Определение № 60791 от 06.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2483/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и Д. А. Р. против решение № 260029/08.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 17/2021 г. от състав на АС – Пловдив. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ иск е основателен до размер на 40 000 лева и е постановил решение в този смисъл. Съдът е приел, че при установената фактическа обстановка (продължителност на наказателно производство, обвинение за престъпление, което е тежко, длъжностното качество към момента на твърдяното престъпление и най - вече като служител в правоохранителните органи, липсата на мерки за неотклонение, липса на медицински доказателства за здравословно, включително психическо състояние, личните притеснения, обстойното и продължително медийното отразяване на делото, включително и относно оправдаването, частичното възстановяване на състоянието) и при приложението на чл. 162 от ГПК и чл. 52 от ЗЗД, сумата от 40 000.00 лева е най – адекватен паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди от цялото наказателно производство, приключило с оправдателна присъда и следва да бъде присъдена на ищеца. Горните изводи, съдът е направил след обсъждане на доказателствата по делото, касаещи медийното отразяване на случая, както и събраните по делото свидетелски показания относно претърпените от ищеца неимуществени вреди. В изложението на касационните основания на Прокуратурата на Република България се поставят правни въпроси, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди. В изложението на касационните основания от страна на ищеца по делото се поставят същите въпроси, свързани и с обсъжданите на доказателствата по делото и доводите на страните, все във връзка с приложението на принципа за справедливост, съобразно чл.52 ЗЗД. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Съдът е съобразил тази практика, поради което не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. Водим от горното, състав на ВКС