Определение № 1352 от 23.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2026/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на С. Т. Б. [ЕГН] от [населено място] срещу решение №423 от 27.06.2023 г., постановено по т.д. №388/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено първоинстанционното решение №867 от 22.02.2023 г., постановено по гр.д. №14158/ 2021 г. на СГС и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по иск с правно основание чл. 535 ТЗ, предявен при условията на чл. 422 ГПК, че С. Т. Б. [ЕГН] дължи на Б. И. А. ЕГН: [ЕГН] сумата 200 000 лева, на основание запис на заповед от 03.01.2020 г. с падеж 12.03.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.03.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 15760/2021 г. на СРС, 48 състав. Решението се обжалва и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1,т.3 ГПК и чл.280 ал.2,предл.последно ГПК-очевидна неправилност, изразяваща се в неприемане от страна на съда, че подписването на записа на заповед от С. Б. е станало в условията на измамни действия, предприети от страна на трето за процеса лице и при недоказаност. Ответната по касационната жалба страна депозира писмен отговор със становище за неоснователност на КЖ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният състав на САС се е позовал на следните установени по делото факти и е изложил съответните съображения по оплакванията във въззивната жалба: По делото е представен и приет договор за заем от 03.01.2020 г., подписан между С. Т. Б. – заемател и Б. И. А. – заемодател, в който страните са се споразумели заемодателят да предаде на заемателя сумата 600 000 лева, като заемателят се е задължил да ги върне до 12.03.2020 г. Според чл. 8 от договора заемателят издава в обезпечение на задълженията си запис на заповед за всяка получена сума с падеж на крайния срок на договора за заем. Видно от представената разписка, издадена и подписана от заемателя на 03.01.2020 г., същият е удостоверил получаването от заемодателя на сумата 200 000 лева в изпълнение на договор за заем от 03.01.2020 г. Ищецът е представил и процесният запис на заповед, издаден в [населено място] на 03.01.2020 г. с падеж 12.03.2020 г., с който С. Т. Б. се е задължил безусловно, неотменимо и без протест да плати на 12.03.2020 г. на Б. И. А. сумата 200 000 лева, като мястото на плащане е [населено място], [жк], [жилищен адрес]. Ответникът е представил друг договор за паричен заем № 4016692 от 29.12.2020 г., по силата на който заемодателят „Изи Асет мениджмънт“ АД, чрез В. П. се е задължил да предаде на заемателя С. Б. сумата 100 лева за срок до 30.03.2021 г., както и договор за поръчителство от 29.12.2020 г.,, по силата на който „Файненшъл България“ ЕООД се е съгласило да поръчителства за задължението на С. Б. по договор за паричен заем за 100 лева. По делото е изслушано заключение на съдебно-графологическа експертиза, неоспорено от страните, в което вещото лице е установил, че ръкописните текстове с името на С. Б. и подписите от негово име върху представените договор за заем за 100 лева и договор за поръчителство, не са положени от отпоследния. От показанията на един от разпитаните свидели, става ясно, че С. Б. е бил сключил такъв договор за заем за 100 лева. Когато последният е подписал договора за кредит свидетелят бил на 2-3 м. от него, и не е видял договора. В. П./дъщеря на Б./ обяснила на баща си, че става дума за договор за кредит за 100 лева. Свидетелят не знае колко листа е подписал Б.. Към делото е приобщено ч.гр.д. № 15760/2021 г. на СРС, 48 състав, по което е издадена заповед по чл. 417 ГПК, като видно от представената покана за доброволно изпълнение по изп.д. № 20218510401396 на ЧСИ М. П., заповедта е връчена на С. Б. на 29.05.2021 г. На 08.06.2021 г. той е депозирал възражение по чл. 414 ГПК, като съдът е указал на заявителя, че може да предяви установителен иск за вземането си. Указанията са получени от заявителя на 14.07.2021 г., а исковата молба е депозирана на 12.08.2021 г. На база горните факти съдът е приел от правна страна следното: Предмет на доказване в производството по настоящия иск по чл.422 ал.1 е парично вземане на ищеца Б. А. на основание запис на заповед, издаден на 03.01.2020 г. от ответника С. Б., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 9 ГПК по гр.д. № 15760/2021 г. на СРС, 48 състав. Искът е предявен в законоустановения едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 ГПК, поради което е допустим. Съдът е отбелязал, че в първата инстанция във фазата на уточняване на исковата молба ищецът е заявил, че предявява и евентуален установителен иск за вземането си на основание договор за заем, но съставът на СГС не го е приел изрично за разглеждане и не се е произнесъл по този евентуален иск. Ищецът от своя страна не е искал допълване на първоинстанционното решение, поради което и макар с въззивната жалба да е било поискано въззивният съд да уважи главен иск, основан на записа на заповед, а евентуален – въз основа на договора за заем, недопустимо е въззивната инстанция да се произнася за първи път по евентуалния иск, по който няма произнасяне от първата инстанция. Ето защо, въззивният съд е приел, че иск за съществуване на вземане по договор за заем не е предмет на въззивната проверка. По основателността на иска за установяване съществуването на процесното вземане, основано на записа на заповед, въззивният състав се е позовал на указанията, дадени в т. 17 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. Само в тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. В настоящия спор ищецът е претендирал установяване на вземане, произтичащо от запис на заповед, с твърдения, че същият е издаден за обезпечаване задължения на ответника по договор за заем от 03.01.2020 г. в размер на 200 000 лева. Ответникът се позовава на твърдения, че ценната книга е унищожаема, както и че договорът за заем, сочен от ищеца, е унищожаем, поради порок във волята при подписването им, като прави и възражение за безпаричност на записа на заповед, т.е., че нищо не е получил по договора за заем, който ценната книга обезпечава. Съдът е изложил съображения за това, че договорът за заем е реален и за сключването му не е достатъчно постигане на съгласие между страните, а заемната сума следва и да бъде предадена. При така въведените твърдения и възражения от страните, според съда, ищецът дължи да докаже само валидното пораждане на менителничното задължение и настъпване на изискуемостта му, съотв.- ответникът дължи да докаже само въведеното от него твърдение за унищожаемост по отношение записа на заповед, като подписан чрез умишлено въвеждане в заблуждение. От представения запис на заповед, се установява, че същият е редовен от външна страна, т.е. притежава законовите реквизити: носи наименованието "запис на заповед", което е поставено и в самия текст на документа в съответната логическа и граматическа връзка с другите изрази, индивидуализирано е лицето, което е поело задължението да плати с посочване на три имена, ЕГН, номер на лична карта и адрес. Обективирано е и изявлението му, като издател, че се задължава "безусловно" за заплати определена сума, а именно сумата от 200 000 лева, при падеж на 12.03.2020 г. Индивидуализиран е и поемателят, комуто следва да се плати с посочване на три имена и ЕГН. Налице е и подпис на издателя. Посочена е дата на издаване – 03.01.2020 г. Място на издаване – [населено място] и мястото на плащане. В процесния запис на заповед са посочени както място на издаване – [населено място], така и място на плащане с пълен адрес в [населено място]. В него е посочено като място на издаване [населено място], което възивният състав, съобразно възприетата съдебна практика по чл. 290 ГПК, е счел, че е достатъчно за да се приеме наличие на реквизита „място на издаване“, тъй като съгласно чл. 536, ал. 4 ТЗ, когато не е посочено място на издаване, за такова се смята мястото, написано до името на издателя, което в случая е с посочени място адрес. На база всичко гореизложено, съдът е приел, че процесният запис на заповед е с валиден менителничен ефект, по който е възникнало вземане в размер на 200 000 лева и предвид настъпването на неговия падеж на 12.03.2020 г., към датата на заявлението по чл. 417 ГПК е налице изискуемо вземане. Ответникът по иска е оспорил своевременно истинността на записа на заповед и е било откритото производство по чл. 193 ГПК с указания, че той носи доказателствената тежест да установи неавтентичността на документа, но доказателства в тази насока не са ангажирани, поради което съдът е приел, че записът на заповед е подписан от него. От събраните по делото доказателства, според съда, не се установява и възражението на ответника, че процесният запис на заповед е унищожаем поради подписването му от издателя при умишлено въвеждане в заблуждение относно документа, който се подписва. От показанията на разпитания свидетел се установява само, че Б. не е споделял с него или баща му някой да му е носил за подпис документи и незнанието на свидетеля такива да са подписвани, което, според съда, не води до доказателствения извод, че Б. не е подписал процесния запис на заповед или че го е подписал след въвеждането му в твърдяното заблуждение. Твърдяното въвеждане в заблуждение не се установява и от показанията на другия свидетел. Съдът е отчел, че представените по делото договор за кредит за 100 лева и договор за поръчителство по този кредит, които са от декември 2020 г. не са подписани от С. Б., което за съда, само по себе си не означава, че вместо тях, последният е подписал именно процесните договор за заем, разписка и запис на заповед. По делото няма и данни или твърдения дъщерята на ответника В. П. да е познавала ищеца, поради което, според съда, нямало логика последната да е заблудила баща си в насока да се задължи с горната сума от 200 000 лева в полза на непознат човек, като подпише вместо договор за заем за 100 лева- такъв за заем за 600 000 лева, заедно с разписка за получени 200 000 лева и запис на заповед за последната сума. Други доказателства, насочени към установяване твърдените измамливи действия по делото не са събрани. За съда остават недоказани и възраженията на ответника за нищожност на записа на заповед поради подписването му при липса на съгласие, като в тази насока не са събрани никакви доказателства. От друга страна, съдът е приел за доказано изпълнение по сочената от ищеца каузална сделка – договор за заем от 03.01.2020 г., с оглед представената разписка за получаване на заемната сума от ответника. С оглед изложеното, съдът е приел и възражението за безпаричност на записа на заповед за неоснователно, а доколкото нито има твърдения, нито доказателства Б. да е върнал сумата по заема отчасти или изцяло, то, според съда, следва да бъде признато, че основаното на записа на заповед от 03.01.2020 г. вземане в размер на 200 000 лева съществува. По тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното отхвърлително решение и е пререшил спора като е уважил иска ведно със законните последици В случая, касационният жалбоподател се позовава на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК-очевидна неправилност по отношение на извода на въззивния съд, че е останал недоказан фактът, че подписването на записа на заповед и на договора за заем от страна на С. Б. е станало в условията на измамни действия, предприети от страна на трето за процеса лице. Подобни оплаквания не биха могли да се съотнесат към критериите, трайно възприети от различни съдебни състави на ВКС, при които съдебният акт би могъл да се квалифицира като очевидно неправилен. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая за да извърши проверка за основателността на конкретните оплаквания, ВКС следва да разгледа спора по същество и подложи на нова преценка събраните по делото доказателства, което изключва очевидността на твърдените пороци на въззивния акт и предполага произнасяне по неговата правилност по реда на чл.281 т.3 ГПК, което е недопустимо във фазата по чл.288 ГПК. По изложените съображения, съдът счита, че не е налице основание по чл.280 ал.2 предл.трето от ГПК за допускане на касационно обжалване, доколкото посочените пороци на обжалвания акт не отговарят на критерия за очевидност. Позоваването на налична хипотеза за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.3 ГПК се предпоставя, според задължителната практика на ВКС- ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. Т.1 и т.4 по тълк. дело № 1 /2009 г. от наличие на формулирани правни въпроси от значение за изхода по конкретния спор, които да се подложат на дискреция по допълнителния критерий-дали са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В случая в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК към КЖ липсва изобщо формулировка на каквито и да е било въпроси, като вместо това са развити оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания акт. Последните обаче не могат да бъдат разгледани в настоящата фаза от производството пред ВКС, в която преценката за допускане до касационно обжалване става стриктно по критериите, уредени в разпоредбите на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК. В полза на ответника по касация не следва да се присъждат разноски пред касационната инстанция, с оглед липсата на доказани такива. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Първо т.о. на ТК счита, че не е налице основание за допускане до касация, поради което