Определение № 2499 от 22.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3453/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 546 от 03.05.2023 г., постановено по в. гр. д. № 534/2023 г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 1, т.2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение на въззивния съд, постановено по реда на чл. 294 ГПК, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 261166 от 02.04.2021 г. по гр. д. № 15008/2019 г. на Варненския районен съд, са отхвърлени предявените от касатора против О. М. Д. – Д. искове с правна квалификация чл. 75 ЗС за осъждането на ответницата да възстанови владението върху реална част с площ от 454 кв. м от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], находящ се в [населено място],[жк], при посочени граници на имота, която реална част е заключена между точки 1, 2, 3, 4, 7 и 8 на скицата, находяща се на л. 87 от първоинстанционното производство, представляваща неразделна част от решението, както и да възстанови положението отпреди извършеното от нея неправомерно премахване на оградата по имотната граница между процесната реална част от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място] и останалата част от същия имот, изградена между т. 3 и т. 4 на скицата, като възстанови съборената ограда с дължина 32 м и височина 2,50 м, изградена от 16 бетонови колчета и 288 м бодлива тел. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е съдът да дискредитира свидетелски показания само затова, че свидетелят не е могъл да посочи точна площ и граници на владения от ищеца имот, но категорично заявява, че е свидетел на дългогодишно несмущавано владение; 2. Точната индивидуализация на реалната част от имота от свидетелски показания ли следва да я извежда съдът, или комплексно - от назначената СТЕ и поясненията на страната; 3. Когато свидетелските показания са основен инструмент за доказване на владение и въззивният съд намира някаква неяснота в тях, а изясняването на фактите е от изключително значение за изхода от делото, в правомощията ли му е да поиска преразпит на свидетели; 4. Следва ли съдът, след като е декларирал, че на основание чл. 272 ГПК няма да излага собствени мотиви, доколкото акцентира доводите на първоинстанционния съд изцяло, изрично да укаже на страните в какво открива доказателствен дефицит, с оглед попълването на делото с достатъчно факти и доказателства; 5. Длъжен ли е въззивният съд да се мотивира по отношение на всеки предявен иск, и 6. Нищожно ли е съдебно решение, което не съдържа пълни мотиви по правнорелевантните факти. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответната страна по жалбата О. М. Д. – Д., е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. С решение № 703 от 22.02.2018 г. по гр. д. № 8687/2017 г. на Варненския районен съд е прието за установено спрямо К. Й. П., че О. М. Д. – Д. е собственик на реална част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], при граници на частта - поземлени имоти с идентификатори ***, ***, *** и в останалата си част попадаща в поземлен имот с идентификатор ***, и ответницата е осъдена да предаде владението върху реалната част, както и да преустанови действията, с които без основание пречи на ищцата да упражнява правото си на собственост, като премахне оградата от бетонни колове и бодлива тел, ситуирани в реалната част. С постановление за принудително отнемане на недвижим имот на 20.08.2019 г. по изп. д. № * на ЧСИ Н. Г., О. Д. – Д. е въведена във владение в процесната реална част от имота. В постановлението е посочено, че на въвода е присъствал и И. М. П., който за пореден път е заявил права върху имота, и че не желае да допусне съдебния изпълнител. Обсъждайки подробно показанията на разпитаните по делото свидетели, съдът е приел, че не са установени конкретни фактически действия, които да са извършвани от ищеца в имота за твърдения период на владение. Същият не е упражнявал фактическа власт върху процесната реална част в периода от 2003 г. до 18.09.2019 г., а само епизодично е присъствал там. Направен е извод, че не е установено упражняването на непрекъсната фактическа власт за срок по-дълъг от шест месеца върху процесната реална част, което е предпоставка за уважаване на исковете по чл. 75 ЗС /и двата иска са квалифицирани от въззивния съд по чл. 75 ЗС съгласно дадените му указания в отменително решение № 50015 от 02.03.2023 г. по гр. д. № 1982/2022 г. на ВКС, I г. о., тъй като съгласно изявленията на ищеца претенцията за осъждане на ответницата да възстанови съборената ограда е предявена от него като владелец на имота и за защита на нарушеното му владение, а не за защита на нарушено право на собственост/. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първата група поставени от касатора въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си събраните по делото доказателства и начина на тяхното обсъждане, както и доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, нито е налице противоречие с посочената от касатора казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. С оглед противоречивите показания на свидетелите, в съответствие с установената практика съдът е посочил и защо дава вяра на едните, а не кредитира показанията на другите свидетели. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. Втората група поставени от касатора правни въпроси са решени в съответствие със задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и с каузална практика на ВКС /решение № 23 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2634/2016 г., III г. о., решение № 802 от 23.02.2011 г. по гр. д. № 1783/2009 г., IV г. о., решение № 166 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г., III г. о., решение № 139 от 24.04.2013 г. по гр. д. № 926/2012 г., IV г. о. и др. /, с която е прието, че мотивите към въззивното решение следва да отразяват самостоятелната решаваща дейност на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора и че разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивния съд от задължението да се произнесе по предмета на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивна проверка - чл. 269 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, тъй като не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, каквато възможност му е предоставена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, но наред с това е изложил и собствени мотиви по спорното право в отговор на релевираните във въззивната жалба оплаквания. В този смисъл мотивите на въззивното решение, които се отнасят и за двете претенции, не се изчерпват с препращане към мотивите на първата инстанция и не сочат на отклонение от трайната практика на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 1 и ал. 2 ГПК и чл. 272 ГПК. Отделно от това следва да се посочи, че релевираните от касатора посредством въпросите и изложението нарушения на процесуални разпоредби от страна на въззивния съд представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, каквито във фазата по селекция на касационните жалби е недопустимо да се разглеждат. Тези оплаквания подлежат на преценка само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски за настоящото произвдство в полза на ответницата по касация не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,