Определение № 3705 от 16.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 92/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №17004/16.05.2024г. на Х. Танков К., чрез адв. Б. – П. срещу Решение №484 от 10.04.2024г. по в.гр.д. № 20235300502278 по описа за 2023г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявеният от него иск е отхвърлен като неоснователен. Според касатора окръжният съд неправилно е приложил материалния закон и незаконосъобразно е тълкувал фактите с правно значение. Счита за неправилен извода на съда, че Протоколът на Комисията към общината не е възстановил собствеността върху недвижим имот, както и изводите му, направени въз основа на съставения АДС. Излага, че неправилно е тълкуван и приложеният към исковата молба изпълнителен лист. Твърди, че въззивното решение е необосновано и неправилно, постановено при неправилно прилагане на материалния закон, и в противоречие с практиката на ЕСПЧ. В изложението към касационната жалба се посочва, че касационната жалба е допустима съобразно изискванията на чл. 280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Като основание за допустимост е посочено, че неправилно окръжният съд е приел, че произнасянето на Комисия за определяне на предпоставките за реституция, няма правно значение. Счита, че в противоречие с материалния закон и константната практика на ВКС, съдът е приел, че АДС е доказателство за необходимата площ на МНО. Твърди, че в конкретния случай първоинстанционният съд е преразгледал вече решен със сила на присъдено нещо в полза на жалбоподателя правен въпрос, като в тази връзка излага, че според практиката на Европейския съд по правата на човека, наличието на противоположни окончателни решения по идентични фактически и правни въпроси е несъвместимо с принципите за върховенство на закона и правната стабилност. Излага, че сходен казус е бил предмет на разглеждане в Решение на Съда от 2 юли 2009г. по делото Й. Й. срещу България по жалба №23530/02 и “Брумареску срещу Румъния” по жалба №28342/95г., доколкото по настоящото дело на основание закон и решение на община, чието законосъобразност вече е потвърдена в хода на приключил в полза на жалбоподателите съдебен процес, de facto правото на жалбоподателя е било игнорирано от първоинстанционния съд повече от 30 години, след като са били признати за собственици на процесния имот, и го стопанисват и плащат данъци. Касаторът се позовава и на Решението от 12 януари 2005г. по жалби №47797/99 и 68698/01 /„К. и други срещу България"/, делото Ч. и други срещу България /Жалба №47405/07/, Д. и други срещу Република България /№ 43071/06, 26 юни 2012г./, в които Съдът приема, че на държавата /общината/ е даден „втори шанс“ да получи преразглеждане на спор вече решен с окончателно решение в предходно производство. Счита, че прилагането на цитираните стандарти към настоящия казус обосновава категоричен извод, че преразглеждането на въпроса за правото на собственост на жалбоподателите върху процесния имот, повече от 30 години след провеждането на реституция в тяхна полза, е в нарушение на принципа на правна сигурност и на изискването за пропорционалност на намесата в правото на притежание по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията. Касторът излага, че въз основа на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България така възприетите правни стандарти следва да бъдат прилагани пряко от националните съдилища. Счита, че разглеждането на настоящата жалба е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Без да поставя конкретен въпрос, касаторът цитира и Решение №10 от 15.07.2014 г. на КС на РБ по к. д. № 4/2014 г./относно конституционосъобразността на чл. 12, ал. 1 от Закона за водите/, в което се приема, че “След като чл. 12, ал. 1 ЗВ нито отменя, нито изменя закони, от които могат да се черпят права, нещо, което представлява conditio sine qua non, ако въобще законът иска да прави заявка да уреди по нов начин заварените правоотношения, няма как да се прави изводът, че пренормира съществуващото към момента на влизането му в сила правно положение и по-специално, че има „ефект на одържавяване". По изложените съображения счита, че жалбата отговаря на изискванията на чл. 280 ГПК, поради което моли да бъде допусната до касационно разглеждане. Чрез писмения си отговор, ответникът по касационна жалба – Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез гл. юрисконсулт А. изразява становище за недопустимост на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, като счита, че решението на въззивния съд е допустимо, правилно, обосновано, законосъобразно и постановено въз основа на събраните по делото доказателства. Излага, че касаторът не е поставил материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, поради което не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Счита, че наведените от жалбоподателя доводи за допускане до касационно обжалване, основаващи се на практиката на Европейския съд по правата на човека са напълно неоснователни, необосновани, неотносими, противоречиви и почиват на хипотези и предположения, поради което не мотивират допустимостта на касационното обжалване. В заключение се моли касационно обжалване да не бъде допускано, тъй като въззивното решение е допустимо, правилно, обосновано, законосъобразно, и поставено съобразно събраните по делото доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност. Наведените от жалбоподателя доводи за отмяна на обжалваното решение са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Производството е образувано по иск с правно основание чл.54, ал.2 от ЗКИР, предявен от Х. Т. К. срещу Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство. Ищецът излага, че се легитимира като собственик на 1/18 ид. ч., придобита по наследство от Н. И. Д., на имот с площ от 4,3 дка, при граници: шосето между [населено място] и [населено място] село, вада, имот на военно поделение и земеделска земя, находящ се в землището на [населено място] село, общ. С., обл. П.. Твърди, че имотът бил собственост на И. Н. Д., бивш жител на [населено място], починал на 16.06.1964г., от когото бил национализиран със ЗНЧИМП от 27.12.1947г., а в последствие бил възстановен на неговите наследници със ЗВСОНИ от 21.02.1992г. Наследниците А. Д., Н. Д. и П. Д. се снабдили през 1994г. с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. Ищецът твърди, че в кадастралната карта имотът неправилно не е заснет като самостоятелен, а попада изцяло в границите на поземлен имот с идентификатор [№] по КК на [населено място] село, разположен в североизточната му част, като спорната част заемала цялото лице към пътя, съгласно представена ситуация от юни 2011г., при граници на тази част: пътя П. – [населено място] село, на запад, юг – имот [№] – на МНО, на изток землищна граница между [населено място] село и [населено място]. Предвид изложеното, ищецът моли да бъде установено правото му на собственост на 1/18 ид. ч. върху имота с площ от 4 300 кв.м., неправилно заснет в границите на поземлен имот с идентификатор [№] по КК на [населено място] село, както и да му бъдат присъдени разноски. Ответникът - Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, оспорва така предявения иск. Твърди, че тя е собственик на процесната част от имот № 000620, за който бил съставен АДС №0323/30.11.2001г., целият с площ от 14,091 дка застроена и незастроена площ, който бил публична държавна собственост, предоставен за управление на Министерство на отбраната за изпълнение на функциите му на основание ПМС №232/29.11.1993г., и върху който държавата си е запазила собствеността по силата на Приложение 1 към чл. 1 от ПМС №232/29.11.1993г. Счита че собствеността върху имота публична държавна собственост не подлежи на възстановяване съгласно чл.7, ал.4 от ЗДС. Твърди, че процесната земя се ползва за цели на отбраната като още преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, било извършено строителство на сгради в имота, като в приложение №1 на ПМС №232/ 29.11.1993г. издадено за изпълнение на чл. 24 от ал.3 от ЗСПЗЗ, били посочени имоти, необходими на МНО, в това число и процесния, върху които Държавата си запазва правото на собственост. От фактическа страна, въззивният съд е установил, че ищецът е наследник по закон на И. Н. Д., починал на 16.6.1964г. Приел е, че от Записка от 1943г. за вписване на частен писмен договор за продажба на недвижим имот от 1938г. на основание чл. 25 и 26 от Закона за допълнение на Закона против спекулата с недвижими имоти, се установява, че наследодателят на ищеца през 1938г. е закупил 1/8 ид. части от описания в нея имот, представляващ мелница, находяща се в землището на [населено място], местността „П. воденица”, при съседи: вада, савачна вада и шосе, състоящ се от мелница с три камъка бурати, еврика, две сушилни за пипер и двор от около 3 дка. От приложения по делото Акт за завземане на недвижим имот за държавен и предаването му на ДЗС К. К. от 11.2.1955г., съставен на основание Закона за национализацията от 1947г., се установява, че е одържавен въз основа на посочения закон мелнична сграда на един етаж с пристройка от стаички с обща застроена площ от 272 кв.м и незастроена част – 2000 кв.м. От протокол №29 от 31.07.1992г. на Комисия по реституцията към [община], се установява, че: „комисията намира, че са налице условията за реституиране на имота- терена, заедно със съществуващите в момента сгради.“ Констатацията се отнася за земя, посочена като площ от 2272 кв.м. без конкретни разположение и граници. От приложеното удостоверение, издадено от [община] на 29.02.1992г., е видно, че на наследниците на И. Н. Д. е възстановено правото на собственост върху имот общо със застроено и незастроен с площ от 2272 кв.м.- бивша мелница. Представено е и копие от изпълнителен лист от 1994г., съгласно който Поделение 18820 /КЕЧ/ е осъдено да плати на наследниците обезщетение за ползването на имот от 2272 кв.м., без да са посочени граници и местоположение. На 30.11.2001г. е съставен Акт за публична държавна собственост за поземлен имот с площ от 13.961 дка, застроен с караулно и склад, и два склада АТТ и ВТИ с посочено време на изграждането на постройките- през 1987г. Съгласно отразяването в т.9 от акта, имотът е предоставен за управление на Министерството на отбраната на основание ПМС№232 от 29.11.1993г., като в т.10 липсва отразяване за разпореждане с част от имота. С приложение към акта, е допусната поправка на констатирани грешки, като площта на земята е определена на 14.091 кв.м. С решение на Министерски съвет от 18.01.2019 г. статутът на имот № 000620 е променен от публична на частна държавна собственост, като на 24.06.2019г. е съставен акт за частна държавна собственост на имот с номер 000620 с площ от 14.091 дка, с начин на трайно ползване: друга територия нестопанска, ведно с построени през 1987г. сгради. С договор от 08.04.2021г. и в хода на производството на делото Държавата е продала поземлен имот с идентификатор [№] на трето неучастващо по делото лице „ГеоЛъв“ ЕООД. Въззивният съд е посочил, че с Определение №87 от 12.02.2015г. по гр. дело №6348/2014г. по описа на ВКС не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение №1157 от 18.06.2014г. по гр. д. № 947/2014г. на Пловдивския окръжен съд, с което е обезсилено първ. решение №247/20.1.2014г., постановено по гр. д. №6893/2013г., с което Пловдивският районен съд е отхвърлил предявеният от ищците, сред които и праводателя на Х. К., против Държавата, отрицателен установителен иск за собственост на реална част от недвижим имот [№] по Картата на възстановената собственост на землището на [населено място] село, Пловдивска област с площ от 3 576 кв. м., представляващ реална част от имота с обща площ от 4300 кв. м. За да прекрати производството, въззивният съд е приел, че ищците нямат защитимо право на поддържаното от тях основание - реституция по силата на ЗВСОНИ, конкуриращо с правото на Държавата, тъй като представените писмени доказателства - записка за вписване на частен договор за продажба от 1943 г. и констативен нотариален акт №12/1994г., издаден по чл. 9 от ЗВСОНИ не индивидуализират имота в достатъчна степен, за да се приеме, че е идентичен с процесния. На второ място съдът е приел, че този имот е публична държавна собственост и като такъв не подлежи на реституция. Въззивният съд е счел, че дължи произнасяне по съществото на правния спор по чл. 54, ал.2 ЗКИР, тъй като предходното решение на Пловдивския окръжен съд № 1157 от 18.06.2014 г. по гр. д. № 947/2014г., с характер на определение, не е формирало сила на пресъдено нещо. От правна страна, въззивният съд е приел, при наведени твърдения, че процесният имот е бил отчужден от неговия наследодател по реда на Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия, ищецът основава защитимото си право на собственост на реституция на част от имота на Държавата, на основание чл.2 ал.1 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти /ЗВСОНИ/. Посочил е, че възстановяването на собствеността по реда на ЗВСОНИ при наличието на предвидените в закона предпоставки настъпва „екс леге“ - по силата на закона, поради което съставените във връзка с реституцията документи / удостоверение № 94-110/29.2.1992г. на Кмета на [община], издадено въз основа на решение, взето с протокол №29/31.7.1992г. на назначената комисия със заповед №334/26.6.1992г./ нямат конститутивно действие. Въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1 ЗВСОНИ се възстановява собствеността върху имоти, отчуждени по изчерпателно изброени закони, сред които и Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия, като според ал.3, собствеността на имотите по ал. 1 се възстановява, ако при влизането на Закона в сила същите са в собственост на Държавата, общините, обществените организации или на техните фирми, или на еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон и ако съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, и ако собствениците не са били обезщетени /чл. 4 ал.1 от ЗВСОНИ/. Въззивният съд е приел за безспорно установено, че наследодателят на ищеца е притежавал сгради и земя с площ от общо 2272 кв.м., като точните граници на имота не са индивидуализирани в приетите през годините карти и планове. Отбелязал е, че всички представени доказателства относно разположението на границите са изготвени във връзка с предприети от наследниците на И. Н. Д. опити за нанасяне на имота в КК, и само въз основа на тях, според заключението на приетата в първоинстанционното производство СТЕ, площта от 4300 кв.м. попада частично в имот с идентификатор [№] по точки 1,2,15,16,17,9,10,11,12,13,14,1. Така обособената част от ПИ с идентификатор [№] е с площ от 3576 кв.м. След изменение на КК, извършено в хода на процеса, спорната част попада в поземлен имот с идентификатор [№] по КК. В допълнителната СТЕ разположението в новия имот е определено по точки 1,2,15,16,17,9,10,11,12,13,14,1, с площта 3595 кв.м. Окръжният съд е приел, че от акта за публична държавна собственост, се установява, че целият поземлен имот с идентификатор [№] е бил публична държавна собственост, предназначен за задоволяване нуждите на отбраната. Посочил е, че актът за държавна собственост няма правопораждащо действие, но като официален документ се ползва до доказване на противното с обвързваща доказателствена сила относно отразените в него обстоятелства, като направените констатации не са оспорени от ищеца и не се опровергават от събраните по делото доказателства. Приел е, че от приложения изпълнителен лист се установява, че процесната площ в периода от датата на влизане в сила на ЗВСОНИ -25.02.1992г. до 15.10.1992г. е била ползвана от Поделение 18820 /КЕЧ/. Посочил е, че са налични доказателства за ползването на имота за нуждите на Министерството на отбраната още от 1987г., когато са били изградени сградите в него. Доколкото липсват доказателства, опровергаващи констатациите на акта за държавна собственост от 2001г., съдът е приел, че след одържавяването, но преди приемането на ЗВСОНИ през 1992г., процесната земя, е била предоставена на Министерството на отбраната за задоволяване на обществени нужди, предвид което представлява публична държавна собственост според изричната разпоредба на чл.2, ал.2, т.4 ЗДС. Посочил е, че обезпечаването на функциите на дадено учреждение по смисъла на цитираната разпоредба включва не само и единствено сграден фонд, в който непосредствено се осъществяват служебните задължения, но и изобщо осигуряване на всички дейности в широк смисъл, произтичащи от функционалната компетентност на съответното ведомство, предвид което е счел, че земята от 2272 кв.м. като част от имота, ползван от Министерството на отбраната и конкретно от Поделение 18820 (КЕЧ), представлява публична държавна собственост. Въззивният съд е посочил, че съдебната практика непротиворечиво приема, че макар чл.2, ал.2, т.2 ЗДС, обнародван в ДВ, бр. 44/1996г., и изменен с ДВ, бр. 124/1998г., според който публична държавна собственост са имотите– държавна собственост, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им да не е съществувал към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ /ДВ, бр. 15/1992 г./, държавните имоти, които още преди приемането на Конституцията от 1991г. са били предоставени на ведомства за изпълнение на функциите им, са придобили статут на публична държавна собственост с приемане на Конституцията през 1991г., а следователно са имали този статут и към момента на приемане на ЗВСОНИ през 1992г. Поради това се счита, че забраната за реституция по ЗВСОНИ на имоти публична държавна собственост, въведена изрично едва с чл.7, ал.4 ЗДС /ДВ, бр. 17/2009/, се отнася към по-ранния момент на приемане на реституционния закон, тъй като тя е съществувала и тогава, макар да е била извличана по тълкувателен път. Предвид изложеното, въззивният съд е достигнал до извода, че имот, който към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ – 25.02.1992г. и преди приемане на ЗДС – 1996г., е предоставен за стопанисване и управление на ведомство в интерес на гражданите и на обществото, в съответствие с интересите на националната сигурност, за изпълнение на функциите му, свързани с отбраната, е имал характер на публична държавна собственост по смисъла на чл. 17, ал. 2, пр. 2 КРБ, което представлява пречка за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ. Посочил е, че последващата промяна на предназначението на имота от публична в частна не променя горния извод, тъй като предпоставките за реституция се преценяват към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ– 25.02.1992г. След като към тази дата процесният имот представлява част от земя публична държавна собственост, то е съществувала пречка за възстановяването, поради което реституцията, на която ищецът се позовава не е настъпила. По тези съображения, въззивният съд е приел, че ищецът не се легитимира като собственик на имот, разположен в границите на ПИ с идентификатор [№], към настоящия момент поземлен имот с идентификатор [№], предвид което предявеният от него иск по чл.54, ал.2 от ЗКИР е неоснователен. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че така постановеното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване служебно по съмнение за неговата допустимост. Според разясненията в ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, т. 4, по иск с правно основание чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, идентичен с иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР /ДВ, бр. 49 от 2014г./, установяването както на спорното право на собственост, така и на неточното отразяване на обема на това право в кадастралната карта, по принцип е към момента на предявяване на иска, респективно - на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези настъпили след одобряване на кадастралната карта юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото. Доколкото по настоящото дело с исковата молба ищецът твърди, че се легитимира като собственик на нива с площ от 4.3 дка, за което притежава констативен нотариален акт, като представя и решение на комисията по реституция, с която е възстановен имот с площ 2272 кв., без до края на съдебното производство да е уточнил площта и границите на претендирания имот по изготвените от вещото лице скици /което е от съществено по иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР/, то претенцията на ищеца е останала неуточнена като се има предвид също, че в хода на процеса е била изменена и кадастралната карта, като според последната СТЕ процесният имот вече е бил отразен в имот с нов идентификатор [№]. При тези констатации, исковата молба се явява нередовна и е налице съмнение относно площта и границите на имота, за който е предявен иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР, и като част от кой имот е нанесен по действащата към момента на приключване на съдебното дирене кадастрална карта. Съответно налице е съмнение относно това дали първоинстанционният и въззивният съд са се произнесли с допустимо решение - по редовна искова молба и точно по предявения от ищеца иск. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение