Определение № 627 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2717/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 2127/01.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2823/2020 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено определение № 6874 от 13.05.2020 г. по гр. д. № 16035/2018 г. на Софийски градски съд, с което са оставени без разглеждане като процесуално недопустими предявените от Българска академия на науките /Б./ срещу „Ди ен Д. А.“ Е., „С.“ АД и Столична община искове за признаване за установено, че другият ответник „Д. 59“ Е. не е собственик на магазин, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 204,30 кв. м., както и на съответните идеални части от общите части на сградата и дворното място. Въззивният съд е приел, че изпълнително дело № 20189250403361 по описа на ЧСИ Радост Ч. е било образувано по възлагателно писмо от взискателя Софийски районен съд. Вземането на съда е за сумата 255 005,14 лв., представляваща държавна такса по заявление за издаване на заповед за изпълнение и 5 лв. за изпълнителен лист. Принудителното изпълнение е насочено срещу описания недвижим имот на [улица]. Прието е, че производството по гр. д. № 16035/2018 г. на СГС е образувано по искова молба на Б. срещу страните в изпълнителното производство - СРС и „Д. 59“ Е., както и срещу праводателите на длъжника - Д. А.“ Е., „С.“ АД, Столична община и К. АД /н./, за отричане правото на собственост на длъжника върху описания недвижим имот. С определение в открито съдебно заседание производството срещу К. АД /н./ е прекратено поради липса на правен интерес.

Въззивният съд е приел, че искът за собственост е допустим при наличие на правен интерес. Допустимо е предявяване на установителен иск за собственост, насочен срещу страните по разпоредителна сделка, за която ищецът твърди, че няма вещен прехвърлителен ефект и че той е действителният собственик на разпоредения имот. В този смисъл са и разясненията на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. В конкретния случай обаче не е предявен такъв положителен установителен иск за собственост.

Прието е също, че искът по чл.440 ГПК е предвиден в защита на третите лица в случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се засягат правата на тези лица. Искът е уреден в закона като отрицателен установителен и за предявяването му е необходимо съществуването на правен интерес. В случаите на предявен въз основа на общата разпоредба на чл.124, ал.1 ГПК установителен иск наличието на правен интерес винаги се преценява конкретно на основата на изложените в исковата молба обстоятелства. Искът по чл.440 ГПК е уреден с изрична законова разпоредба, която очертава както случаите, когато той може да бъде предявен, така и кои са надлежните страни по него – чл.440, ал.1 и ал.2 ГПК. Правата на третото лице върху вещта, предмет на изпълнението, не са предмет на иска по чл.440 ГПК, а само обуславят правния интерес от предявяването му. Целта е при уважаване на иска да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудително изпълнение върху имущество, което не му принадлежи. Видно от законовата разпоредба, праводателите на длъжника не са надлежни страни в производството по този иск. Затова правилен е изводът на първоинстанционния съд, че липсва процесуална предпоставка /правен интерес/ за надлежно упражняване на правото на иск срещу праводателите. В този смисъл са и указанията в т.4 на ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от Б..

Жалбоподят счита, че има правен интерес да отрече правото на собственост на длъжника „Д. 59“ Е. не само по отношение на него, но и по отношение на праводателите му „Д. А.“ Е., „С.“ АД и Столична община. Целта на ищеца е да обвърже и праводателите на длъжника със силата на пресъдено нещо на решението по делото, за да не се налага впоследствие да води други искове срещу тях. Позовава се на т.3Б на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. При какви предпоставки е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права; Налице ли е правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което претендира да е праводател на длъжника-несобственик, т.е. лице, което се е разпоредило със спорния имот преди предявяване на иска;

2. Какво е съотношението между разпоредбите на чл.124, ал.1 и чл.440, ал.1 ГПК във връзка с преценката за наличие на правен интерес от водене на отрицателен установителен иск; налице ли е правен интерес у собственика да води отрицателни искове срещу праводателите на длъжника несобственик; допустимо ли е съединяване за разглеждане в едно производство на отрицателен установителен иск по чл.440, ал.1 ГПК срещу длъжника-несобственик и отрицателни установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК срещу праводателите на ответника-длъжник;

3. Дали неизлагането на конкретни мотиви по възраженията и доводите на страните и събраните доказателства нарушава изискването за обоснованост и мотивираност на съдебния акт.

По първия въпрос въззивното определение влизало в противоречие с т.4 на ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, по третия въпрос – в противоречие с ППВС № 1/13.071953 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и на практика на ВКС по чл.290 ГПК, а по втория въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържа се и основанието „очевидна неправилност“, което е обосновано с изложените по-горе твърдения за процесуални нарушения.

Ответникът „С.“ АД оспорва жалбата. Счита, че не са изпълнени критериите за допускане на касационно обжалване. Определението не е очевидно неправилно, съответства на посочената практика на ВКС, а вторият въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага и съображения за неоснователност на жалбата по същество.

Ответниците „Д. А.“ Е. и Столична община не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въззивното определение не е очевидно неправилно, тъй като от неговия прочит не се установява тежко нарушение на закона или на правилата на формалната логика. Обратно – определението е подробно мотивирано, съображенията са последователни и ясни и съответстват на закона и на 4 практиката на ВКС по прилагането му.

Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия и по третия въпрос.

Въпрос № 1 съдържа в себе си два подвъпроса. Първият от тях – за процесуалните предпоставки, при които може да се предяви отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права, е теоретичен, без връзка с конкретните обстоятелства по настоящото дело, т.е. той не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Вторият подвъпрос също не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като акцентът на питането е поставен върху правния интерес от установителения иск за собственост, а действителният проблем по настоящото дело е за надлежния ответник по предявен отрицателен установителен иск за собственост. В т.4 на ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС се разисква въпросът дали праводателите на ответника могат да бъдат наред с него ответници по предявен положителен установителен иск за собственост, когато са прехвърлили имота преди предявяване на исковата молба. Това тълкувателно решение е изцяло неотносимо към настоящия спор, тъй като разясненията са дадени за положителен установителен иск за собственост, какъвто в случая не е предявен. В ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС не се дава отговор за надлежния ответник по предявен отрицателен установителен иск за собственост, затова то също не обосновава противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Няма колебание в теорията и в съдебната практика, че надлежни страни в процеса са лицата, които претендират, че са притежатели на материалните права, засегнати от правния спор. Това разбиране е отразено и в мотивите на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Израз на това разбиране е и обжалваното определение. И ако в т.4 на ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС се дава едно пошироко разбиране, според което положителен установителен иск за собственост може да се предяви не само срещу лицето, което последно е придобило собствеността на имота, но и срещу неговите праводатели, които не се легитимират като настоящи собственици, това разбиране не може да се пренесе и в разсъжденията по отрицателния установителен иск за собственост, по който надлежен ответник е единствено лицето, което твърди че е собственик на имота към момента на предявяване на иска.

Въпрос № 2 поставя същите проблеми – дали е допустим отрицателен установителен иск за собственост срещу праводателите на лицето, което последно е придобило собствеността на имота, както и дали такъв иск може да се съедини за общо разглеждане с иск по чл.440 ГПК. Въпросите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по изложените по-горе съображения, затова по тях не може да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Няма основание при отрицателните установителни искове за собственост да се въведе по-широко разбиране за надлежния ответник, като се добавят и праводателите на лицето, което последно се легитимира като собственик. Това по дефиниция е невъзможно, тъй като с отрицателния установителен иск ищецът цели да отрече правото на лицето, което се легитимира като собственик към момента на предявяване на иска, но не и на лицата, които са се легитимирали като собственици към един по-ранен момент. След като не е допустим отрицателният установителен иск срещу праводателите, то няма и как такъв иск да се съедини за общо разглеждане с иск по чл.440 ГПК.

Въпрос № 3 въобще не отговаря на данните по настоящото дело и затова по него също не може да се допусне касационно обжалване. Въззивният съд е изложил последователни и ясни мотиви по възраженията и доводите на страните, а въпросът е поставен при предпоставката за липса на такива мотиви. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с мотивите на съда, не може да доведе до извод, че липсват мотиви.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,