Определение № 221 от 20.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1467/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. М. В., Е. М. П., Л. М. Ц., А. М. Ц., В. Л. Ц., А. М. Ц., Ц. М. Ц. и С. М. Ц., всички чрез адв. Б. И. П., срещу въззивно решение № 1235/02.12.2024 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 24/2024 г. Касаторите излагат доводи за недопустимост – искът е предявен от малолетно дете, а за майката е изтекъл срокът по чл. 69 СК, както и за неправилност поради допуснати съществени нарушения на чл. 12, ал. 2 и чл. 235, ал. 2 ГПК – в мотивите фактическите изводи на въззивния съд не съответстват на установеното по делото, допуснати са грешки при формиране на вътрешното убеждение при прилагане на правила от неюридически характер (бланкетно оплакване за необоснованост); не са обсъдени всички правно релевантни факти, не е посочено кои факти съдът намира за установени и кои - за доказани (също бланкетно оплакване). Т. М. Ц., Д. М. Ц. и П. М. Ц. са необходими другари на касаторите (ответници). Те не са обжалвали въззивното решение, нито са се присъединили към касационната жалба на другарите си. Участват в касационното производство като необжалвали необходими другари на касаторите. Неправилно администриращият съд им е връчил копие от касационната жалба с указание за право на отговор по чл. чл. 287, ал. 1 ГПК – те не са насрещни страни на касаторите. Същите се представляват от адв. П. Л. Н., назначена по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК. Насрещната страна Е. Д. Н., чрез своята майка и законен представител Д. Ц. Н., не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касаторът, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като потвърдил първоинстанционното решение, признал за установено спрямо ответниците по делото, на осн. чл. 69 от СК, че баща по произход на детето Е. Д. Н., родено на ................. г., е Ц. М. Ц., починал на 07.09.2022 г.,. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с оплакването за недопустимост на въззивното решение и на производството поставя следните въпроси:: какъв е срокът за завеждане на иск за бащинство от малолетно дете; може ли малолетно дете да води иск за бащинство; може ли малолетно дете да води иск за бащинство чрез майка си, ако е пропуснат предвидения в закона 3-годишен преклузивен срок, „считано от датата на раждане до навършване на 3-годишна възраст на детето“; може ли малолетно дете да води иск за бащинство чрез майка си след навършване на 3-годишна възраст, т.е., след изтичане на 3-годишния преклузивен срок. Твърди, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 2/2014 г., обявено на 05.02.2015 г., по т.д. № 2/2014 г. на ОСГК, решение № 103 от 12.10.2016 г. по гр.д. № 1371/2016 г. на ВКС, решение № 211/30.06.2011 г. по гр. д. № 995/2010 г. на ВКС и решение № 412 от 24.06.2009 г. по гр.д. № 135/2009 г. на ВКС на IV г.о. Въпросът е включен в предмета на спора и относим към постановеното от въззивния съд, но не се установява поддържаното противоречие с цитираната по-горе съдебна практика. Тълкувателното решение е постановено по тълкуване на чл. 62, ал. 4 от СК, докато в случая спорът е за установяване на бащинство по чл. 69 СК. Уредените преклузивни срокове по иска за оспорване на бащинство и по иска за установяване произход от бащата, са различни по време и за детето започват да текат от различен момент. Искът на детето за установяване на произход от бащата по чл. 69 СК може да се предяви и преди пълнолетието му, в който случай майката действа като законен представител на детето и упражнява неговото право на иск, а при противоречие на интересите им, се назначава особен представител от съда. В този смисъл са и разяснения в т. 2 на ПВС № 5/1978 г. от 21.02.1979 г., което не е загубило действието си. Даденото с ТР № 2/2015 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 2/14 г., тълкуване, на което се позовават касаторите е неприложимо. В случая искът е предявен от малолетното дете, действащо чрез своята майка и законна представителка, поради което и следва да се приеме, че е предявен в преклузивния срок по чл. 69 СК. Предвид на изложеното, доводът на касатора за недопустимост на въззивното решение, като постановено по предявен след изтичането на тригодишния преклузивен срок иск, не обосновава основание за допускане на касационно обжалване. Посоченото от касаторите решение № 103 от 12.10.2016 г. по гр.д. № 1371/2016 г. на ВКС не е в смисъла, поддържан от касаторите – в него, касационната инстанция е намерила иска, предявен от малолетно дето, чрез своята майка и законен представител, по чл. 59 СК, за допустим, но решението - за неправилно и поради това делото е върнато за ново разглеждане от друг състав, като няма никакво отношение с преклузивния срок по чл. 69 СК. Решение № 211/30.06.2011 г. по гр. д. № 995/2010 г. на ВКС също няма отношение към поставения въпрос. Решение № 412 от 24.06.2009 г. по гр.д. № 135/2009 г. на ВКС на IV г.о. е по чл. 41 СК и предмет на касационна проверка е искът за издръжка за минало време. Втората група въпроси, повдигнати от касаторите в изложението, са по тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК: Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора, при постановяване на съдебното решение, а именно необсъждането на съдебно-медицинската експертиза в пълнота и свидетелските показания в пълнота; длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им относно изготвената съдебномедицинска експертиза и свидетелските показания. Въпросите са принципно значими по всяко исково производство, но в случая са неотносими към постановеното от въззивния съд, който е обсъдил експертизата, а свидетели по делото не са разпитани, така че няма как съдът да има задължение да обсъжда последните „в пълнота“, а и не е ясно какво имат предвид под „в пълнота“ касаторите. Експертизата е възприета като комепетентно дадена, тя е категорична, не е оспорена, а несъгласието с направените въз основа на нея фактически изводи, само по себе си не значи, че съдът не е обсъдил доказателтвата или, че при анализа е допуснал нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Не е ясно какви доводи и възражения са направили въззивниците относно експертизата, за да има възможност касационната инстанция да прецени те действително ли са сторени по надлежен ред във въззивното производство, относими ли са, съдът взел ли е становище по тях и, ако не, евентуалното нарушение на съдопроизводствените правила отразило ли се е върху крайния резултат по спора. Следващият правен въпрос е: процесуално нарушение ли е недопускането на доказателствени искания на ответника, имащи значение за спора и за изясняване на обективната истина. Въпросът не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, защото доказателствените искания на касаторите, за които се твърди, че не са допуснати, не са конкретизирани в касационната жалба, а именно тя очертава на касационната проверка, която е контролноотменителна. Наред с това, с въззивната жалба касаторите не са направили доказателствени искания, а евентуалните процесуални нарушения на първата инстанция не са предмет на касационната проверка. Следващият въпрос е: следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото и може ли съдът да игнорира доказателства – съдебномедицинска експертиза, официални документи, частни документи и свидетелски показания, при формиране на правните си изводи. По изложените вече съображения няма основания за допускане на касационно обжалване и по така формулирания въпрос, който се припокрива с предходните. Касационните оплаквания са бланкетни и не е ясно кои доводи и възражения на касаторите, кои частни и официални документи е трябвало, но не е обсъдил въззивният съд. Медицинската експертиза не е игнорирана, напротив, въззивният съд е съобразил даденото експертно мнение при установяване на релевантните факти, съответно при произнасяне по съществото на спора. При тези съображения, няма основания за допускане на касационно обжалване по наведените основания от касаторите. Мотивиран от горното, съдът