Определение № 50046 от 08.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1610/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

С решение № 1833 от 07.12.2021 год. по въззивно гр. д. № 1525/ 2021 год. Варненският окръжен съд е отменил изцяло първоинстанционното решение, постановено от Районен съд – Варна по гр. д. № 16683/2018 год. и вместо това е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от С. Х. И. и И. Х. И. против Община Варна иск с правно основание чл. 54 ЗКИР за приемане за установено, че ищците са собственици на реална част от ПИ № * по КККР на [населено място] с площ 488 кв. м., оцветена в жълт цвят на скицата на л. 111 от делото, съставляваща неразделна част от съдебното решение и която реална част е неправилно нанесена в КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-92/14.10.2008 год. на Изпълнителния директор на АГКК като част от второстепенна улица, част от имота на ответната община – № *, вместо като част от имот № *** – собственост на ищците.

Въззивното решение обжалват както ищците С. Х. И. и И. Х. И., представлявани от адв. Г. Я., така и ответната Община Варна, чрез гл. юрисконсулт Св. Ц..

При преценка за процесуална допустимост на постъпилите касационни жалби настоящият състав на Върховния касационен съд, II г. о., намира следното:

Постъпилата касационна жалба вх. № 1192 от 18.01.2022 год. от Община Варна е процесуално недопустима поради липса на правен интерес от обжалване на въззивното решение и като такава следва да се остави без разглеждане. Това е така, тъй като със сила на пресъдено нещо се ползва само обявеното в диспозитива като правни последици решение по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Съдържащите се в мотивите към решението констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и изводите по преюдициалните правоотношения, не се ползват със сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет. Страната, в чиято полза е разрешен правният спор, не може да обжалва самостоятелно мотивите, отделно от решението, обективирано в диспозитива на съдебния акт – т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 год., ОСГК.

Касационната жалба с вх. № 2387 от 01.02.2022 год. на С. Х. И. и И. Х. И. е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Според касаторите въззивният съд е приложил неправилно материалния закон и е постановил решението си в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, като се поддържа и че правилното разрешаване на спора е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото - основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Противоречие с практиката на ВКС се поддържа във връзка с въпросите:

• „Налице ли е приключила отчуждителна процедура на недвижимия имот, на основание на която ответникът да е придобил собствеността на процесния имот, респ. включва ли се елементът заплащане на определеното обезщетение към фактическия състав на отчуждаването за улица?“;

• „Заповедите по чл. 95 и чл. 98 ЗТСУ /отм./ имат ли вещноправно действие при действието на ЗТСУ и към кой момент собствеността върху имот, определен за отчуждаване, преминава върху държавата, респ. общината?“.

Като въпрос от значение за развитието на правото се сочи:

• „Обусловено ли е производството по иск за собственост за имот, за който има започнала, но неприключила процедура по отчуждаване на недвижим имот за улица по реда на ЗТСУ, от административната процедура по § 9 от ПР на ЗУТ?“.

Община Варна оспорва жалбата при изложени доводи за отсъствие на релевираните предпоставки за допускане на касационното обжалване, като излага и доводи по същество на спора. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Въз основа на данните по делото и предмета на настоящото производство, след обсъждане доводите на страните, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

Обжалваното решение е постановено след връщане на делото за ново разглеждане с решение № 17 от 04.06.2021 год. по гр. д. № 2145/2020 год. от Върховния касационен съд, I г.о., с указания за обсъждане на въпроса налице ли е влязла в сила заповед по чл. 95 и 98 ЗТСУ /отм./ за отчуждаване на процесния имот за улица. При положителен отговор на този въпрос и с оглед данните, че имотът не е завзет, е подчертана необходимостта от съобразяване дали отчуждаването е отменено съобразно § 9, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Съгласно дадените указания относно приложението на закона, при действието на ЗТСУ /отм./ уличнорегулационните планове нямат непосредствено отчуждително действие. Собствеността върху отредените за мероприятие на държавата или общините имоти се придобива от влизане в сила на заповедта по чл. 95 и 98 ЗТСУ /отм./, като обезщетяването на правоимащия собственик не е елемент от фактическия състав на отчуждаването, а само предпоставка за заемане на отчуждения имот, като касационният съд е цитирал и съдебна практика в този смисъл /решение № 250 от 13.07.2020 год. по гр. д. № 2955/2008 год. ІV г. о., решение № 16 от 9.03.2016 год. по гр. д. № 6670/2014 год. на І г. о. на ВКС/. След влизане в сила на ЗУТ положението на отчуждителните производства, започнали при действието на отменените разпоредби на глава V, раздел І от ЗТСУ /отм./, е уредено с § 9 от ПР. За тези, по които е издадена отчуждителна заповед и имотът е завзет до 30.10.1998 год., се прилагат отменените разпоредби на ЗТСУ и чл. 102 ЗС. Съответно в случаите, когато недвижимият имот не е зает до посочената дата, заповедта за отчуждаване и обезщетяване се отменя и производството се прекратява от кмета на общината със заповед, т. е. отмяната на отчуждаването не е по силата на закона, а е предпоставено от издаване на нарочен административен акт.

За да постанови обжалваното решение състав на Варненския окръжен съд приема за установено, че ищците се легитимират като собственици на дворно място с площ от 2 100 кв. м., представляващо УПИ * в [населено място]. При одобряване на кадастралната карта със заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 год. част от имота на ищците /процесните 488 кв. м./ е отразена като второстепенна улица, част от имот № *** – собственост на Община Варна. Същата е отчуждена съгласно заповед № 1158 от 14.07.1998 год., като не е спорно между страните, че заповедта е получена от праводателя на ищците, не е обжалвана и е влязла в сила. Отделно от това, с решение № 2121 от 27.11.2017 год. Върховният административен съд е отхвърлил жалбите на ищците срещу отказа на началника на СГКК [населено място] за изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри. Отразено е също така в мотивите на съдебното решение, че с молба от 22.06.2021 год. ищците са задействали административна процедура по отмяна на заповед № 1158 от 14.07.1998 год. на кмета на Община Варна, по която обаче няма произнасяне до приключване на устните състезания. Съобразявайки заключението на вещото лице въззивният съд приема за установено още, че със застроителния и регулационен план от 1993 год. част от процесния имот с площ от около 488 кв. м. е предвиден за улица с ширина 14 м. По всички пет последващи регулационни планове, одобрени при действието на ЗТСУ /отм./ и ЗУТ имотът отново попада в отреждане за улица, която обаче регулация не е приложена към настоящия момент и фактически ищците владеят имота в границите му по кадастралния план от 1977 год.

При така установените обстоятелства и съобразявайки дадените с решението на ВКС от 04.06.2021 год. указания, съдът приема от правна страна, че е безспорно установена започнала при действието на отменените разпоредби на глава V, раздел I ЗТСУ отчуждителна процедура. Налице е влязла в сила заповед за отчуждаване, но имотът не е завзет. Следователно са налице материалните предпоставки за отмяна на заповед № 1158 от 14.07.1998 год. на кмета на Община Варна. До този момент обаче, фактическият състав по отмяна на отчуждаването не е приключил, административното производство е висящо и искът по чл. 54 ЗКИР не може да бъде уважен. Разпоредбата на § 9 от ПР на ЗУТ не съставлява реституционна разпоредба, а касае приключване на отчуждителните производства, започнали по реда на ЗТСУ /отм./ и незавършени към момента на влизане в сила на ЗУТ /решение № 587 по гр. д. № 1272/2009 год. І г. о. на ВКС/.

При преценка за наличие на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 295, ал. 1 ГПК, съгласно която второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно трайно установената съдебна практика, указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона задължават въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да процедира по посочения в тях начин или да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция. Следователно разрешените въпроси при първото касационно разглеждане на делото се преклудират и не могат да бъдат наново пререшавани, нито да служат като касационно основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В този смисъл са: решение № 218 от 14.11.2013 год. по гр. д. № 2324/2013 год., ІІ г. о., решение № 793 от 12.11.2010 год. по гр. д. № 80/2009 год., І г. о., решение № 60042 от 26.07.2021 год. по т. д. № 242/2020 год., І т. о.

Всички поставени от касаторите въпроси, а именно: относно фактическия състав на отчуждаването по реда на чл. 95 и чл. 98 ЗТСУ /отм./, основанието за преминаване собствеността върху държавата и момента на настъпване на вещноправното действие на заповедта за отчуждаване, както и обусловеността на принадлежността на правото на собственост, в контекста на предявения иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, от административната процедура по § 9 от ПР на ЗУТ, са разрешени с решението при първата касация. Съгласно приетото в него в сочената хипотеза обезщетяването на правоимащия собственик не е елемент от фактическия състав на отчуждаването, а само предпоставка за заемане на отчуждения имот. В случаите, когато имотът не е завзет до 30.10.1998 год., заповедта за отчуждаване и обезщетяване се отменя и производството се прекратява от кмета на общината със заповед, т. е. отмяната на отчуждаването не е по силата на закона, а е предпоставено от издаване на нарочен административен акт. Именно с оглед на това делото е върнато за изследване на обстоятелствата относно наличието на влязла в сила заповед по чл. 95 и 98 ЗТСУ /отм./, съответно дали отчуждаването е отменено както повелява разпоредбата на § 9, ал. 2 от ПР на ЗУТ и разрешаване на спора съобразно дадените указания относно приложението на закона.

При постановяване на своето решение въззивният съд се е съобразил напълно с дадените указания и разрешения във връзка с приложението на относимите правни норми, които съответстват и на установената практика, обективирана още в решение № 587 от 29.06.2010 год. по гр. д. № 1272/2009 год., І г. о., решение № 1093 от 10.10.2008 год. по гр. д. № 4589/2007 год., V г. о. Само за пълнота на изложението следва да бъде допълнено и че от цитираната от самите касатори практика не следва различен извод. В решение № 52 от 19.04.2021 год. на ВКС по гр. д. № 2551/2020 год., I г. о., също се приема, че собствениците на имоти, части от които са предвидени по ЗРП за обществени мероприятия, запазват правото си на собственост до отчуждаването им със заповедта по чл. 95 ЗТСУ /отм./ - т. е. вещноправният ефект настъпва с влизане в сила на заповедта, а не със самото отреждане, нито със заплащане на обезщетението. Разпоредбата на § 9 от ПР на ЗУТ касае недовършени производства по отчуждаване на недвижими имоти – когато или не е издадена заповед по чл. 100 ЗТСУ, или макар да е издадена такава заповед, конкретният имот реално не може да се предаде на правоимащия по независещи от органа причини или когато не е получено парично обезщетение – така цитираното от касаторите решение № 4848 от 16.05.2007 год. на ВАС по адм. д. № 2212/2007 год.

Изложените съображения обосновават извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на ответната Община Варна следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение за отговор на касационната жалба в размер на 100 лв.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,