Определение № 219 от 12.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 953/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. В. П. против решение № 822 / 19.05.2012 год. по гр.д.№ 1027 / 2012 год. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение, постановено по гр.д.№ 5129/2011 год. от Пловдивски районен съд. С последното е отхвърлен предявеният от касатора против К. И. М. иск с правно основание чл.422 вр. с чл.124 ал.1 ГПК, за установяване вземането му към същата в размер на 19 000 лева, на основание запис на заповед от 01.07.2009 година. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - неправилно разпределение на доказателствената тежест и като необосновано. Анализирайки характеристиката на записа на заповед - абстрактна правна сделка, счита че безусловното и неотменимо задължаване на ответницата да плати посочената в записа на заповед сума е достатъчно за ангажиране отговорността й, в случай на недоказване на правопогасяващо или правоизключващо нейно възражение срещу вземането, а каузално правоотношение може да бъде въведено само в случай на нередовност на менителничния ефект. Счита, че самата запис на заповед установява в качеството й на разписка факта на предадена от ищеца на ответницата сума, в указания в нея размер, поради което неправилно му е вменена от съда доказателствена тежест за установяване предаването на сумата. Ответната страна - К. М. – оспорва касационната жалба, като счита недоказано основание за допускане касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, каквато хипотеза касаторът не въвежда и по съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За произнасяне по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Ищецът е предявил иска по чл.422 ГПК за установяване вземане към ответницата по запис на заповед, твърдейки че сумата по записа й е предоставил по договор за заем, неоформен с изричен писмен документ, с оглед което, вкл. за удостоверяване предаването на сумата по заема е издаден записа на заповед. В този смисъл твърди същият като разписка за предаването на сумата и като обезпечение на каузално правоотношение с ответницата по договор за заем. Ответницата е възразила, че като служител на трето за спора лице, с което ищецът бил в договорни отношения / доставял стоки за магазина на третото лице /, била принудена от ищеца, чрез заплаха, да подпише записа на заповед, поради неизвършено спрямо него разплащане на стоки. Първоинстанционният, а и въззивният съд са приели, въз основа на събраните гласни доказателства, че ответницата не установява твърдения порок на волята си, обосноваваща унищожаемост на сделката / чл.27 ЗЗД /, но последното не са счели препятстващо отхвърлянето на иска, поради недоказване от ищеца, твърдяното от самия него в исковата молба каузално правоотношение по договор за заем, вкл. доказването с писмени доказателства / чл.164 ал.1 т.3 ГПК /, предвид размера на престацията, предоставянето на сумата на ответницата. Цитирайки задължителна съдебна практика, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, с оглед общото правило за разпределението на доказателствена тежест – всяка от страните доказва твърдените от нея релевантни за спора факти, а такъв е и наличието на каузално правоотношение по договор за заем, обезпечено със записа на заповед, твърдяно от ищеца. Твърдейки други обстоятелства по издаването на записа на заповед, ответницата по същество оспорва твърдяното от ищеца каузално правоотношение. В изложението по чл.284 ал. 3 ГПК касаторът преповтаря това на касационната си жалба, не формулира конкретен правен въпрос в обосноваване допускане касационното обжалване - включен в предмета на спора и обусловил решаващите изводи на съда, извън несъстоятелността на възприетото разширяване предмета на спора с изследване на каузалното правоотношение по договор за заем, независимо, че сам го твърди в исковата молба и като намира последното допустимо само при установена нередовност на ценната книга. Не сочи конкретна хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК, но цитира задължителна съдебна практика - реш.№ 121/ 2009 год. по т.д.№ 55 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС; решение № 143 / 12.04.2011 год. по т.д.№ 634 / 2009 год. на ВКС, ІІ т.о., както и казуална такава – реш. № 666 / 06. 12.2007 год. по т.д.№ 387 / 2007 год. на ВКС, І т.о. ,в противоречие с която твърди постановеното въззивно решение. В случай, че се приеме за изводим от изложението правен въпрос с посоченото по-горе съдържание - за предпоставките при които при иск, основан на вземане по запис на заповед, подлежи на изследване каузално правоотношение между страните, във връзка с издаването му, то цитираната съдебна практика не обосновава допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Решение № 666 / 06. 12.2007 год. по т.д.№ 387 / 2007 год. на ВКС, І т.о. не е произнесено по претенция, релевирани в която възражения досежно каузално правоотношение обуславят идентитет с тези, наведени в настоящото производство, за да би се анализирало противоречие между това решение и въззивното. Реш.№ 121/ 2009 год. по т.д.№ 55 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС е в подкрепа на изводите на въззивния съд, а решение № 143 / 12.04.2011 год. по т.д.№ 634 / 2009 год. на ВКС, ІІ т.о. е неотносимо - в производството по това дело, по отрицателен установителен иск на длъжника - издател по записа на заповед, с правно основание чл.254 ал.1 ГПК / отм./, ответникът - поемател по записа не е твърдял каузално правоотношение. Въззивното решение е в съответствие с актуалната, непротиворечива задължителна съдебна практика на ВКС, обобщена / цитирана / и доразвита с реш. № 143 / 01.02.2013 год. по т.д.№ 870/ 2011 год. на ВКС, І т.о., от която и за конкретния случай следва, че въведеното от ищеца - поемател по запис на заповед каузално правоотношение, в обезпечение на което твърди издадена ценната книга, подлежи на доказване от самия него, в случай на оспорването му от ответника – издател на записа на заповед. Ако последният би го твърдял, какъвто не е настоящия случай, той установява връзката между издаването на ценната книга и каузалното правоотношение и отново в тежест на поемателя на записа на заповед би било установяване съществуването на вземането по каузалната сделка, т.е. предоставянето на сумата от 19 000 лева на ответницата, което не е сторено и за което правилно са приети като недопустими гласни доказателства, на основание чл.164 ал.1 т.3 ГПК. Записът на заповед не може кумулативно да изпълнява функцията на разписка за предаването на сумата и менителничен ефект. Само в случай на нередовност същият може, но не задължително и във всички случаи, да конвертира в разписка / реш. № 78 от 17.07.2009 год. по т.д. № 29 / 2009 год. на ВКС, І т.о., реш. № 21 от 15.03.2012 год. по т.д.№ 1144 / 2010 год. на ВКС, І т.о. и др. /. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение