Определение № 202 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3909/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Образувано е по касационна жалба с вх. № 72333/07.08.2020 г. на Д. Д. Н. чрез адв. В. М. – САК, срещу въззивно Решение № 651/12.03.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 2159/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на Решение № 6677/26.10.2018 г. постановено по гр. дело № 8139/2014 година по описа на Софийския градски съд е постановено решение, с което e уважен предявения конститутивен иск с правно основание по чл. 19, ал.3 ЗЗД и е обявен за окончателен сключения между Д. Д. Н. и Т. П. Ч. предварителен договор от 06.08.2010г., с нотариална заверка на подписите, регистрирана под №4961 от 11.08.2010г., допълнен с анекс от 11.08.2010г., с нотариална заверка на подписите, регистрирана под № 4961 от 11.08.2010г., и двете заверки на нотариус №041 на НК, в частта за покупко-продажба на недвижим имот: Апартамент № 3, подробно описан в акта, за сумата 30000евро, присъдени са следващите се данъци, такси и разноски и е постановено вписване на възбрана върху имота до заплащане на разноските по прехвърлянето му. Първоинстанционният съдебен акт в частта, с която е отхвърлен заявения конститутивен иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен сключения на 06.08.2010 г. между Т. Ч. и ищцата Д. Н., предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот - Апартамент № 2, е влязло в сила. С Определение от 09.01.2017 г. по гр.д. № 8139/2014 г. първоинстанционното производство на основание чл. 232 ГПК по заявения иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД е прекратено в частта, касаеща гараж № 6, находящ се в сграда с административен адрес [населено място], район „О. купел“, [улица]. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1/ При постановяване на съдебното решение, съдът дължи ли обсъждане и преценка на всички събрани по делото, допустими и относими доказателства, твърдения, доводи и възражения на страните, заедно и поотделно в тяхната съвкупност и взаимна връзка, в това число на свидетелските показания и въз основа на всички тях да се формират самостоятелни фактически и правни изводи от събраните по делото доказателства или въззивната инстанция може да постанови решението си върху избраната от нея част от събраните по делото доказателства, а друга част да игнорира и изключи напълно? Твърди се, че въззивното решение противоречи на Постановление № 1 от 13.VIII.1953 г. на Пленума на ВС, Решение № 3 от 15.03.2016 г. по гр.д. № 2526/2015 г. на III г.о., Решение № 106 от 19.06.2019 г. по гр.д. № 1463/2018 г. на IV - г.о., Решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г. на IV г.о., Решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. на IV - г.о., Решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на IV - г.о.; 2/ Необходимо ли е в решението на въззивния съд да се съдържа преценка на показанията на свидетелите, има ли принципни/правила/ при извършването на тази преценка и по какъв начин съдът следва да извърши преценка на свидетелските показания при наличие на противоречие, както между показанията на различните групи свидетели, така и между показанията и данните за правнорелевантните факти, съдържащи се в твърденията и доводите на страните и в други доказателства? Възможно ли е съдът да не кредитира свидетелски показания като приложи несъществуваща норма, както в писаното, така и в обичайното право? Твърди се, че въззивното решение противоречи на Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г.о., Решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV - г.о., Решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д. № 4755/2008 г. на I г.о., Решение № 422 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 805/2009 г. на I - г.о. 3/ Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите, съгласно чл. 20 от ЗЗД, за да достигне до действителната обща воля на страните при положение, че в конкретния процесен договор и анекса към същия има двусмислени, неясни и спорни уговорки и спрямо кои от тях следва да се приложи тълкуване - спрямо всички или спрямо двусмислените, неясни и спорни уговорки? Твърди се, че въззивното решение противоречи на Решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г. на IV - г.о., Решение № 170 от 14.10.2013 г. по търг.д. № 595/2012 г. на II - т.о., Решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г. на IV г.о., Решение № 81 от 07.07.2009 г. по търг.д. № 761/2008 г. на I - т.о., Решение № 89 от 17.07.2009 г. по търг.д. № 523/2008 г. на II - т.о. Ответната страна по касация Т. Ч. в представен писмен отговор взема становище за неоснователност на касационната жалба. Ответната страна по касация Т. Ч. взема становище и чрез законния си представител проф. П. Т. Ч., в представен писмен отговор взема становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че е сезиран с иск от Т. Ч. срещу ответника Д. Н. с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Отправеното до съда искане е да бъде обявен за окончателен соченият предварителен договор за покупко – продажба на недвижими имоти. Първоинстанционното решение е обжалвано пред въззивен съд само в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание по чл. 19, ал.3 ЗЗД по отношение на апартамент № 3. Въззивният съд е приел, че съгласно приложения по делото предварителен договор, ответникът по делото в качеството си на продавач е поел задължение да прехвърли на ищеца в качеството му на купувач правото на собственост върху три имота: апартамент № 2, апартамент № 3 и гараж № 6, намиращи се в жилищна сграда, построена в недвижим имот, който е придобит от ответника в наследство със своята сестра. Констатирано е, че апартамент № 3 е с характеристиките на самостоятелен обект в сграда с площ от 48.54 кв.м. и идентификатор 68134.4337.9080.2.3, че продажната цена е уговорена в ІІ.3, б. „а“, като „Първо и окончателно плащане в размер на 30 000 /тридесет хиляди/ евро ще бъде направено при подписването на настоящия договор“; че така посочената цена е била определена общо за трите имота. Счел е за установено, че страните по договора са постигнали съгласие, че продажната цена в уговорения размер може да се плати в брой или по банков път /т. V.1. В т. VІІ.1 от договора/, но в договора изрично е уговорено, че „Договорът влиза в сила от датата на първото плащане по него и служи като разписка за получената сума. Плащането може да бъде еднократно и в пълен размер.“ За установено е приел и това, че ответникът в производството Д. Н. и П. Н. – нейна сестра и трето за процеса лице, с предварителен договор от 06.08.2010 г. са поели задължение да учредят правото на строеж на „Идея - С“ ЕООД върху притежавания от тях в съсобственост УПИ X. – 80 срещу задължението на дружеството да построи жилищна сграда, а съсобствениците да получат като обезщетение индивидуално определени обекти в новопостроената сграда; че ответникът с договор от 11.03.2016г. срещу задължение за издръжка и гледане е прехвърлил на трето лице правото на собственост върху процесния апартамент № 3; че тази сделка е реализирана след вписване на исковата молба. По същество на спора въззивният съд е приел, че между страните е налице валиден предварителен договор за прехвърляне на правото на собственост върху самостоятелен обект в сграда/апартамент № 3/ с площ от 48,54 кв.м. и кадастрален идентификатор 68134.4337.9080.2.3. Приел е, че предварителният договор е сключен в предвидената в чл. 19, ал.1 ЗЗД писмена форма, съдържа съществени условия на окончателния договор за продажба/обекта на правото на собственост е индивидуализиран, посочена е цената и начина на плащане/. Въззивният съд приел също, че страните са се уговорили договорът да служи като разписка за получената продажна цена при неговото подписване и не е необходимо нарочно изявление от страна на продавача, че я е получил. По отношение на разпоредителната сделка, извършена с нотариален акт на 11.03.2016 г., е приел, че доколкото исковата молба е вписана по чл. 114 ЗС преди извършването й, същата е породила своето оповестително защитно действие и по отношение на ищеца са непротивопоставими правата придобити от трети лица. По изложените съображения първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен заявения конститутивен иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД относно недвижимия имот - ап.3, и е постановено решение, с което е уважен предявеният иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД по отношение на апартамент № 3, с площ от 48.54 кв.м. и идентификатор 68134.4337.9080.2.3. Първите два въпроса от изложението са привързани към оплакванията на касатора за необоснованост на решението поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, които са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставени, въпросите по естеството си не са правни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това и доколкото същите касаят процесуалните действия на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, дори и да се обоснове извод, че са общо основание според нормата на чл. 280 ГПК, то не е установено обаче поддържаното от касатора допълнително основание по т. 1 на чл. 280 ГПК. За да е налице последното, следва правното разрешение на въззивния съд по поставения въпрос да е в противоречие с правното разрешение по същия правен въпрос, дадено със съдебен акт от обхвата на сочената съдебна практика. Съдът в случая не е дал правно разрешение, което да е в противоречие с формираната по въпроса задължителна и каузална съдебна практика в поддържания от касатора смисъл, тъй като въззивният съд, е анализирал е събраните доказателства, обсъдил ги е, съобразил е доводите и възраженията на страните, след което препращайки към мотивите на първоинстанционния съд и приобщавайки ги по този начин, е формирал собствени фактически и правни изводи. Преценката доколко анализът на доказателствата и становищата на страните е пълен и прецизен, както и дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че допустимите процесуални действия на въззивния съд относно фактическата страна на спора се определят от поведението на страните, които очертават неговия обхват пред въззивната инстанция (арг. чл. 260, т. 5 и 6; чл. 266, ал. 2 и 3; чл. 267, ал. 1, чл. 269 ГПК). Въззивният съд не е ограничен от оплакванията в жалбата и отговора по нея само, когато служебно проверява допустимостта на въззивното производство, валидността на цялото първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част, правилността в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане, както и за точното приложение на императивните материалноправни норми и за правната квалификация на спора. Във всички останали случаи, въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и отговора по нея, изложените в тях конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство. Бланкетната въззивна жалба е допустима, но сезира въззивния съд да извърши проверка само в рамките на служебните му задължения; може да бъде допълнена до изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, но след това възможностите на въззивника да сочи пороци на решението, обуславящи неговата неправилност и във връзка с това да прави доказателствени искания, са преклудирани. Същото се отнася и за отговора по жалбата. Случаят е такъв. Съдът не е следвало изобщо да се произнася по твърдение за противоречия в показания на свидетели, тъй като такива оплаквания не са релевирани нито с жалбата, нито с отговора по нея. Всички оплаквания в жалбата са сведени до неправилно тълкуване на клаузите на предварителния договор. Съответно всички доводи и съображения, изложени в отговора, се свеждат до това, че съдът в съответствие с нормата на чл.20 ЗЗД е тълкувал договорките между страните по договора. Не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация и във връзка с последния въпрос по изложението. Въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. По поставения въпрос относно тълкуването на клаузите на договора по реда на чл. 290 от ГПК е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана и в посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора решения на ВКС. В същата е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 от ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите. Прието е, че прилагането на критериите на чл. 20 от ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал отклонение на постоянната практика на ВКС. Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.При този изход разноски за касатора не се следват, а насрещната страна не е претендирала такива. Воден от горното съдът