Определение № 100 от 13.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1566/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от С. Л. М., чрез адвокат М. С. против определение № 19 от 18.01.2022 г. по ч.гр.д.№ 550/2021 г. на Апелативен съд-Б., с което е потвърдено определение №410 от 17.12.2021г., постановено по гр.дело 322/2021г. на Окръжен съд-Ямбол. С последното е прекратено производството по делото на основание чл.129, ал.3 ГПК, поради неотстраняване на нередовност на исковата молба, изразяваща се в невнасяне на държавна такса в размер на 4 965,52 лв. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон – ЗОДОВ и на процесуалните правила относно правилното квалифициране на предявения иск, определяне на реда, по който следва да се разгледа и дължимата държавна такса. Затова изводът за неизправяне нередовностите на исковата молба се определя като неправилен и необоснован. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК, частният жалбоподател се позовава на чл. 280, ал.1 т.1 и т.2 ГПК – противоречие с решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр.д.№ 3804/2019 г. на ВКС, ІV гр.о. относно това, че държавата участва в производството за нарушение правото на ЕС чрез процесуалния си субституент и макар да не е страна, тя е обвързана от решението. Твърди се противоречие и с определение № 269 от 08.05.2015 г. по ч.гр.д.№ 1867/2015 г. на ВКС, ІІІ гр.о. и практиката на С. - решение по дело Francovich С-6/90, С-9/90 /§ 42-43/ относно реда по националното право за реализиране отговорността на Държавите – членки на ЕС за вреди от неспазване правото на ЕС. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок, отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я приема за допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил следното: Частният жалбоподател е предявил иск пред Административен съд – Ямбол против Министъра на финансите и Върховния административен съд за обезщетение в размер на 128 400 лв. главница и 25 000 лв. мораторна лихва, и законната лихва за вреди, произтичащи от нарушение на вътрешното право, изразяващо се в бездействие на Народното събрание да уреди отношения, възникнали след обявяване за противоконституционни разпоредбите на чл.84, ал.6, изр.1 и чл.84, ал.8 ЗМВР с решение № 3/16.03.2017г. по конст. дело №16/2016г. на Конституционния съд на Република България, както и за преди, произтичащи от нарушение на правото на ЕС – чл.13, вр. чл.6 от КЗПЧОС-не осигуряване на ефективни правни средства за защита. Искът е предявен и против Върховният административен съд, за неправилна преценка, че е недопустимо обжалване на акт на прокурор по ЗМВР. Поради отвод, делото е изпратено за разглеждане от Административен съд-Сливен. С молба от 12.10.2021г. е направено уточнение, че претендираните щети са резултат от: бездействието на Народното събрание да уреди отношенията, възникнали след постановяване посоченото решение на КС, че приемането на противоконституционен закон е деликт и съгласно чл.22, ал.4 от З. - органът постановил акта е следвало да уреди възникналите правни последици от прилагането му. Искът срещу Върховния административен съд е обоснован с отказа му да се произнесе по същество на спора за нищожност на прокурорския акт по чл.69а ЗМВР, поради неадминистративния му характер, а с решението по конст.д.№ 16/2016г. КС изрично е приел, че производството по чл.69 а ЗМВР е административно. Така, според частният жалбоподател, той е бил лишен от ефективни вътрешни средства за защита от действията на прокуратурата срещу него, което е нарушение на чл. 13, във вр. с чл. 6 от КЗПЧОС. С разпореждане №371 от 02.11.2021г. Административен съд–Сливен е разделил производството против всеки от ответниците. Производството против ВАС е останало за разглеждане пред Административния съд, а производството по исковата молба против Народното събрание и Държавата, представлявана от Министъра на финансите е изпратено за разглеждане пред Окръжен съд-Ямбол. С разпореждане от 23.11.2021г. ЯОС е приел, че исковата молба е нередовна, защото искът неправилно е насочен против Народното събрание. Претенцията била срещу държавата, която се представлява от Министъра на финансите, поради което на ищеца е дадено указание да заяви изрично кой е ответник по предявения иск, да уточни размера и да внесе държавна такса в размер на 4% върху заявената цена на предявения иск. На 29.11.2021г., ищецът е заявил, че претенцията му е срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите, размерът на иска е 124 388 лв., в едно със законната лихва от датата на увреждането - 23.01.2020г. до окончателното и изплащане, но е посочил, че държавната такса следва да е проста - в размер на 10 лв., защото е приложим ЗОДОВ и конкретно чл.9а. Първоинстанциония съд не е възприел това съображение и е прекратил производството поради невнасяне на дължимата държавна такса. Въззивната инстанция е приела, че предявеният иск следва да се квалифицира по чл.49, във вр. чл.45 ЗЗД, във вр. чл.7 от Конституцията на Р България, а не по ЗОДОВН, тъй като последният не съдържа разпоредба, уреждаща отговорността на държавата за вреди от законодателната дейност на Народното събрание. Позовал се е на решение №249 от 15.01.2021г. на ВКС по гр.д. № 4069/2019г., 4 г.о., ГК, и решение №71 от 06.04.2019г. по гр.д.№ 3804/2019г. на ВКС, 4 г.о., ГК, с които при присъждане на разноски е съобразена държавна такса в размер на 4% върху цената на иска. Настоящата инстанция намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното определение с определение № 187 от 15.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4283/2021 г., III г. о., определение № 269 от 08.05.2015 г. по ч.гр.д.№ 1867/2015 г., ІІІ гр.о., определение № 496 от 29.12.2020 г. по ч. гр. д. № 4049/2020 г., III г. о. и определение № 129 от 8.04.2021 г. по ч. гр. д. № 4171/2019 г., IV г. о., всички на ВКС, с които е съобразена и практиката на С. - решение по дело Francovich С-6/90, С-9/90 /§ 42-43/ и решение по дело № С-571/2016 г. С актовете на С. се приема, че установеният ред от националното право за реализиране на отговорността на Държавата за вреди от достатъчно съществено нарушение правото на ЕС не могат да бъдат по–неблагоприятни от подобни искове, засягащи само националното право /принцип на равностойност/ и не могат да бъдат така уредени, че да правят практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение /принцип на ефективност/. В съответствие с тази практика е изменен ЗОДОВ (обн. ДВ бр. 94/2019 г.), като нормативно е определен реда за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушение правото на ЕС, т.е. материално правният ред за реализиране на отговорността е по ЗОДОВ. Съгласно чл. 2в ЗОДОВ, исковете за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз се разглеждат от съдилищата по реда на АПК – за вреди по чл. 1, ал. 1 от закона, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и на Върховния административен съд, и по реда на Гражданския процесуален кодекс – в останалите случаи, като ответникът се определя по реда на чл. 7 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Когато искът е насочен против различни ответници, единият от които е ВАС или административен съд, искът се разглежда по реда на АПК. За дължимите такси и разноски по искове за нарушение на правото на ЕС в ал.3 законодателят изрично е препратил към чл. 9а и чл. 10 ЗОДОВ. Въззивното определение не е съобразено с тази нормативна уредба и съдебна практика, поради което е неправилно и следва да бъде отменено. Цитираните съдебни решения на ВКС от Бургаски апелативен съд са постановени по дела, по които разглеждането пред предходните инстанции на спора по същество е преди приемане на чл. 2в ЗОДОВ. Неправилен е изводът на въззивния съд, че понеже се претендират вреди от бездействие на Народното събрание, което не е посочено като административен орган в ЗОДОВ, то не отговаря по този ред. В нормата на чл. 2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ, за разлика от чл.1 и от чл.2в, ал.1 т.1 от същия закон, не е направено разграничение от каква дейност са настъпили вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. Същевременно изискването на чл. 13, във вр. с чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, държавата да предвиди във вътрешното си право достатъчно ефективно средство за защита на основните права, каквото е правото на собственост, е възприето като принцип в чл.6, ал.2 от Договора за Европейската общност /в сила от 01.12.2009 г./, съгласно който С. се присъединява към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно установената практика / решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ІV г. о. и решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр.д.№ 3804/2019 г. на ВКС, ІV гр.о., искът за обезщетение за причинени вреди срещу държавата може да се предяви или срещу министъра на финансите, или срещу съответния орган, причинил вредите, в качеството му на процесуален субституент. държавата участва в производството за нарушение правото на ЕС чрез процесуалния си субституент и макар да не е страна, е обвързана от решението. В конкретния случай въпреки предвиденото в чл.2в, ал.2 ЗОДОВ, съдът е разделил производството против двамата ответници, което е довело до неправилния извод, за правната квалификация, за дължимата държавна такса и за нередовност на исковата молба. По предявеният иск се дължи проста държавна такса по чл. 2в, ал.3 във вр. с чл. 9а ЗОДОВ. Указанията до ищеца са били неправилни, поради което исковата молба неправилно е преценена за нередовна, а производството е прекратено. Разпореждането на въззивният съд, с което е потвърдено разпореждането за прекратяване на производството поради неизправяне нередовностите на исковата молба следва да се отмени, като вместо това, делото следва да се върне на първостепенния съд за съобразяване на понататъшните процесуални действия с изложеното по-горе. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение