Определение № 447 от 01.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 146/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. М. Г., чрез адв. С. Ч., срещу въззивно определение № 2818/ 10.11.2023 г. постановено по възз. ч. гр. д. № 1687/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 821/20.01.2023 г., по гр.д. № 10558/2022 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционния съдебен акт е прекратено производството пред СГС и на основание чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ делото е изпратено за разглеждане по подсъдност на Окръжен съд – Стара Загора. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно и моли да бъде отменено. В изложението си за допускане на касационния контрол касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса - къде се приема за настъпило увреждането на лице, което е оправдано с влязла в сила присъда, в случаите, когато наказателното производство е започнало в един съдебен район, а внасянето на обвинителен акт и последващата оправдателна присъда са постановени в друг съдебен район. Поддържа се, че по този въпрос обжалваното определение е постановено в противоречие с определение № 60226/03.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1491/2021 г., III г. о., определение № 4383/ 16.12.2022 г. по ч. гр. д. № 4461/2022 г., III г. о. и определение № 184/ 10.05.2021 г. по ч. гр. д. № 1307/2021 г., III г. о. на ВКС. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: Производството по гр. д. № 10558/2022 г. по описа на Софийски градски съд е образувано по предявения от Г. Г. срещу Прокуратурата на РБългария иск с правно основание чл. 2 ЗОДОВ. С отговора на исковата молба, на основание чл. 119, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 7 ЗОДОВ, ответникът е направил възражение за местна неподсъдност на делото на Софийския градски съд. С определение № 93/04.01.2023 г. съдът е указал на ищеца да посочи кой компетентен съд - Окръжен съд – Стара Загора или Окръжен съд – Сливен – избира да разгледа иска му. С писмено становище от 17.01.2023 г. ищецът е посочил, че според него местно компетентен е избраният СГС, тъй като повдигането на обвинение с обвинителен акт, внасянето в съда и поддържането му е направено от прокурор от Специализираната прокуратура – София, а делото е разгледано и оправдателната присъда е постановена от Специализирания наказателен съд – София. С определение № 821/20.01.2023 г. СГС е приел, че в случая компетентни съгласно чл. 7 ЗОДОВ са ОС – Стара Загора, където е настъпило увреждането, или ОС – Сливен, в чийто съдебен район е настоящият адрес на ищеца (с. К.). Предвид неупражненото право на избор, съдът е прекратил пред себе си производството по делото и го е изпратил за разглеждане по компетентност на ОС – Стара Загора. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция. Посочил е, че от представените с исковата молба писмени доказателства се установява, че постоянният и настоящият адрес на ищеца е в [населено място], [община], Област С.. Увреждането, от което ищецът твърди, че е претърпял вреди, е настъпило в съдебния район на Окръжен съд – Стара Загора. Последното се установявало от представените по досъдебното производство писмени доказателства и от постановената оправдателна присъда. Прието е, че съгласно чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ, искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увредения срещу органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Така определената местна подсъдност е изборна за ищеца, но изборът е ограничен и следва да бъде направен при съобразяване на посочените в разпоредбата условия - настоящ адрес на ищеца и място на увреждането. Направен е извод, че СГС не може да бъде определен като местно компетентен съд. След като ищецът не е избрал кой от двата компетентни съда да разгледа делото му, то правилно първоинстанционният съд е определил служебно ОС - Стара З. да разгледа спора. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, поставеният от касатора въпрос е релевантен и обуславя допускането на касационния контрол. Съдебната практика на ВКС по приложението на чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ ( вж. - определение № 184/10.05.2021 г. по ч.гр.д. № 1307/2021 г., III г.о., определение №190/27.05.2020 г. по ч.гр.д. №1117/2020 г., ІІІ г.о.,определение № 541/ 25.10.2012 г. по ч.гр.д. № 453/2012 г., І г.о., определение №376/02.08.2019 г. по ч.гр.д. № 2848/2019 г., ІІІ г.о. и др.), която се споделя от настоящия състав, приема, че с цитираната разпоредба законодателят е регламентирал специална местна подсъдност на исковете за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, възлагаща ги в компетентността на съда по мястото на непозволеното увреждане или по настоящия адрес на увредения. Предвидената изборна местна подсъдност е предоставена като право на ищеца и с цел да се улесни достъпа на засегнатото лице до правосъдие по този закон. При предявен иск по чл. 2 ЗОДОВ, предмет на който са претърпени вреди от дейността на правозащитните органи, под „място на увреждането“ се разбира съдебния район, в който е повдигнато и поддържано обвинението. Това принципно разрешение е приложимо и по настоящото дело. Вярно е, че в случая действия във връзка с разследването за извършено от ищеца престъпление са извършвани и на територията на съдебния район на ОС – Стара Загора, но от 2013 г. и до приключване на наказателното преследване, обвинителен акт е изготвен, внесен и поддържан от прокурор при Специализираната прокуратура – София и оправдателната присъда е постановена от СпНС – София. При тези обстоятелства и доколкото съгласно изборната подсъдност по чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ ищецът е могъл да предяви иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ пред съда по мястото на увреждане, или по настоящия си адрес, въззивният съд е следвало да съобрази съдържащите се в исковата молба твърдения, изложените доводи в становището пред първата инстанция и в частната жалба за избор на Софийски градски съд като съд по мястото на увреждането при безспорно установеното, че обвинителен акт е изготвен и поддържан от прокурор от СпП – София. Без значение е обстоятелството, че към датата на подаване на исковата молба (м.10.2022 г.) са закрити СпП и СпНС – § 43 ПЗР на ЗИД на ЗСВ, обн. ДВ, бр.32/2022 г., в сила от 28.07.2022 г., тъй като наказателното производство не е заварено висящо, а е приключило преди това с влизането в сила на 22.03.2019 г. спрямо ищеца на постановената от СпНС оправдателна присъда. В този смисъл, не е налице основание за съобразяване на правилата по §48 – 53 от ПЗР ЗИД на ЗСВ (обн. ДВ, бр.32/2022 г.), касаещи разпределянето на неприключилите досъдебни и съдебни производства от закритите органи на съдебната власт по компетентност на други прокуратури и съдилища, които хипотези биха могли да обусловят различно „място на увреждането“ и различен компетентен съд по чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ. Предвид изложеното и доколкото доводите за това, че обвинението е повдигнато и поддържано в [населено място] са подкрепени с надлежни доказателства, ищецът е упражнил правото си да избере местно компетентен съд в рамките на предоставената му от закона възможност за избор. Сезираният СГС е съдът по мястото на увреждане на ищеца (в неговия съдебен район е повдигнато и поддържано обвинението от прокурор от СпП), респ. същият попада сред определените в чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ местно компетентни съдилища да разгледат иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Поради това и с оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, подадената частна касационна жалба е основателна. Определението на апелативния съд, с което е прието, че СГС не е местно компетентен да се произнесе по предявения иск, е незаконосъобразно и следва да бъде отменено, а делото да се върне на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение