Определение № 892 от 13.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1653/2010 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. К. чрез адв. Ал. Д. срещу решение от 09.07.20Юг. по гр.дело № 10034/209г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение, от 22.07.2009г на Районен съд [населено място], срещу касаторката е уважен иск по чл. 56ал.1от ЗН. В приложеното към жалбата изложение на основанията по допускане се поставя въпрос за правилността на извода ,че правото да се иска унищожавана на отказа от наследство в полза на ищеца- кредитор не е преклудирано поради едногодишния срок по чл. 56 ал.2 от ЗН, ако в процеса ищецът не е доказвал момента на узнаване на отказа. Като основание за допускане до обжалване се сочи противоречие с практиката на ВКС, защитата има предвид незадължителната, казуална практика, т.е поддържа се основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК Ответникът по жалбата И. М. Б., чрез пълномощник адв. П. ,оспорва да е налице основание за допускане до обжалване ,претендира разноски. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В изложението липсва посочване и аргументиране на основание по чл. 280 ал.1 т.1- 3 от ГПК ,защитата не формулира и не поставя материално правен или процесуален въпрос извън тезата, че ако съобразно датата на вписване на отказ от наследство исковата молба е постъпила в съда след едногодишния срок, то искът е недопустим .Като обосновка на основание по чл. 280 ал.1 т.2отГПК е приложено решение №1793 от 05.11.1962г на IV г.о ,в което ВС на РБ изтъква разликата при иска по чл. 56 ал.1 от ЗН и установителния иск, че ответникът е приел наследството, а отказът е привиден. В цитираното решение ,както и в решение № №875 от 14.04.1969г I г.о на ВС,постановено в същия смисъл, не е коментирано условието за предявяване на иска по чл. 56 ал.1 от ЗН в преклузивен срок ,който срок е едногодишен ,считано от узнаването на отказа (а не от датата на вписване на изявлението за отказ от наследство в регистъра). Произнесените по двете приложени решения искове са били установителни. По настоящето дело искът е с правно основание чл. 56 ал.1 от ЗН, предявен от кредитор на ответницата, отказала се от наследство. Въпрос за отграничаване на този иск от коментирания в двете решения установителен иск не се поставя. Като е приел иска в настоящия процес за допустимо предявен при условието на пределния тригодишен срок,доколкото не е имало спор относно сочения факт на узнаване през 2007г, а ответницата не се позовава и липсва установен по делото факт, от който може да се направи извод за по- ранно узнаване на отказа, въззивният съд не е формирал решаващ извод в противоречие на приложените от защитата решения, Правният въпрос за срока по чл. 56 ал. 2 от ЗН или за доказателствената тежест при установяване на спазването му, не е обсъждан в същите. Наред с това, решаващо обсъдените от Софийски градски съд обстоятелства по делото не поставят като относим въпроса за доказателствената тежест, който въпрос макар да не е изрично формулиран в изложението, е изтъкван като противоречиво решаван. Несъстоятелна е обосновка, състояща се в прилагане на определения по реда на чл. 288 от ГПК на състави на ВКС, в които при общо сочения въпрос за доказетелствената тежест в процеса жасационни жалби не са допускани до разглеждане по същество. Не е ясно и къде в съдържанието на тези актове защита вижда подкрепа на своите оплаквания и доводи. Правният въпрос по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК неправилно е разбиран от защитата като тъждествен с касационния довод за недопустимост на решението поради предявяване на иска след пределно допустим срок и разместване на доказателствената тежест по отношение на факта, от който срокът започва да тече. При конкретните решаващи съображения на въззивния съд, доводите на защитата не обуславят вероятност атакуваното решение да е недопустимо. Следва да се присъдят установените разноски за адвокатска защита Ето защо Върховният касационен съд, състав на III г.о.