Определение № 1431 от 24.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2578/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Х. М., Л. Х. А., Д. Т. М. и Х. П. М. срещу решение № 78 от 07.03.2024 г по в.гр.д.№ 29 от 2024 г. на Хасковския окръжен съд, II състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционно решение № 672 от 31.10.2023 г. по гр.д.№ 312 от 2023 г. на Хасковския районен съд, по същество са отхвърлени предявените от горепосочените касатори срещу Н. Р. Н. субективно и обективно съединени искове по чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от престъпление на ответницата по чл.331, ал.1 във връзка с чл.330, ал.1 НК- запалване по непредпазливост на чужд имот /имот на касаторите/ в [населено място], общ.К., обл.К. на 04.07.2019 г.

В касационната жалба се твърди, че решението на Хасковския окръжен е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на вероятна нищожност и очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. При предявен иск с правно основание чл.45 ЗЗД, следва ли да бъдат доказани установените в наказателното производство имуществени вреди ?

2. Дължи ли се репариране на неимуществени вреди вследствие погиване на вещи от извършено престъпление ?

3. Възможно ли е лица, които са били страни по делото в първа и втора инстанция да нямат право да жалят въззивното решение, без въззивният съд да е отменил или изменил постановеното по отношение на тях първоинстанционно решение и без въззивният съд да е прекратил делото по отношение на тях ?

По тези въпроси се сочи противоречие със следната практика на ВКС: решение № 648 от 19.06.2009 г. по гр.д.№ 1008 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение от 06.07.2009 г. по т.д.№ 656 от 2008 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 524 от 08.06.2009 г. по гр.д.№ 1464 от 2008 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 691 от 23.09.2009 г. по гр.д.№ 2669 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о.

Освен това се твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и че решението е нищожно и очевидно неправилно.

В писмен отговор от 02.07.2024 г. ответницата по жалбата Н. Р. Н. оспорва същата. Счита, че касационната жалба на Д. Т. М. и Х. П. М. е недопустима и моли като такава да бъде оставена без разглеждане. По отношение на касационната жалба на А. Х. М. и Л. Х. А. счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, поради което моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендира и за направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема следното:

I. Касационната жалба на Д. Т. М. и Х. П. М. следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК- подадена срещу решение по обективно съединените искове на Д. М. и Х. М. с цена на исковете под 5 000 лв. Видно от исковата молба, уточнителна молба от 19.01.2023 г. и постановените първоинстанционно и въззивно решение, тези касатори са предявили срещу Н. Р. Н. и съдът се е произнесъл с решение по обективно съединени искове по чл.45 ЗЗД с цена на всеки един от исковете под 5 000 лв.: Д. Т. М. е претендирала обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 3 715,51 лв. Х. П. М. също е претендирал обезщетение неимуществени вреди в размер на 3 000 лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 3 715,51 лв.

II. Касационната жалба на А. Х. М. и Л. Х. А. е допустима, като подадена в посочения в чл.283 ГПК срок за обжалване, от легитимирани страни и срещу решение на въззивен съд по искове с цена над 5 000 лв.: Видно от исковата молба, уточнителната молба от 19.01.2023 г. и постановените първоинстанционно и въззивно решение, А. Х. М. и Л. Х. А. са предявили срещу Н. Р. Н. и съдът се е произнесъл с решение по обективно съединени искове по чл.45 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 000 лв. и за обезщетение за имуществени вреди в размер на 7 431,03 лв. за всеки от двамата ищци.

Касационната им жалба обаче не следва да бъде допускана до касационно разглеждане, поради следното:

1. По първия поставен от касаторите правен въпрос /При предявен иск с правно основание чл.45 ЗЗД, следва ли да бъдат доказани установените в наказателното производство имуществени вреди ?/ не е налице соченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване- противоречие с практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика и с разпоредбата на чл.300 ГПК, в обжалваното решение съдът е приел, че по предявен иск за обезщетяване на вредите от престъпление гражданският съд е обвързан от задължителната сила на присъдата относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, включително е обвързан от установения в наказателното производство размер на настъпилите от престъплението вреди, когато те са елемент от състава на конкретното престъпление. Тъй като в конкретния случай размерът на вредите не е елемент от състава на престъплението по чл.331, ал.1 във връзка с чл.330, ал.1 НК, съобразено със закона и с практиката на ВКС е приетото от въззивния съд, че не е обвързан от посочения във влязлото в сила решение № 260000 от 11.11.2020 г. по н.а.х.д.№ 31 от 2020 г. на Крумовградския районен съд размер на вредите от престъплението и поради това ищците е следвало да докажат размера на тези вреди по гражданското дело, което те не са сторили.

Независимо от горното, следва да се посочи, че в конкретния случай по наказателното дело също не са били установени вреди в претендирания от ищците размер: Видно от решение № 260000 от 11.11.2020 г., по наказателното дело е било установено, че от причинения от ответницата пожар са настъпили имуществени вреди в размер на 4 976,03 лв., които обаче ответницата Н. Н. е заплатила на ищеца А. М. с платежно нареждане от 27.02.2020 г. Твърдението на касаторите, че в наказателното производство били доказани имуществени вреди от пожара на по-висока стойност /27 260,10 лв./ и част от тези вреди /с изключение на платените 4 976,03 лв./ въззивният съд неправилно приел за недоказани и съответно недължими, е неоснователно: посочената в решението по наказателното дело сума от 27 260,10 лв. е стойността на увреденото при пожара имущество, а не стойността на имуществените вреди от този пожар. Стойността на имуществените вреди е изрично установена по наказателното дело и посочена в решението на наказателния съд- 4 976,03 лв.

2. По втория поставен от касаторите правен въпрос /Дължи ли се репариране на неимуществени вреди вследствие погиване на вещи от извършено престъпление ?/ също не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно практиката на ВКС /например решение № 478 от 20.06.2013 г. по гр.д.№ 1714 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г..о, решение № 30 от 13.04.2020 г. по гр.д.№ 2378 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др./, допустимо е да се претендират и съответно да се обезщетяват претърпените от собственика на конкретна вещ не само имуществени, но и неимуществени вреди от погиването на тази вещ. Приетото в обжалваното решение не противоречи на тази практика на ВКС. Видно от мотивите на въззивния съд, той е приел, че в исковата молба ищците са предявили претенции за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди- претърпени болки и страдания от погиването на бащината им къща, и е отхвърлил тези претенции не защото такова обезщетение за неимуществени вреди принципно не се дължи, а по други съображение: защото по делото е установено, че вещта не е погинала /при причинения от ответницата пожар наследствената къща на ищците не е погинала, а само повредена, с изгорял покрив, но има възможност да бъде възстановена и отново ползвана по предназначение/ и защото ищците не са доказали, че са понесли душевни страдания от опожаряването на тази къща поради изключителната си привързаност към нея.

Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по тези два въпроса, тъй като по тях има практика на ВКС /включително посочената от касаторите/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.

3. Третият поставен въпрос /Възможно ли е лица, които са били страни по делото в първа и втора инстанция да нямат право да жалят въззивното решение, без въззивният съд да е отменил или изменил постановеното по отношение на тях първоинстанционно решение и без въззивният съд да е прекратил делото по отношение на тях ?/ също не може да обуслови допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта му, касаеща касаторите А. М. и Л. А., тъй като въпросът е напълно неотносим към решението по исковете спрямо тези двама касатори. Той е поставен в контекста на приетото от съда, че другите двама ищци Д. М. и Х. М. нямат право на касационна жалба.

4. Не е налице и соченото от касаторите основание на чл.280, ал.2, предл.1 ГПК за допускане на касационното обжалване- вероятна нищожност на решението, поради посочването в него, че не подлежи на касационно обжалване от ищците Д. М. и Х. М.. Посочването във въззивното решение, че решението е окончателно по отношение на част от ищците по делото, дори и да е неправилно, не води до нищожност на решението. То няма отношение нито към валидността, нито към допустимостта, нито към правилността на постановеното решение. Дали едно конкретно въззивно решение подлежи на касационно обжалване или не, респективно дали е влязло в сила по отношение на част от ищците или не, е въпрос, разрешен с императивни процесуалноправни норми на ГПК и се решава от касационната, а не от въззивната съдебна инстанция.

5. Не е налице и посоченото основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускате на касационното обжалване. За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Неправилното, според касаторите, възприемане от въззивния съд на показанията на свидетел по делото само по себе си не води до очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това е така, тъй като, както бе посочено по-горе, очевидната неправилност следва да е видна от самото решение /при прочита на решението/, без да е необходимо запознаване с доказателствата по делото, докато преценката дали въззивният съд правилно е възприел свидетелските показания налага запознаване и преценка на тези показания.

6. Не са налице и останалите основания на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението в частта му, касаеща предявените от А. М. и Л. А. искове: Няма вероятност решението в тази част да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл.45 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Хасковския окръжен съд, касаещо исковете на А. М. и Л. А., не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 02.07.2024 г.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение