Определение № 2748 от 05.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5079/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Д. Б., подадена чрез назначен на основание чл. 95, ал. 2 от ГПК процесуален представител адв. Д. П. против част от решение № 12/03.01.2023г., постановено по в.гр.д. № 2874/2022г. по описа на Апелативен съд – София.

С обжалваната част от въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 1913 от 15.07.2022г. по гр.д. № 14277/2021г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която на основание чл. 119, ал. 1 от КМЧП по предявен от Р. Н. Б. с ЕГН [ЕГН] срещу Р. Д. Б. с ЕГН [ЕГН] иск е признато и допуснато изпълнение на територията на Република България на две съдебни решения, постановени от съдилища в Конфедерация Швейцария, а именно: решение от 21.09.2020г., влязло частично в сила на 27.11.2020г., постановено по дело № SF.2020.25 ns cg по описа на Районен съд – Аарау и решение от 29.03.2021г., влязло в сила на 26.05.2021г., постановено по дело № ZSU.2020.274/cs/FH (SF.2020.25) по описа на Върховен съд – Аарау, в частите, с които по първото решение е постановено следното:

3. Детето Р. Р. Б. с ЕГН [ЕГН], родено на .....г., за срока на раздялата ще живее под грижите на ищцата Р. Н. Б. с ЕГН [ЕГН].

4. 4. 1. За времето, в което ответникът Р. Д. Б. няма постоянно местоживеене в Швейцария, той ще има право да посещава детето Р. Р. Б. два пъти годишно с уговаряне на продължителността с майката и предварително уведомяване от един месец.

4.2. Ответникът Р. Д. Б. ще има право да прекарва с детето Р. четири седмици ваканция годишно /вкл. пътувания в чужбина/ с предварително уведомяване от два месеца.

4.3. Ответникът Р. Д. Б. ще има право да поддържа контакт с детето Р. всяка неделя от 18.00 ч по телефон, Skype или Whatsapp.

4.4. Допълнително право за посещение и ваканции да бъде предмет на споразумение между страните.

С решение от 29.03.2021г., влязло в сила на 26.05.2021г. на Върховен съд - Аарау, /Швейцария/, постановено по дело № ZSU.2020.274/cs/FH (SF.2020.25) е постановено следното:

Ответникът Р. Д. Б. с ЕГН [ЕГН] се задължава да заплаща на ищцата Р. Н. Б. с ЕГН [ЕГН] за паричната издръжка на детето Р. Р. Б. с ЕГН [ЕГН]

• авансово ежемесечно следните вноски /плюс всички законови или договорни семейни надбавки или надбавки за обучение/:

• 737.00 швейцарски франка за месеците юли и август 2020г., както и от 1 февруари 2021г.;

• месечни авансови вноски за издръжката и грижите за детето Р. Р. Б.:

• 919.00 швейцарски франка за месец юли 2020г.;

• 197.00 швейцарски франка за месец август 2020г.,

• 197.00 швейцарски франка от 1 февруари 2021г.

Ответникът Р. Д. Б. с ЕГН [ЕГН] се задължава да плаща на ищцата Р. Н. Б. с ЕГН [ЕГН] за личната издръжка следните месечни авансови вноски:

• 265.00 швейцарски франка за месец юли 2020г.;

• 755.00 швейцарски франка за месец август 2020г.;

• 506.00 швейцарски франка от 1 февруари 2021г.

В частите, с които решението на СГС е обезсилено, а делото прекратено по постановеното в т. 2 и отменено, а предявеният иск – отхвърлен по постановеното в т. 1 от решение от 21.09.2020г., влязло частично в сила на 27.11.2020г., постановено по дело № SF.2020.25 ns cg по описа на Районен съд – Аарау /Швейцария/, решението на Апелативен съд – София не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила.

В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Отправено е искане обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановен нов акт по същество, с който предявеният иск да бъде отхвърлен.

Касационният жалбоподател поддържа, че неправилна е преценката на въззивния съд в обжалвания акт, че съдебните решения на чуждестранните съдилища, чието признаване и допускане на изпълнението на територията на страната в обжалваната част се претендира не противоречат и са съвместими с българския обществен ред. Поддържа, че съдът не е съобразил в тази насока липсата на една от предвидените в чл. 117 от КМЧП положителни предпоставки, а именно какви ще бъдат характера и последиците от признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното решение и ако неговото действие у нас е несъвместимо с българския обществен ред, същото не може и не трябва да бъде признато /чл. 117, т. 5 от КМЧП/. В случая изпълнението на решенията е и невъзможно, тъй като от лятото на 2020г. детето Р. е с трайно местоживеене в България. Поддържа също, че определеният в чуждото решение режим на лични отношения между бащата и детето, както и определеният висок размер на дължимата на детето издръжка противоречат на материалния закон и нарушават правата на родителя, което от своя страна противоречи на българският обществен ред и закон. Ето защо счита, че издръжката следва да бъде определена по реда на българските закони и правила.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Р. Н. Б., чрез процесуален представител адв. В. П. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон. Твърди, че от 08.08.2023г. детето Р. отново живее в дома на майка си в Конфедерация Щ., въз основа на влязло в сила решение по гр.д. № 1083/2021г. на РС – Петрич, с което е разрешено на детето да пътува извън страната без съгласието на бащата.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установени следните факти: страните са бивши съпрузи и родители на детето Р. Р. Б., родено на .........г. в Л., Т., Шв.. От 2019г. са във фактическа раздяла, като ищцата, заедно с детето имат постоянно пребиваване в Швейцария. С чуждестранните съдебни решения, чието признаване и допускане на изпълнение в Република България се претендира, е разрешен спор относно родителските права, режима на личните отношения и присъдена издръжка. Решенията са представени на немски език с превод на български език, като верността на преписа на немски език е удостоверена с апостил. Официалното удостоверително изявление на чуждестранния орган на власт не е оспорено, нито е опровергано, поради което се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила. Съдебен служител – съдебен секретар при Районен съд Аарау, е удостоверил на 09.12.2021г., респ. на 02.12.2021г., че Решението от 29.03.2021г. и Решението от 21.09.2020г. /извън точки 5.2 и 7/ са влезли в сила.

При тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че доколкото не е налице сключен договор за правна помощ по граждански дела между Република България и Конфедерация Швейцария, отношенията между страните се уреждат от националното българско право - КМЧП /в частта, в която е присъдена издръжка/ чл. 3, ал. 1 от КМЧП/ и Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, ратифицирана /ДВ, бр. 9/27.01.2006г./ и в сила от 01.02.2007г. /извън издръжката – арг. чл. 4, б. „е” от Конвенцията/. Посочил, че по правните спорове относно родителските права и издръжката на малолетно или непълнолетно дете от родител обективното българско право не урежда изключителна международна компетентност на българските съдилища, поради което не е осъществена отрицателната материална предпоставка по чл. 117, т. 1 от КМЧП. Съгласно регламентираната в чл. 5, ал. 1 от Конвенцията правна норма съдът на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване, е международно компетентен да се произнесе относно родителската отговорност. Съобразил, че в случая обичайното местопребиваване на малолетното дете към момента на предявяване на исковете /17.03.2020г. – пункт 1.1. от мотивите на Решението от 21.09.2020г./, по които са постановени съдебните решения, чието изпълнение се иска да бъде допуснато в Република България, е било в Конфедерация Швейцария. През лятото на 2020г. майката е довела детето в България и не е могла да го вземе обратно поради незаконно задържане от бащата в Република България по смисъла на чл. 12, ал. 1, пр. 2 от Х. конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. След незаконното му задържане, през лятото на 2020г. детето е пребивавало в България най-малко една година и едва от този момент – лятото на 2021г., е променило своето обичайно местопребиваване. Т.е, както при предявяването на исковете за родителската отговорност и издръжката на малолетното дете, така и при постановяване на процесните чуждестранни решения, швейцарският съд е бил международно компетентен да разгледа и реши тези искове.

От съдържанието на чуждестранните съдебни решения приел за установено, че в съдебните производства пред чуждестранния съд въззивникът е участвал чрез назначен процесуален представител - адв. К. Н. Х., като е предлагал определен режим на лични отношения с малолетната му дъщеря и не е бил лишен от процесуални права.

Приел също, че не е установено между същите страни, на същото основание и на същото искане да е постановено по-рано влязло в законна сила решение от компетентния национален съд в Република България, респ. че между същите страни, на същото основание и на същото искане е налице висящ процес пред съд на Република България, образуван преди чуждото дело, по което е постановено решението, чието признаване и изпълнение се иска.

Преценката за съвместимостта на постановените решения на чуждестранния съд – в релевантната част, с българския обществен ред основал на приетото, че правното задължение на родителя към малолетното му дете да се грижи за него и да заплаща издръжка, когато упражняването на родителските права е предоставено на другия родител, е безусловно и базисно задължение за всеки родител и по българското право, поради което приел, че не е налице противоречие с обществения ред на страната ни. Изтъкнал, че във вътрешното ни законодателство не е уредено ограничение за максимален размер на издръжката, а само за минимален такъв на алиментното правно задължение, който не може да е под уредения в чл. 142, ал. 2 от СК минимум от 1/4 от размера на минималната заплата за страната. Чуждестранният съд е допуснал принудително изпълнение на това алиментно задължение, чийто размер определил над този нормативен минимум, но като съд по екзекватура приел, че няма право да проверява правилността на чуждестранното решение, не може да пререшава спора, нито да навлиза в съществото на делото. Съобразил в тази връзка, че оплакванията на ответника относно режима на лични отношения и издръжката на дете са относими към правилността на чуждото решение, към приложимото обективно материално право на Конфедерация Швейцария, уреждащо обществените отношения по отношение месечната издръжка на малолетните и непълнолетните деца от техните родители, респ. към дължимата в Република България издръжка, които съгласно чл. 121, ал. 1 от КМЧП са извън предмета на разглеждания правен спор. В заключение обосновал, че са налице всички процесуални и материалноправни предпоставки за признаване и допускане изпълнението на процесните чуждестранни решения – в обсъжданата им част, поради което предявеният иск с правно основание чл. 119, ал. 1 от КМЧП приел за основателен, в който смисъл постановил и крайния си акт.

Касаторът Р. Д. Б. обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставя в тази връзка следните значими за изхода на делото въпроси:

Трябва ли съдът да допусне изпълнение на чуждестранно решение, чието съдържание съдържа сериозно нарушение на българския материален закон в частта относно режима на лични отношения на неупражняващият родителските права родител, както и при присъдена прекомерност на издръжката според чуждестранното решение, като се съобразят и измененията във фактическата обстановка, свързани с промяна на обичайното местопребиваване на детето и родителя, както и отечественият закон и на двете страни? Може ли в този случай при установени и неоспорени по делото факти, свързани с промяна на фактическата обстановка българският съд да може да вземе отношение по същество на спора?

Посочва, че въпросът е разрешен със задължителната съдебна практика уреждаща критериите, въз основа на които се преценява предоставянето на упражняването на родителските права, обективирана в ППВС № 1/12.11.1974г. по гр.д. № 3/1974г.; Р № 292 от 06.11.2013г. по гр.д. № 2966/2013г. на ВКС, III ГО и О № 1438 от 12.12.2013г. по гр.д. № 6071/2013г. на ВКС, IV ГО.

За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата на т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:

Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл. 280 от ГПК следва жалбоподателят да формулира правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. От значение за изхода на спора е въпросът, включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящ правната воля на съда, обективирана в решението му. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В мотивите към т. 1 от ТР са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл. 281, т. 3 от ГПК основания за касационно обжалване – неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК не могат да се основават на доводи за неправилност на решението.

Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно приложното поле на касационното обжалване в ТР № 1/2009г., съдебният състав приема, че поставените от касатора в случая въпроси, на които последният се позовава като основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, не са правни, нито имат обуславящо изхода на делото и решаващите правни изводи на съда значение. Поставените въпроси са продължение на доводите на касатора за неправилност на обжалваното решение поради неправилна преценка за наличие на материалноправната предпоставка по чл. 117, т. 5 от КМЧП, изведена от оплаквания за неправилност на чуждестранните решения. В тази насока следва да бъде разграничено принципно основанието, предвидено в чл. 117, т. 5 от КМЧП, чиято основна цел е да се защити правопорядъка на държавата по екзекватура от останалите основания /залегнали в различните хипотези на чл. 117, т. 1-4 от КМЧП/, защитаващи преди всичко интереса на ответника да осуети исканата срещу него екзекватура. В тази връзка под противоречие с българския обществен ред /чл. 45 от КМЧП/ следва да се има предвид не всяко противоречие на закона въобще. Касае се за нарушение на такива повелителни норми, които са основите на правопорядъка в държавата, където се иска екзекватурата или касаещи основни принципи на правораздаването, които имат универсално значение. Изрично в тази връзка в съдебния си акт, въззивният съд е обосновал, че признаването и допускане изпълнението на чуждестранните решения не е в противоречие с българския обществен ред, доколкото правното задължение за издръжка на ненавършило пълнолетие дете е уредено като безусловно и неотменимо за всеки родител и във вътрешното ни право, а ограничение за максималния дължим размер на издръжката от родителя не е предвидено.

От друга страна, въпросите по същество предполагат отговор основателен ли е предявеният иск за екзекватура или не, както и правилно ли е решението на чуждестранния съд в частта по определения режим на лични отношения и присъдена издръжка. Такъв отговор е изключен в производството по проверка дали касационното обжалване намира приложение в случая, а правилността на решението на чуждестранния съд е въобще извън обхвата на производството по реда на чл. 119 от КМЧП. Съдът по екзекватура не може да проверява правилността на чуждестранното решение, нито да пререшава спора, който вече е разрешен с влязлото в сила решение на чуждестранния съд. В тази връзка развитите от жалбоподателя оплаквания за необоснованост; допуснати процесуални нарушения във връзка с пълното изясняване на делото от фактическа страна; прекомерен размер на присъдената издръжка на дете и оскъден режим на лични отношения определен на родителя; за нарушаване правата на родителя са относими към правилността на постановените чуждестранни решения, които предвид забраната на чл. 121, ал. 1 от КМЧП не може да бъдат обект на проверка от съда по екзекватура. В нормите на чл. 117, 120 и 121 от КМЧП е заложен принципът на изчерпателност на основанията за отказ да се признае и допусне изпълнението на чуждестранното решение. Не е допустимо съдът да откаже исканата екзекватура на други основания извън посочените.

В практиката си ВКС приема, че производството по екзекватура е особено исково производство, в което със сила на пресъдено нещо се решава спорът, дали чуждестранното съдебно решение следва да бъде зачетено /признато и изпълнено/. Съществуването на упражненото от ищеца процесуално потестативно право, целящо да се придаде правно значение на чуждестранното решение чрез решението на нашия съд, зависи от наличието на условията, при които нашият закон допуска да се зачете чуждестранното решение. В тази връзка чл. 120, ал. 1 от КМЧП възлага на решаващия съд служебна проверка на тези условия. Същевременно обхватът на проверката от съда е определен и ограничен в чл. 121, ал. 1 от КМЧП – разрешеният от чуждия съд спор между страните не може да се пререшава от съда по иск за екзекватура. Последният не навлиза в разглеждане на съществото на спора, който вече е разрешен от чуждия съд /Решение № 180 от 2.02.2018г. по т.д. № 340/2017г., I ТО; Решение № 248 от 26.10.2012г. по гр.д. № 241/2012г., II ГО; Решение № 60044 от 16.09.2021г. по т.д. № 2775/2019г., I ТО/. Обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС.

Ирелевантно значение за развитието на настоящото производство имат твърденията на касатора за променено местопребиваване на детето след влизане на чуждестранните решения в сила /оспорени пред настоящата инстанция/, доколкото тези факти също са извън предмета на производството по иск за екзекватура. Изрично в съдебния акт, съдът е изтъкнал, че българският съд би бил международно компетентен да се произнесе по евентуални бъдещи искове за изменение на вече установените с процесните чуждестранни решения родителска отговорност и издръжка на малолетното дете /арг. чл. 59, ал. 9 от СК и чл. 150 от СК/, но такива не могат да бъдат разгледани инцидентно в рамките на настоящето особено исково производство.

Цитираната от касатора съдебна практика е формирана по въпроси, касаещи обстоятелствата, които съдът следва да съобрази при преценката си на кой от родителите да предостави упражняването на родителските права; понятието "интерес на детето от аспекта на всестранното развитие на личността". Същата е неотносима към производството по предявен иск за екзекватура и в обжалваното решение тези обстоятелства не са имали значение за формиране на решаващите правни изводи на съда.

Ето защо основание обуславящо приложно поле на касационен контрол по делото не е установено и такъв не може да се допусне, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, ал. 1 от ГПК.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на Р. Н. Б. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1200 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение