Определение № 2195 от 07.05.2024 г. на ВКС по д. № 3829/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Х. Ж., М. К. и В. Ж. срещу въззивното решение на Апелативен съд София/АС/ по гр.д. №830/23 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното решение са отхвърлени над присъдения размер от по 80 000 лв. до претендирания размер от по 150 000 лв. исковете на касаторите срещу ЗД „Евроинс“ АД, гр. София с пр. осн. чл.226, ал.1 КЗ, отм., за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на К. Ж. / майка на първите двама и съпруга на третия касатор/, настъпила на 22.09.14 г. в к.к. „Слънчев бряг“, по вина на водача на автобус „Мерцедес“ с рег. [рег.номер на МПС], застрахован при ответника по задължителната застраховка „гражданска отговорност“. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторите се позовават на осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по следните правни въпроси от предмета на спора: 1. Може ли съдът да обоснове решението си без да обсъди всички събрани доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност? Може ли съдът да обоснове своите изводи само с избрани доказателства, без да обсъди други събрани по делото релевантни доказателства и да изложи съображения за тях? 2. Може ли съдът да постанови решението си без да обсъди всички наведени във въззивната / насрещната / жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, с оглед на предметните предели на въззивното производство по чл.269 ГПК?. 3. За определяне на справедлив размер на застрахователното обезщетение следва ли да се вземат предвид социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на непозволеното увреждане, с оглед лимитите на застрахователно покритие и следва ли да бъдат отчетени реалните икономически условия, имащи значение за приложението на чл.52 ЗЗД? 4. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД на настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване при недоказан факт, че при различно движение на пешеходеца ПТП може да бъде предотвратено от който и да от двамата участници? Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици? Намират, че по първите два въпроса въззивното решение противоречи на цитирана многобройна практика на ВКС – ППВС №1/53 г. решения на ВКС по отменения ГПК и решения по чл.290 ГПК. По третия въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, според касаторите въззивното решение противоречи на ППВС №4/68 г. и изброените решения по чл.290 ГПК. Във връзка с последните два въпроса, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, не са обосновани допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, както изисква ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. По допускане на обжалването ВКС намира следното: При определяне на размера на обезщетенията въззивният съд е приел, че с т. II от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд са дадени задължителни указания по приложението на чл. 52 от ЗЗД и критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт. Като примерни критерии, релевантни за размера на обезщетението в случай на причинена смърт, са посочени възрастта на увредения, действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение, и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта. С т. III на Постановление № 4/1961 г. Пленумът на ВС на НРБ е приел, че обезщетение за неимуществени вреди възмездява най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт, като предмет на установяване са действителните им лични отношения. Предпоставката за присъждане на обезщетение - създадена трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща морални болки и страдания и установяването й в процеса, е указана и в ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. В случая е установено, според въззивния съд, че между починалата и ищците е съществувала близка връзка. При определяне на обезщетението за съпруга В. Ж. / сключил брак с пострадалата през 1980 г./ АС е отчел внезапността на загубата и че този ищец е останал без нейното присъствие в живота си след дълъг съвместен живот от 34 години, но от друга страна е съобразил и факта, че ищецът ползва подкрепата на близките си – на останалите двама ищци – М. К. и Хр. Ж., на сестра си и нейното семейство и на семейството на М.К.. При определяне на обезщетението на големия син на загиналата М.К. е съобразено, че той е бил на 40 години със собствен живот и собствено семейство и е живеел отделно от майка си. При определяне на обезщетението на по-малкия син Хр. Ж. е отчетено, че е бил на 34 години. И двамата синове са преминали възрастта, в която имат нужда от ежедневната грижа и подкрепа на майка си. От значение и за малкия син Хр. Ж. е, че се ползва с подкрепата на близките си – на останалите двама ищци, на семейството на брат си. Понесената от ищците загуба поначало е без паричен еквивалент, но претендираната материална обезвреда подлежи на съобразяване с икономическото състояние и финансовия и социален стандарт в страната ни и обществените критерии за справедливост към момента на настъпването на вредите. Въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди с оглед на съдебната практика за сходни случаи от 2014 г., както и на изложените по-горе обстоятелства за всеки ищец, е 100 000 лева. Обезщетение в този размер съответства на претърпените от ищците морални вреди при съществувалата близка тяхна връзка със загиналата и непреодоляната към момента мъка. Обезщетението не е занижено, тъй като преценката за размера му следва да се направи към момента на настъпване на събитието – 2014 г., предвид застрахователните лимити и минималната работна заплата като ориентир за тази година. АС е подчертал, че не подценява мъката на близките, за която разказват свидетелите, но по делото не се доказват особено интензивни страдания, нехарактерни за други подобни случаи на загуба на близък. Въззивният съд е приел, във връзка с направеното от ответника по исковете възражение за съпричиняване, че за да е налице такова по отношение на настъпилите вреди е необходимо да се установи поведение на пострадалия, с което той обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил настъпването на конкретното увреждане, независимо дали е действал или бездействал виновно. Релевантен за съпричиняването, съответно за прилагане от съда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. Тълкувана по правилата на граматическото и логическо тълкуване, нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД налага разбирането, че за да е налице принос на увредения участник в движението за щетата, е необходимо не само извършваните от увредения действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. резултатът да е тяхно следствие. От заключението на приетата по делото КСМАТЕ се установява, че след като пешеходката е преминала покрай стълба със светофарните секции, тя се е затичала и без да спре или да се огледа е навлязла в платното за движение, като е пресичала два метра преди пешеходната пътека. Водачът на автобуса е предприел десен завой на зелен за него сигнал на светофара и се е движил с 12 км/ч. Според показанията на разпитания по делегация като свидетел водач на автобуса на пешеходната пътека не е имало никой. Съдът е кредитирал показанията му, тъй като са дадени след влизане в сила на осъдителната присъда по нохд и няма основание да се приеме, че това е негова защитна теза. На следващо място, тези показания съответстват на изводите на вещото лице доц. д-р А. А., основани на снимките от фотоалбума и видео кадрите от пътния инцидент, че ударът е настъпил на около два метра преди пешеходната пътека. Ако пострадалата беше пресичала по пешеходната пътека, водачът е щял да я види и да има възможност да спре. Ако не беше се затичала, без да се огледа, пешеходката щеше да види завиващия на зелено автобус и да не предприема пресичане или да го предприеме, след като автобусът спре. Налице е причинна връзка между нарушението на правилата за движение от страна на пешеходката и инцидента. Пешеходката е нарушила чл. 113, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и чл. 114, т. 1 от ЗДвП – тя не се е съобразила с приближаващите се пътни превозни средства, преди да навлезе в платното за движение и е излязла внезапно на него. Ако се бе съобразила с приближаващия автобус, и не беше притичала, за да пресече без да се огледа на два метра преди обозначената с маркировка пешеходната пътека и непосредствено пред автобуса, не би се стигнало до вредоносния сблъсък. Поради изложеното според АС възражението на ответника за наличие на съпричиняване на вредите от пострадалата е основателно. При съпоставка на поведението на водача и на пешеходката въззивният съд е определил приноса й на 20 % и съответно на степента на съпричиняване е намалил обезщетенията на ищците на по 80 000 лв. При данните по делото първите два процесуални въпроса не са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС – въззивният съд е преценил относимите към спора доказателства поотделно и в съвкупността им и е обсъдил доводите и възраженията на страните при формиране на решаващите си изводи по фактите и за приложението на закона, като инстанция по същество – ППВС №1/53 г. и ТР №1/13 г. ОСГТК, р. по т.д. №1715/15 г. на второ т.о. на ВКС, р. по т.д. №34/13 г. на второ т.о. на ВКС, р. по т.д. №425/15 г. на второ т.о. и др. Не е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС и въпросът, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД. Отчетени са близките отношения на ищците с пострадалата/ род. през 1954 г./, довели до непреодоляната им мъка от ранната й загуба; обстоятелствата, при които е настъпила смъртта й – внезапно след съчетана травма при пътен инцидент; възрастта на ищците и живота им на осъзнати и самостоятелни хора; взаимната им подкрепа след тежката загуба, както и обществено-икономическите условия към момента на ПТП през 2014 г. Не се установява противоречие на изводите на въззивния съд с ППВС№4/68 г. и практиката но чл.290 ГПК – р. по т.д. №1154/13 г. на второ т.о., р. по т.д. №3040/13 г. на второ т.о. / в което обаче е установена особено интензивна връзка и мъка на майката –ищца след загубата на 10 годишното й дете/, р. по т.д. №299/11 г. на второ т.о./ в което също е констатирана непреодолима и дълбока скръб на ищеца от загубата на непълнолетното му дете/. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че изводите на въззивния съд по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД в случая също съответстват на задължителната и трайна практика на ВКС – ППВС №17/63 г., обобщената в р. по т.д. №2264/22 г. на ВКС, първо т.о. задължителна практика на ВКС и практика по чл.290 на ВКС и др. Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.