Определение № 3919 от 20.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3935/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. Р. С. и Е. Е. Х., подадена за двамата чрез пълномощника им адв.С. И., срещу въззивното решение № 100 от 06.04.2023 г. по в. гр. д. № 339/2023 г. на Окръжен съд - Шумен. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за допускане до касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК. Молят въззивното решение да се отмени и да бъде постановено решение, с което предявения иск по чл. 72 ЗС бъде уважен, претендират разноски за всички съдебни инстанции. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответната страна в производството Г. З. М. с писмен отговор чрез пълномощник адв.С. К., оспорва като неоснователна касационната жалба, претендира разноски за касационното производство. С допълнителна молба, постъпила във ВКС вх.№ 5662/01.04.2024 г. касаторката М. Р. излага своята гледна точка за собствеността на имота, твърди, че е сезиран и главния прокурор за изясняване на нещата, иска се определяне на друга дата /вероятно за разглеждане на делото/ докато се изясняват нещата за имота. Към молбата са приложени последни 2 стр. от съдебен акт, за който няма отбелязване да е влязъл в сила. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, намира следното: Касационната жалба е допустима. Няма данни за наличие на законово основание да се отлага преценката по допускане на касационното обжалване в настоящето производство по чл.288 ГПК. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260034 от 12.05.2022 г. по гр.д. № 507/2021 г. на РС – Шумен, с което е отхвърлен предявеният от М. Р. С. и Е. Е. Х. против Г. З. М. иск с правно основание по чл. 72 ЗС за заплащане на сумата, с която се е увеличила стойността на недвижим имот на ответника, в следствие на извършените от ищците подобрения, като за сума в размер на 19 548 лв.- като неоснователен, а за сума от 4952 лв. - поради погасяването на вземането по давност, като е отхвърлено и искането ищците да задържат имота на ответника - дворно място, представляващо УПИ *-*, от кв. 41, по плана на [населено място], общ. В., обл. Ш., с площ от 742 кв.м., заедно с построените в него сгради – къща с площ от 80 кв. м. и стопански постройки – хамбар с площ от 16 кв.м. и плевня с площ от 40 кв.м., при граници: улица; УПИ *-*, УПИ *-*, до заплащане на подобренията в него. Спорът е породен от твърденията на ищците, че те двамата, въз основа на предварителен договор с ответника Г. М. за покупко – продажба на недвижим имот от 30.12.2004 г. за УПИ *-* кв.41 по плана на [населено място], общ.В., обл.Ш., с площ 742 кв.м., с построените в него къща на 80 кв.м. и стопански постройки хамбар и плевня, са се настанили да живеят в къщата в края на 2004 г., като са заплатили окончателната цена на продавания имот през 2005 г., по повод на което са оформили договор от 28.10.2005 г. Ищците твърдят, че след това, с влязло в сила решение, са осъдени да предадат на Г. М. имота, а техния последващ иск за собственост срещу него на основание давностно владение, е отхвърлен от въззивния съд с влязло в сила решение, макар пъпрвоинстаницонинят съд да е бил уважил иска им. Твърдят, че през годините са извършили подобрения в имота, с оглед на което претендират заплащане на сумата от 24 500 лева, представляваща увеличената му стойност поради направените от тях подобрения, която сума претенидрат от ответника, както и са заявили и право на задържане на имота до заплащане на подобренията. Ответникът оспорва иска и искането за задържане, прави и възражение за погасяване вземането на ищците по давност, евентуално и възражение за прихващане с негови насрещни вземания за обезщетение за лишаване от ползване и за дължимите му суми по водените между същите страни предходни дела, за които има издадени изпълнителни листове. Въззивият съд, аналогично на първоинстанциония съд, е приел иска за неоснователен, респ. и обусловеното от него искане за право на задържане. Не е било спорно между страните, че на 30.12.2004 г. между ответника и съпругата му, от една страна, и двамата ищци, от друга, е бил сключен писмен предварителен договор за проджаба на процесния имот, и след това, на 28.10.2005 г. е подписан отново втори писмен договор без нотариална заверка на подписите, между ответника и ищцата М. С., с който е потвърдено желанието за продажба на същия имот. От фактическа страна е установено, че с влезли в сила решение по гр.д. № 2734/2015 г. на РС - Шумен, решение по гр.д. № 239/2018 г. по описа на РС – Шумен и решение по в.гр.д. № 14/2020 г. на ОС – Шумен, които обвързват съда и страните със сила на пресъдено нещо съгласно чл.297 ГПК и чл.298, ал.1 ГПК, е признато за установено, че собственик на спорния недвижим имот е ответникът и ищците не са придобили право на собственост върху него по давност в периода м. декември 2004 г. – 22.01.2018 г., както и че соченият от ищците договор от 28.10.2005 г., озаглавен „Договор за покупко-продажба“, е подписан от ответника. Съдът е приел за установено, че на 30.12.2004 г. между Г. З. М. и М. Х. и Е. Х. е бил сключен предварителен договор за покупко - продажба на процесния недвижим имот, за какъвто договор страните не спорят, макар писменият документ- договор от тази дата, да е бил изключен от доказателствата по реда на чл.183, ал.1 ГПК. Приел е, че владението върху процесния имот не е доказано да е предадено въз основа на този предварителен договор или на последващия от 28.10.2005 г., поради което, предвид и показанията на свидетелите Х. и Х., че ищците са се нанесли в имота, им е признал положението на недобросъвестни владелци с права по чл.74 ЗС. При преценка на показанията на свидетелите А. М. и М. М. е установено, че ответникът и съпругата му са посещавали имота в периода 2004 г. до завеждане на ревандикационния иск по гр.д.№ 2734/2015 г., били са запознати с извършваните в този период подобрения и при липса на доказателства и твърдения от ответника, че се е противопоставил на същите, е счетено, че отношенията между страните относно подобренията, извършени от ищците до завеждане на иска за ревандикация, се уреждат по правилото на чл.72, вр. чл.74, ал.2 ЗС, а за тези след завеждане на иска за ревандикация- когато ищците са станали държатели на процесния имот, се уреждат от разпоредбите на чл.60-62 от ЗДД, респ. чл.59 ЗЗД По отношение на размера на извършените подобрения съдът е кредитирал приетото по делото заключение на тройната СТЕ, а не единичната такава, като изготвено от повече вещи лица и въз основа на точен и обективен анализ, и е установил, при преценката на СТЕ с показанията на свидетелите, че ищците са извършили в имота следното: 1/ на първи етаж от жилищната сграда – полагане на бетонна настилка на 17.97 кв.м, настилка от теракотни плочки на 17.97 кв.м., циментова замазка на 35.96 кв.м., почистване на варова боя на 170.47 кв.м., шпакловане на 170.47 кв.м., боядисване на 170.47 кв.м. и фаянсови плочки на 6.92 кв.м., на обща стойност 4 278.41 лева; 2/ на втори жилищен етаж – шпакловане на 227.13 кв.м., боядисване на 227.13 кв.м., циментова замазка на 12.14 кв.м., ПВЦ дограма на 7.98 кв.м. и фаянсови плочки на 3.47 кв.м., на обща стойност 4 540.91 лева и 3/ изграждане на съборен сайвант на 51.03 кв.м. и на тоалетна на 2.47 кв.м., на обща стойност 2 000 лева. Общата стойност на описаните подобрения по трите точки към датата на извършването им е 10819.33 лева, а към 2022 г., след приспадане на съответния процент овехтяване – 10 278.37 лева, или 10 280 лева кръгло. Същите са 22,53% от строителната стойност на сградата, пренесено към пазарната стойност, формират увеличена стойност на имота 4 190 лева. Въззивният съд е изложил и съображенията си защо, и въз основа на какви доказателства, приема, че преустройството на стария сайвант от двуетажен в едноетажен не представлява подобрение по смисъла на закона r не води до увеличение стойността на имота (премахнат е втория етаж при запазване на първи етаж в досегашния му вид, като върху него е била поставена покривна конструкция, за която са използвани изцяло материали от стария покрив). Аналогично и за новоизградената тоалетна е прието да не е подобрение, защото е установено в имота да е имало такава и по делото, за която не е доказано да е била неизползваема по предназначение или новата да предоставя подобрени условия за ползване, поради което е останало недоказано, че новата постройка е довела до обективно и трайно увеличение стойността на имота, респективно, че направените във връзка с нея разноски са необходими, а и за новата тоалетна е прието да е незаконен строеж (липсвали строителни книжа), който строеж, при липса на съгласие от ответника да се запази, няма характер на подобрение. По отношение на времето, в което са извършвани подобренията в имота, е прието за доказано, че СМР по т.1, т.2 и т.3- преустройството на сайвант ( от номерацията по-горе), са извършени преди завеждане на гр.д. № 2734/2015 г. на РС-Шумен по предявения от ответника ревандикационен иск срещу ищците, а изграждането на новата тоалетна е било осъществено по време на висящността или след влизане в сила на решението по гр.д. № 2734/2015 г. на РС – Шумен. Така въззивният съд е формирал решаващ извод, че увеличената стойност на имота е със сумата 3414.08 лева, дължима на основание чл.74, ал.2, вр. чл.72 ЗС, изчислена след приспадане в процентно отношение увеличението стойността на имота от преустройството на сайванта и изграждането на нова тоалетна по заключението по тройната СТЕ. Възражението на ответника за погасяване вземането за подобрения по давност е прието за основателно предвид установеното, че ищците са получили преписи от исковата молба по гр.д. № 2734/2015 г. на 17.12.2015 г., а настоящата искова молба е депозирана на 22.02.2021 г., и вземането за посочената сума от 3 414.08 лева е погасено по давност, и искът за нея следва да се отхвърли поради това. В останалата част, за разликата до 22 500 лева / 24 500 – 2 000 лева /, претенцията е недоказана и подлежи на отхвърляне като неоснователна, като за преустройството на сайванта и новата тоалетна- в предявен размер на 2 000 лева, защото не представляват подобрения, а и тоалетната е изградена от ищците в качеството им на държатели, поради което за нея отношенията между страните се уреждат по правилото на чл.59 от ЗЗД, но в случая подобрителите не са доказвали стойността на вложените материали и труд за изграждането й и размера на сумата, с която е намалял патримониума им във връзка с тях, нито наличието на реално обогатяване на ответника за сметка обедняването на ищците. При тези мотиви първоинстанционното решение е потвърдено и е определена отговорността за разноските. Касационното обжалване не може да бъде допуснато, по следните съображения: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касаторите не е формулиран правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК във връзка с твърдението за противоречие на въззивното решение с посочените в изложението решения на ВКС и ППВС на ВС на НРБ- насочващо към основаинето по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не е осъществено изискването за обща предпоставка за допускане на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 на ВКС, ОСГТК. В тълкувателното решение е разяснено, че касаторът е длъжен да посочи правния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, като същият определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането ѝ до касационно разглеждане. Този въпрос трябва да е изведен от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставеният от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба или да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения, освен в случай на порок на решението, за който ВКС следи служебно. Направеното общо твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВС или на ВКС и позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е достатъчно, защото за касационната фаза по чл.288 ГПК (каквато е настоящата) се изисква да е формулиран конкретен правен въпрос, който да се прецени дали е обуславящ за спора и за изводите на въззивния съд- т.нар. общо основание, и едва ако е така, да прецени дали по този въпрос е налице противоречие със сочена от касатора практика на ВКС/ВС-т.нар.специално/допълнително/ основание за селекция. Липсата на формулиран правен въпрос препятства преценката за наличие на общо основание за селекция, поради което не може да се изследва кумулативното допълнително основание - противоречие с посочена от касаторите практика на ВКС/ВС. В изложението на касаторите са направени множество оплаквания по същество на спора и несъгласие с изводите на въззивния съд, които представляват касационни оплаквания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, но те не могат да се разглеждат в настоящата фаза на касационното производство по чл.288 ГПК. При извършената служебна проверка не се установява вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, същото няма белези на очевидна неправилност. При този изход на спора касаторите дължат на ответника сторените от последния разноски в размер от 2605 лв. за адвокатско възнаграждение, заплащането на които в брой е удостоверено с представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 23.08.2023г. Касаторите нямат право на възстановяване на разноските в настоящето производство. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК