средна телесна повреда с медико-биологични признаци разстройство на здравето, което при ненавременно оказана медицинска помощ, може да е опасно за живота, тъй като счупването на долната челюст може да предизвика асфиксия. Травмата се характеризира с много силни болки, затруднен говор, хранене и естетика. При прегледа вещото лице е установило видима лицева асиметрия, деформиран десен устен ъгъл, белег от оперативна интервенция в подчелюстната област вдясно, затруднено отваряне на устата до 1,5 см., изместена средна линия на захапката, болезненост в областта на лявата темпоромандибуларна става. Ищецът е изтърпял много силни болки в продължение на 60 дни, имал е затруднен говор и нарушена естетика, като и към момента изпитва болезненост при движение на челюстта. Обемът на движение на долната челюст и симетрията на лицето могат да се възстановят с нова реконструктивна операция на долната челюст. Първоначално след травмата била извършена операция за открито наместване на мандибуларна фрактура, като били поставени по два винта на горна и долна челюст; поставени са метални шини на горната и долната челюст, както и титаниева платка с 13 дупки с 9 титаниеви винта и коронарно от нея титаниева платка с 4 дупки с разстояние в средата с 2 титаниеви винта. Оперативната интервенция при ищеца е извършена видимо правилно, като обаче не е взето предвид счупването на левия ставен израстък, което е изисквало малко по-ранно сваляне на междучелюстната фиксация, за да може откършеният фрагмент да не блокира движението на челюстта и да има по –ранно раздвижване. Медицинският пропуск е довел до установената невъзможност ищецът да си отваря устата повече от 1,5 см., заради зарасналия в блокажна позиция фрагмент, който не е бил видян от медиците, поради което не е осъществено и по-ранно раздвижване. Първите болки, които е изпитал пострадалият са много силни, тъй като инервацията и чувствителността на тази област е много сериозна.Мястото на счупването е по –болезнено от счупването на друга кост в човешкото тяло, защото има движение – езикът се движи и бута фрагментите, като всички мускули, които се залавят за долната челюст са във входа на устата и шията и когато челюстта е разделена на две, всеки опит за преглъщане на каквото и да е предизвиква силни болки. След 45-ия ден ищецът вече е могъл да започне постоперативна рехабилитация, но след като се свали фиксацията и се отвори устата, раздвижването е свързано с нови болки, тъй като мястото е било сковано. До 45-ия ден ищецът се хранил със сламка и просмукване, а в болницата е бил на системи. Според вещото лице – психиатър тр. злополука е повлияла на психичното състояние на ищеца, като към момента на изследването са налице емоционални преживявания и поведенчески особености, които покриват диагнозата „посттравматично стресово разстройство”. Констатирани са емоционални преживявания от депресивен характер, промяна в отношението към работата и страхови изживявания. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид вида, тежестта, трайните последици от увреждането и механизмът на възникването му, който се характеризира с внезапност, непредвидимост и животоопасност, повишили страховите изживявания на пострадалия. Ищецът е бил „буквално закачен за самата врата” на платформата и се „размятал като парцалена кукла”, според показанията на негов колега, пътуващ заедно с него и спрял съоръжението при злополуката. Злополуката променила начина му на живот и се отразила негативно но психиката и самочувствието му - ищецът страдал физически и морално, изпитвал притеснение за здравословното си състояние и от външния си вид. Той е мъж на 38 години към злополуката, в активна възраст, и вследствие на злополуката се почувствал непълноценен, затворил се в себе си и ограничил социалните си контакти. Ищецът е вдовец без деца, лишен е от родителска грижа и по време на болничното лечение и възстановителния период грижата за него била поета от негови приятели, което довело до допълнителни притеснения и неудобства на пострадалия пред полагащите грижа лица извън семейния му кръг. Въззивният съд е уважил възражението на ответника по иска да не се взема предвид при определяне на обезщетението установената остатъчна невъзможност ищецът да отваря устата си повече от 1,5 см., тъй като тази вреда се дължи на установен медицински пропуск и не е пряка последица от тр. злополука. С ЕР №268/30.01.10 г. на ищеца е определена 50 % трайна нетрудоспособност със срок от три години. Той се е възстановил до степен, позволяваща връщането му на работа в предприятието. След обсъждане на установените конкретни за случая обстоятелства въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че обезщетението следва да се определи на 90 000 лв., от които следва да се приспадне заплатеното от застрахователя обезщетение по застраховка срещу трудова злополука в размер 59 077,20 лв. и остатъкът от 30 922,80 лв. да се присъди на пострадалия работник. При тези данни по делото ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на ищеца. При определяне на обезщетението по справедливост на осн. чл.52 ЗЗД са взети предвид понесените от пострадалия болки / с оглед характера и тежестта на увреждането и наложилите се медицински манипулации/, преживените неудобства – емоционални и физически, и психическото сътресение. Отчетени са и спецификите на случая – внезапния и животоопасен начин на увреждането, изключителната болезненост на счупването на челюстта и трайните му последици за физическото и психическото състояние на ищеца с оглед възрастта, личното му положение и социална среда. Не са налице основания за допускане на обжалването и по касационната жалба на ответника по иска – обезщетението е определено при отчитане на конкретните обстоятелства на случая, към които спадат и социално – икономическата обстановка и стандарт на живот към момента на злополуката през 2018 г., които се включват в общественото разбиране за справедливост. Със сочените от касатора решения на ВКС са присъдени обезщетения за злополуки, станали през 2005 г. / р. по гр.д. №414/10 г. на трето г.о./ и през 2008 г. / р. по гр.д. №1028/10 г. на трето г.о./, като по първото дело искът е уважен в пълния предявен размер от 50 000 лв.. Въззивният съд е приел за основателно възражението на ответника и не е присъдил обезщетение за вредите, настъпили в резултат на медицински пропуск, според установеното по делото, които не са пряка последица от тр. злополука. Така въззивното решение съответства на трайната практика на съдилищата. При определянето на обезщетението въззивният съд е взел предвид вредите, за които е намерил, че са в пряка причинна връзка с трудовата злополука и е съобразил вида и характера на увреждането, начина на настъпването му, продължителността на търпените болки и страдания, в това число при оздравителния процес, неприятните усещания и неудобствата на пострадалия; респективно не е съобразявал тези вреди, които, предвид събраните по делото доказателства /неоспорено заключение на медицинската експертиза/ не са в причинна връзка с трудовата злополука. В този смисъл е решение по гр. д. №348/18 г. на ОС Монтана, недопуснато до касационно обжалване с опр. по гр.д. №2175/19 г. на трето г.о. на ВКС. Определеното след преценка на релевантните за случая обстоятелства обезщетение от 90 000 лв. не е противно на закона и на установения в него принцип за справедливост, нито е в грубо противоречие с правилата на логиката, поради което не се установява и очевидна неправилност на въззивното решение. Не са налице основания за допускане на обжалването и по двете жалби, поради което ВКС на РБ, трето г.о.