Определение № 5051 от 05.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4652/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. А., М. Д. Д. и Л. Д. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 3429 от 10.06.2024 г. по в. гр. д. № 10621/2022 г. на Софийския градски съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20026432 от 31.03.2022 г. по гр. д. № 49318/2019 г. на Софийския районен съд в частта, с която са определени квотите на съделителите върху допуснатия до съдебна делба апартамент № 62, находящ се в [населено място],[жк], ет. 13, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР, разположен в сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 78,48 кв. м, състоящ се от две стаи, хол, кухня, сервизни помещения, заедно с прилежащото към него мазе № 62, заедно с 1,578% ид. части от общите части на сградата, както следва: по 30/72 ид. части за М. В. Н. и Б. В. С. и по 4/72 ид. части за всеки от тримата касатори. Въззивният съд е приел, че с договор за продажба на държавен имот от 15.03.1974 г. В. И. С. и Е. И. С. са придобили по време на брака им правото на собственост на процесния апартамент, поради което същият е станал съпружеска имуществена общност, която се е прекратила със смъртта на Е. С. на 17.08.1975 г. при равни дялове съгласно чл. 14, ал. 3 СК (отм.), като В. И. С. е станал едноличен собственик на 1/2 ид. част от имота, а останалата 1/2 ид. част от него, представляваща дела на почналата Е. И. С. е наследена от децата й - М. В. Н. и Б. В. С., всеки от които на основание чл. 5, ал. 1 ЗН е получил по 1/4 ид. част. Съгласно чл. 14, ал. 7 от приложимия към момента на смъртта на Е. С. Семеен кодекс от 1968 г. при прекратяване на съпружеската имуществена общност поради смърт на единия съпруг и когато преживелият съпруг наследява заедно с деца на починалия, той не получава дял от частта на починалия съпруг от общото имущество. На 17.07.1976 г. В. И. С. и Т. С. С. са сключили граждански брак. В. С. е починал на 26.07.2014 г. и е оставил за свои наследници преживяла съпруга – Т. С., както и две деца – ответниците М. Н. и Б. С.. На основание чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН всеки от наследниците му е получил в наследство по 1/3 ид. част от притежаваната от него 1/2 ид. част от процесния имот, т.е. всеки е получил по 1/6 ид. част от процесния апартамент. Така М. Н. и Б. С., които са наследили всеки по 1/4 ид. част от майка си и по 1/6 ид. част от баща си, по силата на наследствено правоприемство от своите родители стават титуляри всеки на по 5/12 (30/72) ид. части от правото на собственост върху процесния имот. Т. С. С. е починала на 31.12.2018 г., като е оставила за свои наследници децата си – ищците в първоинстанционното производство А. А., М. Д., Л. Д.. На основание чл. 5, ал. 1 ЗН всяко от децата на наследодателката е получило в наследство по 1/3 ид. част от притежаваната от нея 1/6 ид. част от процесния имот, т.е. всеки от ищците е придобил по 1/18 (4 /72) ид. част. Въззивният съд е посочил, че претенцията на ищците за значителен принос на тяхната майка Т. С. С. в изплащането на заема, с помощта на който е закупен процесният апартамент, по съществото си представлява иск за определяне на по-голям дял поради по-голям принос и се отнася до вещи, които се намират в режим на съпружеска имуществена общност, какъвто процесният недвижим имот не е по отношение на майката на ищците. Имотът е придобит на 15.03.1974 г. чрез договор за покупко-продажба от В. С. и Е. С. по време на брака им, т.е. този имот е придобит в режим на съпружеска имуществена общност от тях. Обстоятелството как и за чия сметка е станало погасяването на заема или част от него не създава вещни права за лицето, извършващо вноските по погасяването, и не може да промени вече възникналите вещни права в патримониума на бившите съпрузи, а поражда само облигационни отношения. Насрещните страни по жалбата М. В. Н. и Б. В. С. не са подали отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроси, свързани с правилното прилагане на нормативните актове, касаещи присъствието на страна по гражданско производство и противоправното й лишаване от това право. Бланкетно се поддържат и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му по допускане на делбата, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. В случая поставеният от касаторите въпрос е общотеоретично формулиран и не предполага даването на конкретен принципен отговор, нито кореспондира на данните по делото, поради което не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Наред с това сочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебна практика е неотносима към настоящото дело, а относно второто релевирано основание за допускане на касационно обжалване не са изложени никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на посоченото тълкувателно решение предпоставки. Обжалваното решение не е нищожно, тъй като е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната му власт, изготвено е в писмена форма и е подписано, като същевременно изразява волята на съда по ясен начин. Същото не страда и от пороци, които водят до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая нито една от тези хипотези не е налице. Решението не е и очевидно неправилно. В трайната си практика ВКС е определил съдържанието на това понятие като квалифицирана форма на неправилност /обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост/, различна от неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. Същото ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /материален или процесуален/, т.е. когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато съдебният акт е явно необоснован. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Разноски в полза на ответницата по касация М. Н. не следва да се присъждат, тъй като становището по касационната жалба, с което същите се претендират, и към което е приложен договор за правна защита и съдействие, е подадено в съда едва на 07.10.2025 г., т.е. далеч след едномесечния срок по чл. 287, ал. 1 ГПК, който е изтекъл на 09.11.2024 г. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,