Определение № 239 от 17.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4838/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по подадена от Ж. А. Ж., чрез адв. И. К. И., частна касационна жалба срещу определение № 4157 от 08. 11. 2022 г. по в. ч. гр. д. № 2350/2022 г. на ОС – Варна, IIIс-в, с което е оставена без уважение частната му жалба, съдържаща се във въззивна жалба вх. № 260878/02. 11. 2020 г., срещу определение, съдържащо се в решение № 260029 от 09. 10. 2020 г. по гр. д. № 1169/2018 г. на РС – Провадия, с което е оставена без уважение подадената от частния жалбоподател молба вх. № 3037/01. 07. 2020 г. за допълване, на основание чл. 250 ГПК, на решение № 124 от 03. 06. 2020 г. по гр. д. № 1169/2018 г. на ПРС. Твърди се неправилност на определението, поради постановяването му в нарушение на чл. 250, 238 и 239 ГПК. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, пр. 3 ГПК, отмяната му и връщане делото на районния съд за постановяване на допълнително решение по чл. 250 ГПК.

Не е подаден отговор от ответиците по частната жалба Т. Р. З. и С. П. Я..

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Частната жалба е допустима.

Не са налице сочените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и г. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение.

Със същото е потвърдено първоинстанционно определение, с което е оставена без уважение молба вх. № 3037/01. 07. 2020 г., подадена от ищеца Ж. А. Ж., за допълване, на основание чл. 250 ГПК, на решение № 124 от 03. 06. 2020 г. по гр. д. № 1169/2018 г. на ПРС, чрез включване в диспозитива на решението на определение, с което съдът да се произнесе изрично по направеното от Ж. Ж., в проведеното на 28. 01. 2020 г., пред ПРС, открито съдебно заседание, искане по чл. 238, ал. 1 ГПК, за постановяване на неприсъствено решение по отношение на ответника Т. Р..

За да постанови този резултат, съставът на окръжния съд е приел, че не е налице хипотезата на непълно решение, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по предявените искове с решение по общия ред, което произнасяне имплицитно съдържа и произнасяне по направеното от частния жалбоподател искане чл. 238 ГПК – след като е постановено решение по общия ред и срещу ответника Т. Р., явно искането по чл. 238 ГПК е прието за неоснователно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Длъжен ли е съдът, при произнасяне с решение по общия ред, въпреки направено искане по чл. 238 ГПК, да постанови определение по чл. 239, ал. 3 ГПК, с което да се отхвърли искането за постановяване на неприсъствено решение.

2. „Уважаването на искането за допълване на решението от страна на първоинстанционния съд ще подмени ли по същество съдебното решение, постановено по общия ред, с неприсъствено такова или ще бъде разкрита своевременно в съдебния многоинстанционен процес нищожността на постановеното решение, ако съдът е задължен от процесуалния закон да извърши задължителните съдопроизводствени действия на предвидената в ГПК процесуална норма на неприсъствено решение, при постановка на произнасяне спрямо другия ответник по общия ред?“

3. „Разделянето на съдебното производство на две – по същество и по произнасянето по чл. 250 ГПК пречка ли е и в двете съдебни производства да бъде направена въззивна проверка на правилността на действията на първоинстанционния съд по искането по чл. 238 ГПК?“

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с решение № 157 от 29. 11. 2010 г. по т.д. № 262/2010 г. на ВКС, 1 т.о., както и че обсъждането им ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси.

Въпросите не отговарят на изискванията на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са неотносими към поставения за разглеждане процесуалноправен спор, не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и обсъждането им не би повлияло на изхода на делото. Относимият в случая въпрос би бил налице ли е непълнота на решението по смисъла на чл. 250 ГПК, ако съдът се е произнесъл по спорния предмет с решение, постановено по общия ред, без преди това да се произнесе с определение по чл. 239, ал. 3 ГПК по направеното искане по чл. 238 ГПК за постановяване на неприсъствено решение. Такъв въпрос обаче не е поставен, а са формулирани въпроси, свеждащи се до питането дали ще е налице допуснато съществено процесуално нарушение, ако съдът постанови решение по общия ред, въпреки направено искане по чл. 238 ГПК и наличие на предпоставките на чл. 238 и 239 ГПК за уважаването му, и без изрично постановено определение по чл. 239, ал. 3 ГПК.

Дори да се приеме, че въпросите са обуславящи изхода на частното производство, същите не са разрешени в противоречие с посочената от частния жалбоподател практика на ВКС. В цитираното от касатора решение на ВКС се приема, че при постановяване на решение по общия ред, въпреки направено искане по чл. 238 ГПК и наличие на предпоставките на чл. 238 и 239 ГПК за уважаването му, и без изрично постановено определение по чл. 239, ал. 3 ГПК, първоинстанционното и въззивно решения са недопустими и подлежат на обезсилване, с връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от етапа произнасяне по искането за постановяване на неприсъствено решение. Решението не съдържа извод, че в коментираната хипотеза липсата на определение по чл. 239, ал. 3 ГПК представлява непълнота на постановеното решение, подлежаща на отстраняване по реда на чл. 250 ГПК.

Обсъждането на въпросите не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 250 ГПК има формирана богата практика на ВКС, която не се нуждае от промяна като неактуална, неправилна или по други причини.

Не е налице и соченото от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, изразяваща се в очевидно противоречие с разпоредбата на чл. 250 ГПК на извода на въззивния съд, че липсата на определение по чл. 439, ал. 3 ГПК представлява непълнота на решението и е основание за допълването му. Степента на тежест на посочения порок, дори да съществува, не е такава, че да обуслови очевидна неправилност на акта. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката.

По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното определение не следва да се допуска до касационен контрол.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,