Определение № 764 от 12.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1787/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. ВКС е сезиран с две касационни жалби. Първата жалба е подадена от ответника Прокуратура на РБ срещу решение №148/20г. на САС в частта, в която Прокуратурата е осъдена да плати на П. В. С. законна лихва върху сумата от 150лв. за периода от 21.03.2012г. до окончателното плащане. А втората жалба е подадена от ищеца П. В. С. срещу решението на САС в частта, в която е отхвърлен искът му за неимуществени вреди за разликата над 150лв. до 100000лв., както и в частта, в която е отхвърлен искът му за 80000лв. имуществени вреди. Производството по делото е било образувано по твърдения на ищеца, че е бил привлечен като обвиняем по ДП 26р/2003г.. за извършено престъпление по чл. 215, ал.2, т.1, вр.с ал.1, пр.1, алт. 2 и алт. 6 НК. Но е бил оправдан с присъда, постановена от СРС, която е потвърдена на 21.03.2012г. с решение на СГС. От незаконното обвинение е бил претърпял имуществени и неимуществени вреди, изразяващи се в следното: разболял се от хипертония, диабет, агорафобия, накърнено било доброто му име и делото е продължило над разумния срок около 10 години, собственото му МПС било незаконно иззето и задържано за периода от 2003г. до 2016г.. Претендира имуществени вреди в размер на 80000лв. от незаконното изземване на МПС и 100000лв. неимуществени вреди от незаконното обвинение, заедно със законната лихва върху обезщетението до окончателното плащане. В срока за отговор ответникът е направил възражение по чл. 5 ЗОДОВ с оглед процесуалното поведение на ответника по време на наказателното производство и броя на процесуалните и следствени действия. С обжалваното решение, въззивният съд е приел, че искът за неимуществени вреди по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е частично основателен за сумата от 150лв.. Приел е, че повдигнатото обвинение и наложените мерки за неотклонение са незаконни. Но от друга страна не било накърнено доброто име на ищеца, тъй като през същия период е бил преследван за друго престъпление, по което е осъден с влязла в сила присъда на лишаване от свобода на 19 години. Срещу ищецът са били водени и други наказателни производства, които са причинили забавяне на процесното наказателно дело. Поради това въззивният съд е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150лв.. Искът за имуществени вреди е отхвърлен като неоснователен, тъй като ищецът не е собственик на процесния автомобил. Съдът е присъдил законна лихва за забава от датата на влизане в сила на оправдателната присъда, въпреки че ищецът не е посочил начална дата за периода на забава. В касационната жалба на ПРБ се оспорва присъдената законна лихва и се изразява становище, че решението в тази част е недопустимо. В касационната жалба на ищеца се оспорва изводът на съда, че ищецът не е собственик на иззетия автомобил, както и размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. В тази връзка в изложението се твърди очевидна неправилност на решението и се поставят следните въпроси на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: Може ли съдът да прави фактически изводи за факти по които страните не са спорили? Може ли съдът да обсъжда правни доводи, които не са въведени от страните? Може ли съдът да вземе предвид видът на повдигнатите обвинения и неприключилите наказателни производства при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди? По касационната жалба на ищеца П. С. не се установяват подържаните основания за допускане на касационно обжалване. Първите два въпроса са формулирани във връзка с решаващият извод на съда за липса на право на собственост върху процесното МПС по иска за имуществени вреди. Тези въпроси обаче са неотносими, не са обуславящи, защото изводът за липса на право на собственост не е фактически, а правен извод, който съдът постановява като правна последица от установените факти по делото, без да е обвързан от квалификацията и становището на страните по делото. Без значение е дали ответникът е оспорил правото на собственост с отговора на исковата молба, тъй като според трайната практика на ВКС (решение №228/10 на ІІ ТО и решение №27/14 на ІІ ТО) с пропускането на срока по чл. 131 ГПК, не се преклудира правото на ответника да оспори фактическите и правни твърдения на ищеца. По въпроса дали съдът може да вземе предвид видът на повдигнатите обвинения и неприключилите наказателни производства при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, не се установява противоречие с практиката на ВКС, доколкото с решение №150/18г. на ІІІ ГО е прието, че от значение за определяне размера на обезщетението е и наличието на други висящи наказателни производства срещу пострадалия през времетраенето на наказателния процес, от който се претендират вреди по делото, доколкото търпяните болки и страдания са произтекли от всички обвинения в престъпления; също така от значение са съдебното минало и налични предишни осъждания с оглед преценка личността на ищеца и интензитета на негативните изживявания. Не се констатира противоречие във фактическите и правни изводи на въззивното решение по жалбата на ищеца, които биха могли да се квналифицират като очевидна неправилност и като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. По жалбата на Прокуратурата на РБ срещу решението на въззивния съд в частта, в която е присъдена законна лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното плащане обаче, има вероятност да е постановено недопустимо решение, при условие, че ищецът не е посочил начална дата, от която претендира законна лихва за забава. Поради това по жалбата на ПРБ следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК заради вероятна недопустимост. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: