Определение № 6022 от 20.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4300/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на П. И. Х. Г. и Е. М. Б. Д. Г., както и на Я. С. и Н. Ф. срещу въззивно решение № 278 от 10.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 936/2021 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за нищожност и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 1 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 260263 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 2807/2020 г. на Софийския градски съд и вместо него са отхвърлени предявените от касаторите против И. Г. Г. и Р. Я. Г. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответниците не са собственици на дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „В.“,[жк], над Княжевски манастир, вилна зона „К.“, [улица], целият с площ 2732 кв. м, съставляващ по предходен план УПИ *,*, имот пл. № * в квартал № 14 по плана на [населено място], район „В.“, заедно с построената в дворното място едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 41 кв. м. Ищците в първоинстанционното производство са обосновали правния си интерес от предявяване на исковете с нотариални актове за закупуване на процесния недвижим имот от техните наследодатели. Вследствие на три сделки с процесния имот негови собственици към 1955 г. са били М. Г. и двете й деца Г. Н. Г. и И. Н. Г. /Х. след брака/. И. Х. е починала през 2018 г. в [населено място], Р. Ч., където е било постоянното й местожителство. Тя е оставила за наследници по закон своите две дъщери – ищците Я. С. и Н. Ф.. Г. Н. Г. е починал на 09.09.2007 г. в [населено място], А., като е оставил свои законни наследници съпруга Е. Ш. Г. и две деца – Н. Г. Г. и П. Г. Г.. Н. Г. е починал през 2009 г. в А. и е наследен от своята майка Е. Г., която се отказала от наследството на своя син и поради това единствен негов наследник е ищцата П. Г. /сестра/. С нот. акт № 15/09.03.2015 г. ответниците И. Г. Г. и Р. Я. Г. са признати за собственици на процесния имот на основание давностно владение. Според заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза описаните в документите за собственост на страните имоти са идентични. От показанията на разпитаните по делото свидетели С. Д. и В. А., които съдът е кредитирал, установено, че ответниците са установили фактическа власт върху процесния имот през 2000 г., като са го владели повече от 10 години явно, необезпокоявано, непрекъснато и с намерението да придобият собствеността. С оглед на това въззивният съд е приел, че фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е осъществен и същите са придобили правото на собственост върху имота по давност, което е удостоверено със съставянето на нотариалния акт по обстоятелствена проверка през 2015 г., респ. че понастоящем ищците не притежават права върху него. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите П. И. Х. Г. и Е. М. Б. Д. Г. не са формулирали правен въпрос, като релевират единствено основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК - вероятна нищожност и недопустимост на въззивното решение. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите Я. С. и Н. Ф. сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. За задължението на съда при формиране на вътрешното си убеждение по спорния предмет да съобрази както събраните доказателства, твърденията и възраженията на страните в тяхната взаимна връзка и обусловеност, така и логическите и опитните правила; 2. За ограничаването на предмета на доказване чрез дописване на твърденията на страните; 3. За значението на позоваването на изтекла придобивна давност за признаването на правото на собственост на основание придобивна давност. Поддържа се, че въззивното решение е и очевидно неправилно. Ответниците по жалбите И. Г. Г. и Р. Я. Г., са представили писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Обжалваното решение не е нищожно. Съдебният акт е нищожен, ако не отговаря на изискванията за валидно решение – не е постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписан и не изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, включително и чрез тълкуване на нейното съдържание. В случая обжалваното решение не страда от такива пороци - постановено е от съдии, действащи в рамките на своите правомощия, и по делото липсват данни, въз основа на които да се счете, че съдът при формиране на своята воля не е бил независим и безпристрастен /действал е предубедено и воден от предразсъдъци/. Решението не е и недопустимо. Доводите на касаторите за обосноваване вероятната недопустимост на обжалвания акт са, че съдът не е разгледал направеното от тях искане за отвод на съдебния състав поради непроизнасянето му повече от една година след приключване на устните състезания. Според практиката на ВКС дори когато е налице нарушаване на забраната в разглеждането на делото и постановяване на съдебното решение да участва съдия, за когото са налице основания за отвод по чл. 22 ГПК, това не обуславя извод нито за нищожност, нито за недопустимост на съдебния акт. Такова решение би било неправилно, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, само ако поради предубедеността на съдебния състав е постановен и крайният незаконен резултат. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първия поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си събраните по делото доказателства и начина на тяхното обсъждане, както и доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, нито е налице противоречие със сочената от касаторите казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. С оглед противоречивите показания на свидетелите, в съответствие с установената практика съдът е посочил защо дава вяра на едната група свидетели, а не кредитира показанията на другите свидетели. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. Вторият въпрос е формулиран според твърденията на касаторите и не кореспондира на данните по делото, поради което не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване, нито е налице противоречие със сочената от тях практика на ВКС. Последният въпрос е поставен във връзка с направен от касаторите довод, че правото на собственост върху имота по давност е могло до бъде придобито от ответниците най-рано от момента на снабдяването им въз основа на обстоятелствена проверка с констативен нотариален акт за собственост през 2015 г., т. е. от момента на позоваването на придобивната давност, а не с изтичането на довностния срок през 2010 г., поради което няма обуславящо изхода на спора значение при положение, че искът за собственост е предявен на 05.03.2020 г. В допълнение следва да се посочи, че същите неоснователно се позовават на противоречие на въззивното решение с приетото в т. 2 на ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, а именно, че позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. В неговите мотиви изрично е посочено, че това не означава, че правната последица – придобиване на правото на собственост или на друго вещно право – настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок, тъй като съгласно чл. 120 ЗЗД, вр. с чл. 84 ЗС придобивната давност не се прилага служебно. Защитата на правата на владелеца може да се осъществи чрез предявяване на иск за собственост, възражение по предявен срещу него такъв иск или чрез снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, какъвто е настоящият случай, до какъвто извод е стигнал и въззивният съд. Разрешаването на обуславящите изхода на спора въпроси в съответствие с практиката на ВКС изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, относно което релевантни доводи не са изложени. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК също не е налице. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства и не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал.3 ГПК касаторите П. И. Х. Г. и Е. М. Б. Д. Г. следва да заплатят на всеки от ответниците по касация сторените от тях в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 6415 лв. Касаторите Я. С. и Н. Ф. също следва да им заплатят по 6415 лв. разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,