Определение № 3195 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1330/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. Й. против решение № 12/20.01.2025г. по гр.д.№ 425/2024г. на Апелативен съд – Бургас, в частта му с която е потвърдено решение № 234/24.07.2024г. по гр.д.№ 419/2023г. на Сливенски окръжен съд, за отхвърляне предявения от същата иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за разликата между присъдените 21 000 лева и претендираните 30 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП на 17.03.2023г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество - ЗК „Лев Инс„ АД, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, лек автомобил. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон: чл. 51, ал. 2 ЗЗД – досежно приетото съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата и чл. 52 ЗЗД – досежно определения за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, като крайно занижен. Сочи се и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е съобразил всички релевантни за изхода на спора факти, конкретно: че към момента на предприетото от увреждащия автомобил движение на заден ход, при което е реализиран удара, ищцата вече е била предприела пресичане на пътното платно; че придвижването на автомобила е станало без включване на двигателя, т.е. безшумно, а и ищцата е жена на възраст, което допълнително ограничава възможността й за навременно слухово и зрително възприемане на маневрата. Според страната, съдът не е следвало да възприема безкритично експертното заключение на САТЕ, според което принос за застрахователното събитие има и ищцата, предвид горните обстоятелства, установени като факти и от самото заключение. За ищцата не е съществувала възможност да съобрази поведението си с това на делинквента, без това да е свързано с по-голяма опасност за самата нея, тъй като / изхождайки от факта, че вече се е намирала на пътното платно / е могла да спре придвижването си по средата на пътното платно, излагайки се на по-голям риск. Дори да се приеме, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, се излагат аргументи за неадекватно висок процент на приноса / 30 % /. В допълнение към горните факти, касаторът се позовава и на неправилно по начало паркиране на увреждащия автомобил – в насрещната лента спрямо посоката му за движение. Ако би се намирал в правилната лента, придвижването му на заден ход не би пресякло траекторията на движение на ищцата. Изложени са съображения, че доколкото не е установена пряка причинна връзка между поведението на ищцата и вредоносния резултат, то въззивното решение се основава на предположения за съпричиняване, което е недопустимо. Неправилно е определен размера на дължимото обезщетение, с оглед съдържанието на претърпените неимуществени вреди, като се акцентира на установените трайни последици от травмата – не само в лявото рамо / болки при застудяване на времето и при движение на ръката назад, нагоре, зад гърба и при вдигане на тежести, но и в лявото коляно – при по-дълги преходи и натоварване /. Не е адекватно отчетено психическото състояние на пострадалата, за което свидетелства дъщеря й – Б. Й.. Навеждат се и аргументи за несъобразяване на размера с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, с акцент върху размера на инфлацията в страната за периода 1999г. – 2023 г. - 195,5 %. Ответната страна – ЗК „Лев Инс„ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетвореност на допълнителния селективен критерий, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищцата М. Й. е предявила иск за обезщетяване на неимуществени вреди от ПТП на 17.03.2023г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество - ЗК „Лев Инс„АД, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, лек автомобил, като претендира сумата от 30 000 лева – частичен иск от твърдян пълен размер на вземането й 40 000 лева. Твърди, че от ПТП е получила счупване на горния край на лява раменна кост и контузия в областта на десния лакът, охлузвания вляво около устата и по предните повърхности на двете колена. На увредения горен крайник била поставена мека превръзка и лечението преминало в домашни условия. Твърди, че продължителен период от време е изпитвала силни болки и невъзможност да обслужва сама битовите си нужди, както и че продължава да изпитва остатъчни болки в областта на фрактурата – особено при по-резки движения и промяна на времето, а движението на ръката й е ограничено. Оплаква се от тревожост, понижено настроение, нарушение на съня, което значително влошава качеството й на живот. Ответното дружество е оспорило иска по основание / досежно причинност на всички твърдени вреди с ПТП / и по размер / над сумата от 15 000 лева, предложена като обезщетение /, въвеждайки и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата, предвид поведение в разрив със задължението й по чл. 113, ал. 1 ЗдвП, според която разпоредба при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки при спазване на следните правила: 1/ преди да навлязат на платното за движение да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства и 2/ да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение. По делото е разпитана като свидетел дъщерята на ищцата – Б. Й., която споделя, че при прегледа след инцидента е установено „счупване на рамото„, което било лекувано консервативно – чрез превръзка за обездвижване, поставена за месец. В периода на възстановяването си - около три месеца – ищцата живяла при дъщеря си, като последната се грижела за нея. Оплаквала се от болки и не можела да се обслужва сама. През същия този период свидетелката твърди, че майка й не желаела да излиза, нито да се върне в Котел / града по местоживеенето й /. Изпитва остатъчни болки при вдигане на ръцете си и в коляното, особено при разваляне на времето. Не може да натоварва ръката си, както преди, и по начало не е здрава и силна, както преди увреждането. Свидетелката твърди, че майка й била уплашена, често плачела, още „не била добре с нервите“, търсела внимание и не искала да остава сама. Съдебно-медицинската експертиза установява, че от ПТП М. Й. е получила счупване на горния край на лявата раменна кост, отоци, кръвонасядания и охлузвания по дясната предмишница и двете колена, охлузване вляво около устата. Счупването е причинило трайно затруднение на движението на горния ляв крайник за повече от 30 дни. Останалите увреждания са причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота, последиците от които са отшумели в рамките на около 2 седмици. Потвърждава се предприето консервативно лечение - имобилизация с превръзка „Дезо“, за период от 5-6 седмици. Спор относно причинността между така констатираните увреди и ПТП от 17.03.2023г., потвърдена от СМЕ, не е пренесен в настоящата инстанция. Според заключението обичайните срокове за обездвижване и нарушена работоспособност при счупване на раменна кост са 3-4 месеца за физически труд и 2 - 2,5 месеца - за нефизически труд. Острата болка при този тип увреда обичайно отзвучава за около седмица – две, но хроничната трае понякога с месеци, обостря се при застудяване и при прекомерни физически натоварвания. От извършения преглед на ищцата и снетата анамнеза вещото лице сочи, че в случая леките / хронични / болки са отзвучали след 2 - 3 месеца и към момента ищцата изпитва болки при носене на тежки предмети и най-вече при движение на ръката в рамото, в посока назад и при силно изпъване нагоре във вертикална посока. Вещото лице констатира, че към момента на прегледа ищцата е практически възстановена - лявата раменна кост е заздравяла. Вещото лице е посочило, че констатираната болезненост в дясната колянна става може да се отдаде на възрастови дегенеративни промени на ставите. В заключението на САТЕ е приет следният механизъм на ПТП: Водачът на увреждащия автомобил е предприел маневра за движение на заден ход, при потегляне от място и без да привежда двигателя в работен режим, използвайки наклона на пътя. Водачът на автомобила е имал нужната видимост назад при предприетото движение на заден ход. В същото време пешеходката М. Й. е предприела пресичане на пътното платно зад автомобила, на място на което няма пешеходна пътека, напречно спрямо траекторията за движение на автомобила, отдясно наляво, при което е реализиран удар със задния габарит на автомобила. Изрично заключението сочи, че към момента на предприемане маневрата на заден ход ищцата е била на 0.7 м. от десния бордюр, но извън коридора на движение на автомобила. Според експерта, към този момент ищцата е имала възможността да възприеме автомобила и да преустанови пресичането, без да навлиза в коридора му за движение.Така, според експерта, принос за съпричиняване на вредоносния резултат има и ищцата, тъй като е предприела пресичане на пътното платно не на пешеходна пътека и е навлязла в коридора на движение на автомобила без да се съобрази с положението и скоростта му, при предприетата технически неправилно маневра за движение на заден ход от водача - без осъществен от същия непрекъснат контрол на пътното платно зад автомобила. Първоинстанционният съд е приел справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от 28 000 лева, както и съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата, поради нейно противоправно поведение - в нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, с принос определен на 50 %. Така, дължимото обезщетение е присъдено в размер на 14 000 лева. Въззивният съд, произнасяйки се по въззивна жалба на ищцата, е приел за справедлив размер на обезщетението сумата от 30 000 лева. За този си извод е съобразил: причинените й една средна и няколко леки телесни повреди, вида на приложеното лечение на счупената раменна кост – обезвижване с превръзка за период от около месец, но без оперативни интервенции и болничен престой; периода на пълно възстановяване от 2- 3 месеца, през който ищцата се нуждаела от чужда помощ за обслужване на ежедневните си нужди; остатъчни болки при повдигане на ръцете, физическо натоварване и застудяване; преживени душевни страдания в периода на възстановяването – страх от излизане, затруднения със съня; икономическата конюнктура в страната към момента на деликта. Съдът изрично е мотивирал отказ да съобрази остатъчни болки в колянна става, поради недоказана причинност с ПТП / от което са констатирани единствено охлузвания на колената /, като се е позовал и на съдържанието на исковата молба, в която не се сочат такива болки да са провокирани от увреждането и да са търпими и понастоящем. Съдът е споделил извода за съпричиняване, но не и определения от първоинстанционния съд процент, приемайки за обоснован принос от 30 %. За приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е акцентирал на обстоятелството, че към момента на предприетата от делинквента маневра на заден ход ищцата не е попадала в коридора на движение на автомобила и е имала нужната видимост да установи придвижването му, както и да коригира движението си спрямо същото, като не навлиза в коридора на движение на автомобила. Наред с пресичане извън обозначена пешеходна пътека, ищцата е извършила нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП – не е съобразила поведението си с разположението и скоростта на движение на увреждащия автомобил. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Следва ли съдът да приеме заключението на вещото лице без да го обсъди във връзка с други доказателства по делото ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното с приетото в решения по т.д. № 1034/2019 г. на ІІ т.о. и гр. д. № 612/2018 г. на ІІІ г.о.; 2/ Следва ли съдът, приемайки съпричиняване на вредоносния резултат, да мотивира съответната съпричинителна квота, съразмерно на конкретния принос на пострадалия и делинквента ? – в идентична хипотеза на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК се сочат решения по т.д.№ 1787/2015г. на ІІ т.о., т.д.№ 3871/2013г. на І т.о., т.д.№ 1562/2018г. на І т.о. на ВКС; 3/ Може ли извода на съда за наличие на съпричиняване да почива на предположения или е нужно да бъде доказано по категоричен начин наличието на причинна връзка между поведението на лицето и настъпилия инцидент, без каквито и да било съмнения ? – в идентична хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът се позовава на решенията по т.д.№ 316/2011г., т.д.№ 44/2012 г., т.д.№ 596/2012 г., т.д.№ 35/2009 г. и т.д.№ 93/2010г. – всички на ІІ т.о. на ВКС и решение по гр.д.№ 198/2008 г. на V г.о. на ВКС; 4/ Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. ІІ на ППВС № 4/1968г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост ? – допълнителният селективен критерий е обосноваван поради противоречие с цитираното във въпроса ППВС № 4/1968г., както и с решения по т.д.№ 44/2012 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 157/2011 г. на І т.о. на ВКС; 5/ Следва ли съдът, при определяне на справедлив размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид, наред с указаното в ППВС № 4/1968г., и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените ? – отново в хипотеза на чл. 280, ал. 1 ,т. 1 ГПК, допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване се обосновава с решения по т.д. № 44/2012г., т.д.№ 619/2011г., т.д.№ 1203/2013г. и т.д.№ 990/2017г. – всички на ІІ т.о. на ВКС. Кумулативно касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение, като основание по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, без да излага съображения за същата. Първият от въпросите не удовлетворява изискването за правен – отговор на който е от значение за правния спор - тъй като не кореспондира с въведен касационен довод за конкретно, несъобразено от въззивния съд доказателство, преценимо наред със заключенията на САТЕ и СМЕ и като такова компрометиращо доказателствената им стойност. Касаторът изразява единствено несъгласие с правните изводи на съда, въз основа на всички събрани по делото доказателства. Не е аргументирано кое от събраните доказателства опровергава възприетия от САТЕ механизъм на ПТП и извода на вещото лице за конкретното местоположение на пострадалата към момента на предприета от водача на МПС маневра на заден ход. Извън заключението на СМЕ, доказателство относимо към определяне размера на обезщетението са единствено свидетелските показания на Б. Й., които въззивният съд е коментирал. Отговор на така поставения въпрос не би бил от значение за произнасянето при въведените от страната касационни доводи за неправилност, в обхвата на които е ограничено произнасянето на настоящата инстанция. Вторият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като възниква във всяка хипотеза на приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Не се удовлетворява допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение не противоречи на приетото в решенията, обосноваващи критерия, според които, при определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Паралела и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е длъжен да съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. Съразмерността на действията и бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, причинили пътното произшествие, ще определят и приноса му за настъпването на вредите. За да приеме съотношение 70 % към 30 %, в полза на ищцата, въззивният съд се е мотивирал както с броя на нарушенията на водача на МПС и на пострадалата, така и със завишената отговорност на водачите на МПС към по-уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците, т.е с тежестта на нарушението на водача на МПС спрямо това на ищцата, очевидно отчитайки и предприетата от водача маневра като първопричината за ПТП. В цитираните решения на състави на ВКС не е обосновано определяне на процента съпричиняване в стриктно съотношение между броя на нарушените законови разпоредби, като се акцентира именно на съотношението в тежестта им. Формулираният въпрос е преценим съобразно приетото в мотивите за установено противоправно поведение на водача на МПС и пострадалата, а не и спрямо друго такова, доколкото касае единствено определяне на съотношението между установеното по съдържание противоправно поведение на всеки от двамата. Третият въпрос не кореспондира с мотивите на съда, който не се е обосновал с предположения за причинност между поведението на ищцата и произлезлите вреди. Напротив, изрично е аргументирал, че невнимателното й придвижване, без съобразяване с движението на автомобила, въпреки неограничената към него видимост / вещото лице е отрекло значимост на слуховото възприятие, за сметка на визуалното / и възможността да избегне удара, като не навлиза в коридора му на движение на заден ход, е предопределило сблъсъка, наред с предприетата от водача на МПС неправилна маневра и оттук - претърпените увреди. Поради това не се удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Но дори да се приеме за удовлетворен, не е обоснован допълнителния такъв в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решаващите мотиви на съда относно механизма на ПТП и конкретно – относно поведението на пострадалата, не са в противоречие с приетото в цитираните съдебни решения на състави на ВКС, в които се приема, че за да е налице съпричиняване, по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Релевантен за съпричиняването е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало / наред с неправомерното поведение на делинквента / до увреждането, като неблагоприятен резултат. Неясна по начало е тезата на касатора кои, съобразени за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, факти въззивният съд е предположил, че са се осъществили, въпреки липса на доказателства да са се осъществили обективно / обективно е установено навлизане на ищцата в коридора за движение на заден ход на автомобила – делинквент /. Четвъртият въпрос, идентично на първия, не удовлетворява изискването за правен, тъй като не кореспондира с касационен довод за конкретно, несъобразено от въззивния съд обстоятелство, от значение за завишаване на размера или с такъв за неправилно съобразено от съда обстоятелство, неоснователно занижило размера на обезщетението. Касационната жалба възпроизвежда съдържанието на доказателствата и съобразимите критерии, приложени и от въззивния съд, но обосновали правен извод за различно по размер, от поддържаното от касатора за справедливо, обезщетение за неимуществени вреди. Правилността на тази преценка е предмет на друга фаза от касационното производство – чл. 290 ГПК, на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, след преодоляване на фазата по селекция на касационната жалба. Отказа на въззивния съд да съобрази остатъчни болки в колената е изрично мотивиран с неустановена причинност с ПТП / при което са констатирани единствено охлузвания /, както и с твърденията в исковата молба, която не сочи такива. Затормозеното емоционално състояние на ищцата е съобразено от съда със съдържанието, с което е установено от единствения разпитан свидетел, доколкото не са ангажирани специални знания за квалифицирането му с по-тежки проявления, като разстройство на психиката. Петият въпрос удовлетворява общия, но не и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Съдът е съобразил икономическата конюнктура към момента на увреждането, спрямо която лимитите на застрахователна отговорност съставляват единствено ориентир, при значимост на конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, в който смисъл е и цитираната от касатора съдебна практика към въпроса. Индиция за неотчитане на икономическите условия би било драстично противоречие на определеното обезщетение с присъдени обезщетения в сходни случаи на увреждане, близки по време до времето на деликта / март 2023г. /. Определеното от съда обезщетение не дава основание за извод, че при прилагане критерия за справедливост, вкл. съобразно цитираната задължителна съдебна практика, относно начина на съобразяване застрахователните лимити, въззивният съд е вложил в нормата на чл. 52 ЗЗД смисъл, различен от вложения от законодателя и така с ъ щ е с т в е н о се е отклонил в приложението на критерия за справедливост, въведен с нормата. / За сравнение: решение по т.д.№ 416/2024 г. на І т.о., за вреди от ПТП през 2021 г. – определени 25 000 лева за фрактура на гръдна кост, също лекувана консервативно, при това с по-дълъг възстановителен и период на интензивни болки и страдания; решение по т.д.№ 2262/2022 г. на І т.о., за вреди от ПТП към 2020 г. - определени 15 000 лева за фрактура на лява фронтална кост, при това съпътствана от мозъчно сътресение и разкъсно-контузна рана на главата, с идентичен възстановителен период от 3 месеца; решение по гр.д.№ 3868/2023г. на ІV г.о. - за вреди от ПТП от 2020 г., определени 30 000 лева за фрактура на ключица, при това съпътствана с прорезна рана на главата, хематом и мозъчно сътресение, както и други, вкл. определения по чл. 288 ГПК, съдържащи коментар за адекватно приложение на чл.52 ЗЗД в сходни размери /. Не се установява очевидна неправилност на въззивното решение, като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, изводимо единствено и само от мотивите на съдебния акт, извън конкретното съдържание на доказателствата и осъществените от съда и страните процесуални действия. Касаторът не го е аргументирал самостоятелно, извън наведените в обстоятелствената част на формулираните въпроси съображения, предвид което и за отричането му важат преждеизложените мотиви за неустановимо произнасяне в противоречие с чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД и неустановимо съществено процесуално нарушение на съда при мотивиране размера на обезщетенито – с оглед всички доказателства, доводи и възражения на страните и в съответствие с обществения критерий за справедливост, въведен с нормата на чл. 52 ЗЗД. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение